Определение № 60502 от 17.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4033/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Ц. Ц., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Д. К., срещу решение №11809 от 06.08.2020 г. по гр. дело №5886/2019 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение №5036 от 05.07.2019 г. по гр. дело № 15811/2017 г., ГО, I-14 състав, на Софийския градски съд и вместо него е постановено ново решение, с което И. Ц. Ц., [населено място], е осъден, на основание чл. 240 ЗЗД да заплати на В. Е. Г., [населено място], сумата от 100 000 (сто хиляди) щатски долара ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 05.12.2017 г. до окончателното плащане, предоставена по договор за заем от 24.01.2011 г. с посочена в него дата 13.01.2011 г.; осъден е И. Ц. Ц. на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД да заплати на В. Е. Г. сумата от 10 000 (десет хиляди) щатски долара съгласно чл. 10 от договор за заем от 24.01.2011 г. с посочена в него дата 13.01.2011 г., дължима за периода 16.11.2017 г. – 05.12.2017 г. и И. Ц. Ц. е осъден на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд 5782, 44 лева държавна такса за първата инстанция и по сметка на Софийски апелативен съд 2891, 22 лева държавна такса за въззивната инстанция.

Ответникът В. Е. Г., чрез пълномощника си адвокат Д. С., оспорва касационната жалба и иска присъждане на направените разноски.

Въззивният съд е приел, че по делото е представен договор за паричен заем, с посочена дата на сключване 13.01.2011 г., с който В. Е. Г., в качеството на заемодател, предоставя на И. Ц. Ц., в качеството на заемател, сума в размер на 100000 щ. д. В чл. 2 от договора е посочено, че заемната сума е предадена на заемателя при подписването на договора, в чл.4 е определен краен срок за връщане на заема – 07.12.2012 г., а съгласно чл. 10, заемателят дължи неустойка в размер на 0,5 % от заемната сума за всеки просрочен ден, ако не върне заемната сума на падежа, но не повече от 10% от сумата на заема. Представен е и запис на заповед с дата на издаване 13.01.2011 г. с издател И. Ц., с който последният безусловно се задължава да заплати срещу представяне на записа сумата от 100000,00 щ.д. на В. Г.. Падежът е 07.12.2012 г. За да бъде уважен иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, трябва да се изследва дали сумата е предадена и дали има съгласие за връщането й. Поради неформалния характер на договора за заем той може да бъде сключен както в писмена, така и в устна форма. Въззивният съд се е позовал на Решение № 379/2013 г. от 06.01.2014 г. по гр. дело № 171/2012 г. на ВКС, IV г.о., в което се приема, че договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият – съгласието за връщане. Доказано е предаването на сумата При преценката на представения договор за заем и запис на заповед съдът е направил извод за доказано наличието на задължение за връщане на предоставената сума от 100 000 щ.д. Възраженията за неавтентичност на договора за заем и на записа на заповед са останали недоказани, поради което са неоснователни.

Съобразявайки съдебната практика (Решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС, определение № 244/16.04.2013, ВКС, ІV ГО по ч.гр.д. № 5990/2014), апелативният съд в условията на евентуалност е разгледал и основанията за нищожност според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона, през по-леките - липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и противоречие с морала, до най-лекия - липса на форма. Приел е, че възражението за недействителност поради липса на основание е неоснователно. Не е оборена презумпцията по чл. 26, ал. 2, изр. второ ЗЗД. Възражението за нищожност поради липса на съгласие и съзнавано несъгласие (reservatio mentalis), както и възражението за симулация, са неоснователни. Двете страни са изразили волята си недвусмислено в представения договор. Липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД би била налице, когато волеизявленията са извършени без намерение за обвързване, когато съгласието е изтръгнато чрез насилие и когато е дадено на игра, на шега или като учебен пример, каквото не се твърди и не се установява по делото. Относно възражението за симулация въззивният съд е приел, че представеният договор за заем носи подписа на страната, която се домогва да докаже симулативност, поради което симулацията следва да бъде доказана или чрез обратен документ (contre-lettre), или чрез непълен обратен документ, който да прави допустими свидетелските показания, които от своя страна биха могли, тълкувани с всички доказателства по делото, да обосноват извод за симулативност на сделката. Обратното писмо /пълен обратен документ/ е разпоредителен документ, съставен нарочно за разкриване на симулацията, който съдържа писмени изявления на страните по сделката относно действителните им отношения чрез отразяване съдържанието на прикритата сделка. Дори и да се приеме, че свидетелските показания за доказване на симулативност на договора за заем са допустими, анализът им не води до извод за наличието на такава симулативност. Неоснователни са възражението за нищожност за невъзможен предмет поради факта, че ищецът не е разполагал със сумата, както и възражението за противоречие с добрите нрави. Клаузата за неустойка в чл. 10 от договора е валидна – 0,5 % от заемната сума на ден с предел от 10 %. Длъжникът не е върнал сумата на падежа – 07.12.2012 г., поради което за периода 16.11.2017 г. – 05.12.2017 г. (датата на подаване на исковата молба), каквато е претенцията на ищеца, дължимата неустойка е 10 000 щ.д. Между страните е налице валидно заемно правоотношение по договор за заем от 24.01.2011 г., по което не се доказва предоставената в заем сума да е върната.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба, са поставени следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Относими ли са към спора относно съществуването на вземане по договор за заем писмените доказателства, включително и официалните документи, издадени от данъчно-ревизионните органи, които установяват липсата на средства у заемодателя към момента на сключване на договора за заем, при твърдения за нищожност на договора поради относителна симулация, прикриваща комисионен договор.

2. Представляват ли писмените доказателства, включително и официалните документи, издадени от данъчно-ревизионните органи, които установяват липсата на средства у заемодателя към момента на сключване на договора за заем, основание за допустимост на гласни доказателства за установяване твърдението за привидност на съгласието на страните при сключване на договора за заем.

3. Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява привидността на договор за паричен заем като сключен за обезпечение на друг неформален, каузален и възмезден договор при липса на „начало на писмено доказателство“.

4. Възможно ли е симулацията на договор за заем да бъде изведена въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до извода за наличие на такова? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди свидетелските показания в съвкупност с всички събрани по делото доказателства – преки и/или косвени, от които се извличат факти относими за разкриване на твърдяната симулация.

5. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а отхвърля други като неотносими за спора. Длъжна ли е въззивната инстанция при произнасянето си да обсъди доводите и възраженията на страните в рамките на предмета на спора, като формира изводите си, след като прецени всички правно релевентни факти и обсъди всички допустимо събрани и относими към спора доказателства.

6. Длъжен ли е въззивният съд при анализ на събраните свидетелски показания да посочи кои релевантни за спорното право факти, установени със свидетелските показания приема за установени и кои не и да мотивира защо, както и въз основа на кои конкретни показания на свидетелите е достигнал до този извод.

7. Обективираното в договора за заем изявление, че заемната сума е предадена при подписването му, достатъчно доказателство ли е, за да се приеме факта на реалното й предаване или следва този факт да се изведе след преценка на целия събран по делото доказателствен материал.

Когато по делото не е установена датата на сключване на договора за заем, респ. датата на предаване на заетата сума, следва ли да се приеме, че между страните е постигнато съгласие относно същетвените елементи на договора за заем и в тази връзка датата на сключване на договора, респ. датата на предаване на заетата сума, е ирелевантна по иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за връщане на заетата сума.

По горепосочените въпроси са представени решения на ВКС.

Твърди се наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение, което е постановено при явна необоснованост и грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №11809 от 06.08.2020 г. по гр. дело №5886/2019 г. на Софийския апелативен съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Повдигнатите въпроси са от значение за изхода на делото, но касаят неговата правилност, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на събраните по делото доказателства, поради което не могат да бъдат разгледани в производство по достъп до касация. Отделно, повдигнатите въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС. По въпросите за задълженията на съда при постановяване на решението си да вземе предвид всички доказателства, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ІV г.о., решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. дело № 196/2012 г. на IV г.о., решение № 125 от 29.05.2012 г. по гр.д. № 534/2011 г. на ІV г.о., решение № 197 от 23.12.2014 г. по гр. дело № 7364/2013 г. на ІІІ г.о. и др., в които се приема, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Решаващите мотиви на обжалваното решение са за наличието на валидно заемно правоотношение по договор за заем от 24.01.2011 г., като е подробно разяснено кои елементи от договора следва да бъдат налице, за да бъде уважен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд изрично е посочил на кои от доказателствата по делото се позовава и от кои писмени доказателства не могат да се изведат факти от значение за спора.

Не е налице и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Не се посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на формулираните в изложението въпроси. Предвид наличието на задължителна практика по въпросите, се изключва приложното поле на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

На ответника по касационната жалба не следва да се присъждат съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, предвид липсата на представени доказателства за заплащането му. Липсва и списък на направените от страната разноски /ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК/.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.