Определение № 50345 от 27.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1417/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. Б. от [населено място] - чрез пълномощник адв. П. К. от САК, срещу въззивно решение № 99 от 28.02.2022 г., постановено по в. т. д. № 571/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 260101 от 12.03.2021 г. по т. д. № 325/2019 г. на Окръжен съд - Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Г. Б. против ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП на 03.03.2019 г., за разликата над сумата 45 000 лв. до претендираните 90 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно в обжалваната част поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК, като се прави искане за отмяна на решението и за уважаване на исковата претенция в пълен размер с присъждане на разноски. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд не е анализирал задълбочено и в достатъчна степен фактите и доказателствата по делото, в резултат на което е достигнал до необосновани изводи за съпричиняване на произшествието и на вредите от касатора - ищец в качеството му на велосипедист и за обема, в който следва да се намали дължимото обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. Излагат се доводи, че за да определи принос в размер на 50 %, съдът е акцентирал върху допуснатото от ищеца нарушение на разпоредбата на чл.80, т.2 ЗДвП, задължаваща велосипедистите да се движат възможно най-близо до дясната граница на пътя, но не е отчел броя и тежестта на извършените нарушения от другия участник в произшествието - застрахованият в ответното дружество водач на лек автомобил, който е навлязъл в лентата за насрещно движение, не е съобразил маневрите си с усложнената обстановка на пътя и с наличието на множество пешеходци около мястото на инцидента, предизвикал е стълкновението с управлявания от ищеца велосипед и в значителна степен е допринесъл за настъпване на произшествието. В жалбата е инкорпорирано изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд и че са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, а също и с практиката на ВКС: „ 1. Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда относно конкретните обстоятелства, от които се извежда извод за съпричиняване и причинна връзка, със задължението на съда да приеме съпричиняване при доказана причинна връзка, установено по реда на задължителната съдебна практика, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата; Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото (противоречие с т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 1006/15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 11/21.IV.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г. на ВКС, ІII г. о., решение № 87/04.09.1958 г. по гр. д. № 55/1958 г. на ОСГК на ВС); 2. Когато съдът приема и отчита съпричиняване от пострадалия, длъжен ли е съдът да направи правна квалификация на допуснатите от виновния водач и пострадалия нарушения и да съпостави вината на всеки от участниците с оглед правилно определяне обема на допринасяне - така, както е прието в решение № 307/20.03.2012 г. по гр. д. № 284/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 54/25.03.2014 г. по гр. д. № 3066/2013 г. на ВКС, ІV г. о.; 3. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта, и чия е доказателствената тежест (противоречие с решение № 147/05.12.2017 г. по т. д. № 60341/2016 г. на ВКС, І г. о., и решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.); 4. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има доказана пряка причинна връзка с вредоносните последици (противоречие с решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.); Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата (в случая движение на велосипедиста около средата на лентата му за движение, при наличие на множество пешеходци от двете страни на пътя) основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано дължимо и обективно изпълнимо поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането; Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, което обективно да е можел да не извърши, в резултата на което е настъпил вредоносния резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем - може ли приносът да е хипотетично предполагаем (противоречие с решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 6/03.02.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 97/10.02.1968 г. по н. д. № 1359/1967 г. на ВС, ІII н. о., решение № 322/28.02.1973 г. по н. д. № 234/1973 г. на ВС, III н. о., решение № 407/09.12.1987 г. по н. д. № 365/1987 г. на ВС, ІII н. о., решение № 260/05.05.1983 г. по н. д. № 216/1983 г. на ВС, III н. о.); 5. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на обезщетението (твърди се неправилно прилагане на материалния закон от въззивния съд и произнасяне по въпроса в противоречие с практиката на ВКС в решение № № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г.)“. Касаторът се е позовал бланкетно и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на следните въпроси, определени като значими за изхода на делото и за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „За да се приеме съпричиняване от велосипедист на осн. чл.80, т.2 ЗДвП (на които съдът се позовава по това дело) - неспазване задължението да се движи възможно най - вдясно, трябва ли да е доказана такава възможност, предвид доказано наличие на множество пешеходци по пътя (поради забранено движение на автомобили), и относимо ли е това поведение на велосипедиста по отношение на навлизащите срещу него в лентата му за движение МПС; Евентуалното нарушение на задължението на велосипедист да се движи възможно най-вдясно в лентата си за движение по чл.80 т.2 ЗДвП, по отношение на попътно движещите се МПС ли е относимо или и по отношение и на насрещно навлизащите такива, с оглед преценка на съпричиняване; Какви са предпоставките при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2, ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване при недоказан факт, че при различно разположение на велосипедиста, както и недоказана обективна възможност за различно разположение, ПТП може да бъде предотвратено от който и да е от двамата участници“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с поддържаните в касационната жалба доводи по чл.281, т.3 ГПК. Ответникът по жалбата ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД със седалище в [населено място] - чрез юрисконсулт К. И., оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване по съображения, изложени в отговор по чл.287, ал.1 ГПК. В отговора е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Г. Б. против ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата 45 000 лв. до претендираните 90 000 лв., Апелативен съд - Пловдив е приел, че ищецът има право на справедливо обезщетение за претърпените при ПТП на 03.03.2019 г. неимуществени вреди в размер на 90 000 лв., което следва да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД до сумата 45 000 лв., съразмерно на установения по делото принос на ищеца за настъпване на произшествието и на вредите. От съдържанието на въззивните жалби, подадени от двете страни, въззивният съд е извел като спорни във въззивното производство въпросите за вината на участвалия в произшествието водач на лек автомобил, застрахован със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ответното дружество, за справедливия размер на обезщетението, което се дължи на ищеца като паричен еквивалент на претърпените при произшествието неимуществени вреди, и за наличието на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД от страна на ищеца, релевирано с възражение от ответника в отговора на исковата молба. Относно вината на водача Г. Д. въззивният съд е съобразил, че с решение № 260034 от 29.01.2021 г. по АНД № 1430/2020 г. на РС - Казанлък Дянков е признат за виновен в това, че на 03.03.2019 г. е нарушил чл.25, ал.1 ЗДвП, чл.25, ал.2 ЗДвП и чл.38, ал.3 ЗДвП, в резултат на което е причинил по непредпазливост травматични увреждания на В. Г. Б. - престъпление по чл.343, ал.1, б.„б.“, предл.2 във вр. с чл.342, ал.1 НК, като на основание чл. 78а НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание "глоба". Въззивният съд е преценил, че решението е задължително за него в посочените от чл.300 ГПК предели, поради което е счел за неоснователно възражението на ответника за недоказаност на противоправността в поведението на застрахования водач като предпоставка за заплащане на обезщетение по задължителната застраховка “Гражданска отговорност“ на автомобилистите. При разрешаване на спора за справедливия размер на обезщетението въззивният съд е обсъдил заключенията на приетите по делото експертизи - медицинска и психологическа. От заключението на съдебномедицинската експертиза съдът е приел за установено, че в резултат на стълкновението с управлявания от водача Г. Д. лек автомобил ищецът е получил контузия на гръден кош, счупване на шест ребра вляво - от четвърто до девето, навлизане на свободен въздух и кръвоизлив в гръдната кухина вляво, колекция кръв в левия бял дроб и плеврата, подкожен емфизем в лявата гръдна половина, охлузвания и подкожен хематом в областта на левия раменен пояс с болезнени и ограничени движения в областта на лявата раменна става; След произшествието ищецът е постъпил в лечебно заведение, където е претърпял оперативна интервенция; Лечебният и възстановителният процеси са продължили около два месеца и половина; Към м. октомври 2020 г., когато е извършен медицински преглед за целите на експертизата, счупените ребра на ищеца са с възстановена костна структура, на мястото на контузията на белия дроб се е развила пневмофиброза - съединителна тъкан вместо белодробна, и има вероятност за сраствания между двата листа на плеврата вляво, които ще останат за цял живот и ще причиняват дискомфорт в бъдеще, движенията в областта на лявата раменна става са ограничени и има съмнения за увреждане на мекотъканни структури. Според заключението на съдебно - психологическата експертиза, при самото произшествие ищецът не е преживял психически шок или т.нар. остра стресова реакция, но впоследствие, по време на лечението, е осъзнал животозастрашаващия характер на получените травми; Извършената операция и дългият период на възстановяване със значително ограничена физическа активност и необходимост от помощ за битовото обслужване, безсънието, главоболието, раздразнителността и ограничените социални контакти, са нарушили психическия баланс и качеството на живот на ищеца, като преживяното по повод на произшествието е довело до разстройство в адаптацията и до трайна личностна промяна. Въззивният съд е взел предвид и показанията на свидетелката А. Б. - сестра на ищеца, от които е приел за установено, че в резултат на получените травми ищецът е понесъл болки, страдания и неудобства, които са се отразили негативно върху живота и психоемоционалната му сфера. След като е съобразил възрастта на ищеца по време на инцидента - 39 г., вида и тежестта на получените травми, особеностите и продължителността на лечебно - възстановителния процес, интензитета и продължителността на понесените болки, страдания и неудобства, настъпилото след инцидента разстройство в адаптацията и последвалата трайна личностна промяна на ищеца, въззивният съд е формирал решаващия извод, че от гледна точка на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД за пълно обезщетяване на претърпените неимуществени вреди е необходима и достатъчна сумата 90 000 лв. При произнасяне по справедливия размер на обезщетението съдът е отчел и конкретните икономически условия в страната, чието отражение е лимитът на застрахователно покритие по застраховката "Гражданска отговорност" на автомобилистите към момента на проявление на вредите. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че определеното по справедливост обезщетение от 90 000 лв. подлежи на намаляване съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД с ½ - до размер на сумата 45 000 лв., тъй като с поведението си на велосипедист ищецът е допринесъл за настъпване на произшествието и на вредите от него в степен, равна на степента на принос на водача на лекия автомобил. За да признае наличието на 50 % принос, въззивният съд се е позовал на приетото от първата инстанция заключение на автотехническа експертиза, чрез което са изяснени механизма на произшествието и поведението на всеки от участниците в него. Според констатациите в заключението, произшествието е настъпило на 03.03.2019 г. в светлата част на денонощието, на сравнително прав участък, с наклон от север на юг, в района под връх Ш.; По причина на отбелязване на Националния празник на мястото на произшествието е имало колона от паркирани коли в посока към върха, в източната пътна лента, като по време на инцидента - около 13.15 ч., голяма част от автомобилите вече са обръщали посоката си на движение към [населено място] и е имало засилено движение на пешеходци по пътното платно в двете посоки - към върха и обратно; Ищецът се е спускал с велосипеда си от върха към [населено място], а водачът на лекия автомобил Г. Д. е извършвал маневра за обръщане посоката на движение автомобила, излизайки от колоната на паркиралите автомобили; Първоначално водачът е предприел завиване наляво от дясната част на пътното платно, но тъй като поради габаритните размери на автомобила една маневра не е била достатъчна за обръщане посоката на движение, се е придвижил на заден ход, изтегляйки автомобила максимално назад така, че задната му част е била до мантинелата, напречно на пътното платно, а предната част е била насочена на запад; В този момент е настъпил удар между автомобила и спускащия се от върха велосипедист - ищецът В. Б., като ударът е станал в западната пътна лента за движение на велосипедиста, на разстояние около 1.20 м. западно от разделителната линия. Вещото лице, изготвило заключението, е посочило, че с оглед общата ширина на пътното платно и на отделните пътни ленти до удара между велосипеда и автомобила не би се стигнало, ако велосипедът се е движил на разстояние два метра или по-малко източно от западната граница на западната пътна лента, което при конкретната ситуация на пътя е било обективно възможно; В момента на удара автомобилът е бил в покой, а велосипедът на ищеца се е движел със скорост около 29 км/ч, при което опасната му зона за спиране е била около 19 метра и автомобилът не се е намирал в нея. След преценка на констатациите в заключението и на обясненията на вещото лице въззивният съд е приел, че ищецът е нарушил разпоредбата на чл.80, т.2 ЗДвП, като при наличие на възможност за това не се е движил с велосипеда си най - близо до дясната граница на платното за движение, и в резултат на това нарушение е допринесъл за настъпване на увреждащото ПТП в степен, равна на степента на принос на водача на лекия автомобил. Съдът е изложил съображения, че като се има предвид усложнената обстановка на мястото на инцидента и поведението на двамата участници в произшествието, нарушенията, за които водачът на автомобила е признат за виновен с решението по чл.78а НК, не могат да обосноват извод за по - голям принос от негова страна, след като ищецът е имал възможност да предотврати стълкновението с автомобила при условие, че е изпълнил задължението си по чл.80, т.2 ЗДвП да се движи плътно вдясно. Съпоставяйки естеството и тежестта на нарушенията на правилата на ЗДвП, извършени от всеки участник в инцидента, въззивният съд е направил категоричен извод, че двамата участници имат равен принос за настъпване на произшествието и на вредоносния резултат. В съответствие с изводите, до които е достигнал след самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на прекия иск по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата 45 000 лв. до претендираните от ищеца 90 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно решение. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване се допуска по посочен от касатора правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, по отношение на който са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите, които имат значение за преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за правилността на обжалваното въззивно решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. С изменението на ГПК от ДВ бр.86/2017 г. в разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване извън хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК са предвидени вероятна нищожност и недопустимост на въззивното решение, както и очевидна неправилност на решението. Поставените в т.1 въпроси (обозначени от касатора като „процесуалноправни нарушения и въпроси от значение за изхода на делото“), с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съдържат оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата и за необоснованост на фактическите констатации, залегнали в мотивите към въззивното решение. Отговорът на въпросите предполага проверка на правилността на осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност, което според разясненията в т.1 от цитираното тълкувателно решение е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване. Въпросът по т.2, за който се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и бланкетно се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, също не може да предпостави допускане на касационно обжалване. Преди всичко въпросът не отразява адекватно и коректно мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд е анализирал всички релевантни за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД факти по делото, квалифицирал е установените от доказателствата нарушения на правилата по ЗДвП, извършени от двамата участници в произшествието, и е определил приноса на всеки от участниците, след като е съпоставил вида и тежестта на нарушенията и е извършил преценка до каква степен те са създали предпоставки или са улеснили настъпването на произшествието. С оглед мотивите към решението поставеният въпрос не може да се подведе под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и да послужи като общо основание за достъп до касационно обжалване. По аналогични съображения касационно обжалване не може да се допусне и по формулирания в т.5 въпрос, чието съдържание се припокрива с въпроса по т.2 и изразява субективното виждане на касатора, че при произнасяне по възражението за наличие на принос по чл.51, ал.2 ЗЗД въззивният съд не е изследвал в каква степен всеки от участниците в инцидента е допринесъл с поведението си за настъпване на произшествието и за проявление на вредите от него. Определянето на степента на принос от въззивния съд е в пълно съответствие с практиката на ВКС по приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД (част от която е посочена от касатора), според която при произнасяне по възражение за принос на пострадалия - чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът е задължен да съпостави тежестта на извършеното от делинквента нарушение на правилата за движение по ЗДвП и тежестта на нарушението на ЗДвП от страна на пострадалия, за да установи действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на пътно - транспортното произшествие; След съпоставяне на поведението на всеки от участниците в произшествието и на тежестта на извършените от тях нарушения на правилата за движение, от които е последвал вредоносният резултат, съдът следва да определи конкретния принос на отделните участници за настъпване на произшествието и на вредите, като разпредели помежду им отговорността за деликта и съобразно това да приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Поради изложеното за въпросите по т.2 и т.5 не е налице и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване. Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване не е изпълнено и по отношение на въпросите по т. 3 и т.4, които са резултат от погрешната преценка на касатора, че въззивният съд е основал изводите си за наличие на принос от негова страна и за степента на приноса на предположение, без да е доказана причинна връзка между поведението му като велосипедист и настъпването на увреждащото ПТП. От мотивите към въззивното решение обаче е видно, че въззивният съд е намалил на основание чл.51, ал.2 ЗЗД определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди с ½, след като е обсъдил доказателствата и въз основа на тях е направил категоричен извод, че ищецът - сега касатор, е управлявал велосипеда си в нарушение на разпоредбата на чл.80, т.2 ЗДвП и че като последица от това нарушение е допринесъл за реализиране на произшествието в степен, равна на степента на принос на водача на лекия автомобил. Съдът е посочил изрично, че за ищеца е съществувала възможност да избегне стълкновението с лекия автомобил при условие, че е управлявал велосипеда в съответствие с изискването на чл.80, т.2 ЗДвП, движейки се плътно вдясно на пътната лента, но поради неспазване на това изискване, в съчетание с допуснатите от водача на автомобила нарушения, се е стигнало до инцидента. Признаването на 50 % принос не е обусловено от предположение, а от извод за доказана причинна връзка между извършеното от ищеца конкретно нарушение на уредените в ЗДвП правила, задължителни за водачите на велосипед, и реализирането на произшествието, поради което повдигнатите въпроси не могат да се определят като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се отбележи, че решаващите изводи, с които въззивният съд е мотивирал приноса на ищеца - касатор като предпоставка за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, са формирани в съответствие с трайната и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, което изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на практика на ВКС по чл.51, ал.2 ЗЗД, по отношение на която не се твърди необходимост от промяна или осъвременяване, е несъвместимо с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на което касаторът се е позовал бланкетно. Останалите въпроси в изложението, за които формално е посочено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са изведени от фактите по делото и са насочени към проверка на правилността на фактическите констатации на въззивния съд, а съответно и на направените въз основа на тях правни изводи за осъществяване на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение с ½, съразмерно на доказания по делото принос за настъпване на произшествието и на произлезлите от него неимуществени вреди. Поради относимостта им към правилността на въззивното решение, въпросите не попадат в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване и касационно обжалване по повод на тях не би могло да се допусне. Същевременно, доколкото техните отговори са обусловени от преценката на фактите по конкретното дело, въпросите са от значение единствено за правилното решаване на спора по делото, не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения решението по в. т. д. № 571/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК поради очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд решение. В практиката на ВКС е възприето разрешението, че уредената в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК очевидна неправилност не е тъждествена с неправилността, произтичаща от наличието на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. За да е очевидно неправилно, решението на въззивния съд трябва да е постановено при тежки нарушения на материалния и процесуалния закон или в грубо противоречие с правилата на логиката, като посочените пороци следва да са видими - да могат да се установят въз основа на мотивите към решението. В конкретния случай касаторът е обосновал очевидната неправилност с доводи за неправилна преценка на фактите и доказателствата от страна на въззивния съд, довела до необоснованост на фактическите констатации в решението относно механизма на настъпване на произшествието и приноса на всеки от участниците, както и с оплаквания за формиране на правните изводи на съда по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД в нарушение на материалния закон. Поддържаните доводи и оплаквания са идентични с наведените в касационната жалба основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК и не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, възприети от практиката на ВКС. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и поради изложеното не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В зависимост от изхода на производството по чл. 288 ГПК и на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., определено съгласно чл.37 от Закона за правната помощ вр. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,