Определение № 110 от 10.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 2419/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на М. П. В., срещу определение № 260024 от 19.08.2020 г. по ч.гр.д. № 586/2020 г. по описа на Окръжен съд Плевен. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Окръжен съд Плевен, е оставил без уважение частната жалба на М. П. В. против определение № 2339 от 13.07.2020 г. по гр.д. № 2953/2020 г. на Районен съд Плевен, с което исковата молба на настоящия частен жалбоподател е оставена без разглеждане поради недопустимост на исковете. За да постанови този резултат, въззивният съд е констатирал, че са били предявени следните искове: иск за прогласяване на нищожността на отделни клаузи от сключен между страните договор за револвиращ заем №1002713285, иск за заплащане на обезщетение по чл. 68м ЗЗП и иск за заплащане на обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Въз основа на представените с исковата молба писмени доказателства въззивният състав е установил, че М. В. е била осъдена с влязло в сила арбитражно решение № 387 от 14.11.2013г. да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 1618.21лв., ведно със законната лихва, считано от постановяване на решението до окончателното погасяване на задължението, произлизащо от договор за револвиращ заем. На 13.07.2020 г. М. В. е депозирала искова молба, с която е предявила гореописаните обективно съединени искове. Съобразно това решаващият въззивен състав е извел разбиране за недопустимост на главния иск за нищожност на отделни клаузи на договора за револвиращ заем, респ. на целия договор, тъй като арб. решение № 387 от 14.11.2013 г. със сила на пресъдено нещо е установено наличие на валидно правоотношение между страните, произтичащо от действителен договор за револвиращ заем. Въззивният състав е приел още, че с предявените искове/ след влизане в сила на арбитражното решение/, за обявяване нищожност на отделни договорни клаузи, респ. на целия договор, всъщност се целяло пререшаване на спор, разрешен със сила на пресъдено нещо, което било недопустимо. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275,ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касационен жалбоподател В. е очертала предмета на правния спор, посочила е основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, чийто текст е възпроизвела и е поставила въпросите: 1. „Въпросът за действителност на арбитражна клауза по иск за обезщетение обуславя ли неговата недопустимост или само неоснователност на иска?“ 2. „Може ли арбитражната клауза да бъде предмет на защита в предявен по общия ред пред държавен съд иск за установяване на нищожността й, съединен с иск за обезщетение?“ и 3. „Предявен иск за нищожност на клауза от общи условия на договор с потребителя, за която клауза е установено с влязло в сила решение прилагане на заблуждаваща, нелоялна търговска практика от страна на търговеца, че Общите условия се предоставят след одобрение на револвиращия заем от търговеца, следва ли да подлежи на служебна проверка от сезирания с иск за обезщетение съд в съответствие с практиката за защита на потребителите?“. Изложени са кратки доводи по съществото на правния спор, след кратко оплакване за неправилност на приетото от състава за недопустимост на исковете. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешения- правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда.С оглед така възприетата с тълкувателна практика дефинитивност на общото селективно основание, поставените въпроси не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. И трите въпроса, които смислово се припокриват са свързани с допустимостта на иск за установяване нищожност на арбитражна клауза от гражданския съд в случай на съединяването му с иск за обезщетение на потребителя с оглед установена заблуждаваща, нелоялна търговска практика от страна на търговеца при сключване на договора. Поради това те не са относими към решаващите изводи на въззивния съд. Този извод се налага, тъй като съдът не е отрекъл принципната допустимост на такива искове, а е мотивирал, наличие на сила на пресъдено нещо в конкретната хипотеза –след влизане в сила на арбитражно решение се търси преразглеждане на въпроси и възражения по действителността на договора и в частност на арбитражната клауза, които е следвало своевременно да бъдат заявени в приключилото арбитражно производство. Извън това не е обоснован и доводът за приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Страната не е посочила актове на ВКС, в които да се разглеждат поставените въпроси и в които да е възприето разрешение, което е различно от възприетото от въззивния състав. ВКС няма служебно задължение да издири вместо страната относима към въпроса й съдебна практика за доказване на наличие на допълнителното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и допълнително поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно което касаторът следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е посочване текста на основанието, нито разбирането на страната по въпроса, с оглед защитната й теза, нито оплакванията за неправилност на акта, които по принцип са ирелевантни към основанията за допускане на касационно обжалване. Или страната не е обосновала нито основен, нито допълнителен критерий, поради което определението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение