Определение № 166 от 09.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 162/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от „Саневиан“ ООД, [населено място], чрез адв.Д. срещу определение №2093/29.09.2020г., постановено по ч.гр.д. №3061/2020г. на Апелативен съд– София, с което е потвърдено определение №3049 от 23.06.2020г. по т.д.№2744/2019г. на СГС, ТО, VІ-16 състав в частта му за връщане на исковата молба по исковете с правно основание чл.74 ТЗ за отмяна на решения на ОС на „Белфаст“ ООД, взети на 13.12.2019г. по т.1 и т.3.ІІ от дневния ред.

Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно- постановено в нарушение на закона и необосновано. Поддържа тезата, че е незаконосъобразен изводът на съда за недопустимост на иска с правно основание чл.74 ТЗ поради липса на правен интерес, тъй като за наличието на такъв интерес съдът следва да изхожда от твърденията на ищеца. Излага доводи, че от анализа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба не следва извод за невзети решения от ОС, а обратното- твърди се, че са взети решения и те противоречат на закона и устава, като съдържанието им е ирелевантно за правото на съдружника на иск по чл.74 ТЗ.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правните въпроси, които са от значение за изхода на спора:

„1. При предявен конститутивен иск с правно основание чл.74 ТЗ кои обстоятелства подлежат на преценка от съда във връзка с преценката за наличие на правен интерес от предявяване на иска?;

2. В частност, необходимо ли е позоваването и наличието на други такива обстоятелства, извън установяването на качеството „съдружник“ или „акционер“ на ищеца по иска, което обуславя активната му процесуална легитимация?;

3. Налице ли е презумптивен правен интерес при иска по чл.74 ТЗ, предвид на това, че същият е конститутивен?;

4. Доколкото законът не е обвързал правото на акционера или съдружника да атакува решенията на Общото събрание с естеството, респ. съдържанието на тези решения, налице ли е основание същото да се приеме за обуславящо по отношение допустимостта на иска по чл.74 ТЗ;

5. Допустимо ли е да бъде обоснован правният интерес и с други обстоятелства, различни от конститутивното действие на решението и кои са тези обстоятелства? В частност, произтича ли такъв интерес и от намерението на съдружника да защитава законосъобразното упражняване на правомощията на ОС, както и законността в дейността на дружгеството като цяло?“. Твърди, че въззивното определение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2002г., т.д.№1/2002г. на ОСГК на ВКС, както и в цитираните решения по чл.290 ГПК, определения по чл.288 ГПК и по чл.274, ал.3 ГПК.

Ответникът по жалбата „Белфаст“ ООД, както и третите лица помагачи „ВСС 2009“ ЕООД и „Братя Матеви“ ООД не представят в законоустановения срок писмен отговор на частната касационна жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

За да потвърди първоинстанционното определение за връщане на исковата молба по исковете на основание чл.74 ТЗ за отмяна на решенията на ОС на „Белфаст“ ООД, проведено на 13.12.2019г.- по т.1 /неприето решение за избор на одиторско дружество/ и по т.3, пр.ІІ /неприето решение за освобождаване на досегашния управител от отговорност/, въззивният съд приема, че производството в тази част е недопустимо поради липса на правен интерес. Излага доводи, че когато от ОС не приема предложение за решение, т.е. формално е налице решение за неприемане на направеното предложение, липсва правен интерес от отмяната му, тъй като отрицателното решение няма никакви правни последици нито в правната сфера на отделните съдружници или акционери, нито в правната сфера на търговското дружество и не засяга по никакъв начин членствени права. Решаващият съдебен състав излага и аргумент, че отмяната на такова решение не би постигнала присъщото на конститутивните съдебни решения преобразуващо действие – не би възстановила някакво предходно правно положение, нито би създала ново такова. В случая при отмяна на решението за неприемане на конкретно одиторско дружество за изготви ГФО за 2019г. това одиторско дружество няма да бъде автоматично избрано. Няма да бъде освободен от отговорност и управителя при отмяна на решението, с което той не е освободен от отговорност. За да настъпят тези правни последици е необходимо положително решение на ОС, каквото няма пречка да бъде взето на последващо ОС. С оглед изложеното въззивният съд стига до извод, че ищецът като съдружник в „Белфаст“ ООД няма никакъв конкретен правен интерес да иска отмяна на решения, с които не се приемат съответни предложения по точки от дневния ред, поради което такива искове са недопустими, а производството по тях подлежи на прекратяване.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

В настоящия случай в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени правни въпроси, свеждащи се до въпроса за правния интерес от иска по чл.74 ТЗ, който е значим за изводите на въззивния съд и е обусловил изхода на спора, поради което е налице общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не са налице обаче допълнителните предпоставки за допускане до касационен контрол по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по поставения въпрос. Следва да се има предвид, че част от цитираната от касационния жалбоподател съдебна практика /решение №36 от 26.05.2015г., т.д.№685/2014г., І т.о.; решение №991 от 29.11.2006г., т.д.№566/2006г., ТК на ВКС; определение №135 от 16.03.2012г., ч.гр.д.№335/2011г., І г.о./ е неотносима към повдигнатия въпрос, тъй като е постановена в различен контекст и по други въпроси /за съотношението на исковете с правно основание чл.71 и чл.74 ТЗ; за процесуалната легитимация за предявяване на иска по чл.74 ТЗ; за правния интерес за предявяване на установителни искове/.

Не е налице противоречие на решаващите изводи във въззивното определение с формираната по въпроса съдебна практика на ВКС, която в годините е претърпяла развитие. Няма спор, че потестативното право на отмяна на решения на ОС по чл.74 ТЗ е предоставено в полза на съдружник/ акционер за защита на неговите лични /имуществени и неимуществени/ членствени права, но и с оглед интересите на останалите съдружници и акционери, на дружеството и на обществения интерес, като разпоредбата охранява спазването на закона, правилата на добросъвестността и доброволността на сдружаването, а правният интерес произтича от по-висш ранг в сравнение с частния интерес на всяко лице /решение №128/19.11.2009г., т.д.№269/2009г., І т.о.; решение №204/06.06.2012г., т.д. №898/2010г., ІІ т.о.; решение №21 от 25.03.2013г., т.д.№290/2012г., І т.о.; решение №174 от 25.01.2018г., т.д.№1504/2016г., ІІ т.о./. Вярно е, че с решение №21/25.03.2013г. състав на ВКС приема, че когато ищецът твърди, че в негова полза съществува потестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване, е налице интерес от предявяване на конститутивен иск за неговата защита, но също така излага мотиви, че интересът от търсената защита е процесуална предпоставка на всички искове, вкл. конститутивния, като защитата, която се търси с него включва както разрешаването на спора относно съществуването на потестативното право, така и цели да се предизвика правна промяна в съществуващите правоотношения между страните. С последващи решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и цитирани от въззивния съд, е доразвита съдебната практика, като е прието, че не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че правният интерес от търсената с иска защита е абсолютна положителна процесуална предпоставка за всички искове, независимо от общото процесуално правило, че при конститутивния иск правният интерес се презюмира от закона, регламентиращ защита на твърдяното потестативно право чрез предявяването му срещу ответника, а при осъдителния иск– въз основа на твърдението на ищеца за неудовлетворено притезание срещу ответника. ВКС приема, че с оглед действието на съдебното решение по конститутивния иск, какъвто е искът по чл.74, ал.1 ТЗ, както и неговата специфика следва да се приеме, че когато целеното изменение в съществуващото правно положение не би могло да настъпи като последица от обявеното със съдебното решение за съществуващо потестативно право, то интерес от търсената по този ред правна защита за страната не съществува. Следователно независимо, че законодателят е предоставил на съдружника в търговско дружество с ограничена отговорност процесуалната възможност да упражни преобразуващото си субективно право да иска отмяна на решения на ОС чрез специалния конститутивен иск по чл.74 ТЗ, невъзможността с постановеното по него положително за правоимащия конститутивно решение да се създаде правна промяна, т.е. целеното ново правно положение, изключва допустимостта на иска, поради отсъствие на интерес от търсената с него правна защита /решение №150 от 30.06.2014г., т.д.№286/2012г., ІІ т.о., решение №254 от 12.07.2018г., т.д.№1479/2017г., ІІ т.о.; решение №255 от 12.07.2018г., т.д.№1734/2017г., ІІ т.о./. Макар и постановено по иск с правно основание чл.25 ЗЮЛНЦ, състав на ВКС приема, че независимо от принципно присъщия на конститутивните искове правен интерес, исковете за отмяна решения на ОС предполагат конкретен правен интерес от оспорване на съответното решение пред съда и от претендираната отмяна на същото /решение №81 от 25.04.2017г., т.д.№563/2016г., ІІ т.о./.

В конкретния случай въззивният съд е констатирал, че оспорените от ищеца решения на ОС, описани в исковата молба, с които не се приемат предложените проекто-решения за избор на одитор и за освобождаване на управителя от отговорност, всъщност не водят до правна промяна нито за съдружниците, нито за дружеството, респ. евентуалното положително съдебно решение за тяхната отмяна не би имало присъщото за конститутивните решения преобразуващо действие, което води до извод за липса на правен интерес от предявения иск. Обжалваното определение не е постановено в противоречие с цитираната съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането му до касационен контрол.

Разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не излага доводи за наличие на допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС по поставения въпрос и не намира основание за нейната промяна.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение