Определение № 141 от 08.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4657/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 5853/10.09.2021 г., подадена от Р. Х. Г., чрез адвокат Т. И., срещу решение № 246 от 23.07.2021 г. по гр. д. № 798/2021 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е потвърдено решение № 260299 от 16.02.2021 г. по гр. д. № 7364/2018 г. на Районен съд – Бургас за изнасяне на публична продан на самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място].

Въззивният съд е посочил, че с решение № 1006 от 10.04.2020 г. по гр. д. № 7364/2018 г. Районен съд - Бургас е допуснал извършването на съдебна делба между съделителите Р. Х. Г., А. Х. Б. и И. Х. И. по отношение на съсобствения им недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, представляващ апартамент с площ от 44.00 кв. м, ведно с прилежащи части: таванско помещение с площ от 3.75 кв. м, избено помещение с площ от 6.00 кв. м и 2.388 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - *, под обекта - няма и над обекта - ***, при квоти - по 1/3 ид. ч. за всеки от тримата съделители.

Във втората фаза на делбата е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, според което описаният по-горе имот е неподеляем и е с пазарна стойност от 103 000 лв.

Окръжен съд – Бургас е изложил, че способите за извършването на делбата са уредени в чл. 348, чл. 349, чл. 350 и чл. 353 ГПК. Изборът на конкретния способ се определя от броя на съделителите, броя на имотите, допуснати до делба, правата на всеки от съделителите, функционалното предназначение и стойността на допуснатия до делба имот. Според правилото на чл. 348 ГПК, когато имотът е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан. В този случай страните в делбата могат да участват при наддаването в публичната продан. Приел е за безспорно установено по делото, че имотът с идентификатор ***** е неподеляем, поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 348 от ГПК и разписаният в нея способ за изнасяне на имота на публична продан. Въззивният съд е споделил изводите на Районен съд – Бургас за неприложимост на чл. 349, ал. 2 ГПК, имащ отношение към делбата на съсобственост, възникнала при наследяване. Посочил е, че от събраните пред втората съдебна инстанция гласни доказателства се установява, че Р. Г. е живяла в жилището на [улица]от 1985 г., когато се е върнала от Коми, СССР, до смъртта на майка си, но едновременно с това е отсядала и при сестра си. Според свидетелката Н., първа братовчедка на съделителите, личният багаж на Р. е бил при майка й и синът е учил в училища, в близост до процесния апартамент. Същевременно, според същата свидетелка, Р. Г. не е живяла непрекъснато в това жилище, защото е работила извън страната; жилището се състои от една стая и кухня, в която е спяла майката на съделителите. Съдът е приел, че обсъдени поотделно и в съвкупност с писмените доказателства по делото, показанията на Н. не дават основание да се заключи, че Р. Г. е живяла постоянно в жилището на [улица]към момента на откриване на наследството. Ето защо е намерил искането й за възлагане на имота за неоснователно. Като е споделил мотивите на първоинстанционния съд по този въпрос, Окръжен съд – Бургас е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК. Съгласно приетото в първоинстанционното решение, към което е препратил въззивният съд, никой от съделителите не е живял в описания по-горе имот към релевантния момент – откриване на наследството, нито е живял постоянно, продължително, т. е. не се установява да е налице трайно фактическо състояние, което да е продължило във времево отношение и да се изразява в задоволяване жилищната нужда на лицето.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд в обжалваната част за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на следните въпроси, обусловили според нея решаващите изводи на въззивния съд:

1. Временно пребиваване в чужбина, с цел работа, пречка ли е да се приеме, че този съделител е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството и съответно пречка ли е за уважаване на претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК.

Р. Г. счита, че обстоятелството, че е работила периодично в чужбина, което е зачестило след смъртта на наследодателката Я. И., не може да се счита за промяна на постоянното й местоживеене. Визира противоречие на приетото от Окръжен съд – Бургас с практиката на ВКС - решение № 110/25.05.2016 г. по гр. д. № 432/2016 г., I г. о., решение № 166/4.07.2011 г. по гр. д. № 1390/2010 г., II г. о., определение № 190/14.05.2015 г. по гр. д. № 1326/2015 г., II г. о.

2. Периодични и за неголеми периоди от време гостувания при роднини пречка ли са, за да се приеме, че сънаследникът „живее“ в наследствения имот към момента на откриване на наследството.

Позовава се на противоречие по този въпрос с приетото в ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което изискването на чл. 349, ал. 2 ГПК съделителят да е живял в жилището, предполага трайно фактическо състояние, продължително във времево отношение, установяване и пребиваване в делбения имот с цел ползването му по предназначение, и доказването на правнорелевантния факт е свързано с установяване на различни конкретни за случая обстоятелства, както и с приетото в решение № 166/4.07.2011 г. по гр. д. № 1390/2010 г. на ВКС, II г. о., че трайното пребиваване в жилището преди откриване на наследството, независимо от целта на това пребиваване - било за задоволяване на жилищна нужда, било за осигуряване грижи за наследодателя поради здравословни проблеми и напреднала възраст, запълва законовото изискване съделителят да е живял в жилището при откриване на наследството, като законът не поставя никакви допълнителни ограничения спрямо това изискване и особено в хипотеза, в която липсва конкуренция за възлагане, не може да бъде отричана тази предпоставка чрез стеснително тълкуване.

От останалите страни не е постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Визираните в изложението въпроси са формулирани изцяло според защитната теза на жалбоподателката и не кореспондират на приетото от въззивния съд (включително чрез препращането към мотивите на първоинстанционното решение), както и на събраните по делото доказателства. Конкретно, съдът не е приел, че пребиваването й в чужбина за период от време представлява промяна на постоянното й местоживеене, както и че тя е гостувала на сестра си при завръщанията си в България, а е заключил, че съвкупната преценка на всички доказателства сочи, че тя не е живяла в процесния имот при откриване на наследството, като едно трайно състояние за задоволяване на жилищната й нужда.

С така поставените въпроси Р. Г. по същество изразява несъгласие с направените изводи от въззивния съд, но настоящата съдебна инстанция може да провери тяхната правилност едва след допускане на касационно обжалване, но не и в производството по чл. 288 ГПК.

Същевременно обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушаване на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,