Определение № 3379 от 13.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1050/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на „Аграда“ ООД, [населено място], и „Агриком – БГ“ ЕООД, [населено място], чрез процесуалните им пълномощници, срещу решение № 118 от 03.04.2023 г. по в. т. д. № 15/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260186 от 21.07.2022 г., постановено по т. д. № 1134/2019 г. по описа на Пловдивски окръжен съд. С последното „Аграда“ ООД и „Агриком – БГ“ ЕООД са осъдени на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплатят солидарно на „Агро импулс“ ООД (с предишно фирмено наименование „Динчийски агро 85“), [населено място], сумата 92 253.60 лв., представляваща остатък от продажната цена на 270 т. рапица, доставена на „Аграда“ ООД по силата на Договор от 11.07.2016 г., за чието задължение „Агриком – БГ“ ЕООД е приел да встъпи като съдлъжник, ведно с обезщетение за забава от подаването на исковата молба – 23.12.2019 г., до окончателното плащане, сумата 31 494.35 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата 92 253.60 лв. за периода 12.08.2016 г. – 23.12.2019 г., както и разноски по делото.

В жалбата се навеждат доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно – при допуснати процесуални нарушения и извършена неточна интерпретация на доказателствата, е формирал извод, че купувач по договора от 11.07.2016 г. е „Аграда“ ООД, а дори да се приеме, че това действително е така – съдът не е разгледал възражението за неизпълнен от страна на продавача „Агро импулс“ ООД договор, който не е доставил стоката на „Аграда“ ООД, а я е предал на другия ответник и така не е изпълнил същественото си задължение по договора за покупко-продажба. Излага се, че съдът не е тълкувал представените по делото договори в съответствие със законовото правило на чл. 20 ЗЗД и установените трайни търговски взаимоотношения между ищеца и втория ответник „Агриком – БГ“ ЕООД, както и съобразно останалите относими към договорните отношения данни по делото. Сочат се и редица други нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от въззивната инстанция - липса на преценка на всички възражения и доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимна връзка; изопачаване на доказателствата, игнориране на доказателствената стойност на счетоводните записвания на ищеца (чл. 182 ГПК), както и на установената по делото препродажба на рапицата от втория ответник и на значението на този факт за спора по делото; изграждане на изводите на съда единствено върху копие на несъществуващ писмен договор, непредставен в оригинал, който е следвало да бъде изключен от доказателствения материал и който поначало не може да установи по безспорен и несъмнен начин (чл. 154 ГПК) и при условията на пълно и главно доказване, че купувач по договора е „Аграда“ ООД. По тези и други подробно изложени съображения се моли въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени, ведно с присъждане на сторените разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са поставени следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касаторите са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а именно:

1. Представлява ли търговската фактура писмен договор за търговска сделка като форма за доказване в аспекта на ТЗ и ЗДДС? Доказва ли една търговска фактура, в която няма посочване като основание на конкретен писмен договор, на самостоятелно основание отношенията по една търговска сделка?; 2. Когато клаузите и обстоятелствата по сключването на една търговска сделка са неясни или двусмислени, задължен ли е съдът да издири истинската обща воля на съконтрахентите, като приложи общото правило на чл. 20 ЗЗД, но и да отчете и съпостави и обкръжаващите сключването на договора факти, като формалните последици на фактурирането, като форма на доказване на сделка, и последвалите счетоводни записвания за отразените в тях сделки и съществуващите трайни търговски отношения?; 3. Какво е доказателственото значение на счетоводните записвания и на фактурата като документ?; 4. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и във връзка с доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви по тях?; 5. Следва ли извод за правнорелевантен факт да бъде доказан посредством косвени доказателства или следва да бъде изграден въз основа на система от всички относими доказателствени факти, които в логическа връзка да водят до единствения извод за осъществяването на този факт?; 6. При отправено искане от страна за представяне на оригинал на частен документ по смисъла на чл. 183 ГПК и при липсата на обективна причина за страната да представи същия следва ли съдът да изключи копието от доказателствения материал по делото? Неизключването му съставлява ли процесуално нарушение?; 7. При противоречие между съществени условия по неформални търговски сделки, но обективирани в писмен договор, и издадена впоследствие фактура със съответен счетоводен запис, кое от двете следва да се приеме с предимство, като установяващо действителните правоотношения между страните по търговската сделка? Кое от двете с превес доказва правоотношенията по търговска сделка? Следва ли да се приеме при подобно противоречие, че с издаването на фактура, счетоводно записване от двете страни по сделката и приемане на плащането, сторени след подписване на договора, отношенията са се изменили/новирали?; 8. Ако по една търговска продажба осчетоводяванията на страните сочат като страни продавач и купувач, както и че счетоводствата на страните са водени редовно, то може ли съдът да откаже да кредитира тези записвания и да приеме, че страните по сделката са различни от записванията лица?; 9. Съставлява ли копие на неподписан писмен документ, разменено по електронен път, за който се потвърди, че не съществува в оригинал на хартиен или електронен носител, доказателство за сключена търговска сделка, ако противоречи по съдържание и изпълнение на действително издадените документи по продажбата?; 10. Копие на писмен документ, носещо заверка „вярно с оригинала“, за който документ в хода на делото се установи, че не съществува в оригинал, представлява ли годно писмено доказателство? При оспорването му следва ли то да бъде изключено от доказателствения материал по делото?; 11. За да възникне солидарна отговорност, произтичаща от договор или закон, следва ли да има, респ. да се представи и приеме като доказателство, писмен акт по форма на доказване съобразно правилата на ГПК?; 12. За да възникне встъпване в дълг по см. на чл. 101 ЗЗД, следва ли да е налице изрично изявление на встъпващия съдлъжник, както и да бъде индивидуализирано вземането, което се поема и с какви минимално изискуеми данни?; 13. Представлява ли задбалансовото счетоводно водене на задължение на един търговец към друг, в счетоводството на втория, валидно и основателно отразяване на солидарно задължение, ако не е отразено в няколко поредни финансови отчета на кредитора като действително съществуващо задължение?; 14. Следва ли солидарните задължения по търговска сделка да се водят задбалансово, а не записани като валидно съществуващи в отчета на кредитора, към който са тези солидарни задължения?; 15. Следва ли да се прилага хипотезата на чл. 301 ТЗ за потвърждаване на действията на пълномощник на търговец чрез непротивопоставяне на същите незабавно след научаването им, в хода на съдебен търговски спор за доказване на представителна власт при сключване и изпълнение на търговска продажба? и 16. Следва ли, ако е приел, че действителен купувач на стоката е единият от ответниците по делото, съдът да разгледа и направеното от него възражение за неизпълнен договор – липса на доставка на стоката от ищеца до именно този ответник, направено с отговора и допълнителния отговор на искова молба?

В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касaторите се позовават на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която считат, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 60027 от 06.08.2021 г. по т. д. № 2609/2019 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 1; решение № 347 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 290/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 105 от 30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 30 от 29.02.2016 г. по т. д. № 149/2015 г. на ВКС, II т. о. и решение № 10 от 07.09.2010 г. по т. д. № 241/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2; решение № 71 от 08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. № 380/2009 г. на ВКС, I т. о., решение № 30 от 08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 211 от 30.01.2012 г. по т. д. № 1120/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 46 от 06.04.2017 г. по гр. д. № 60140/2016 г. на ВКС, I г. о. и решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 3; т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 от ППВС № 1/1953 г., решение № 5 от 11.05.2020 г. по гр. д. № 1241/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 173 от 06.11.2020 г. по гр. д. № 4404/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на ВКС, I г. о. и решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 4; решение № 147 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 80 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 5 и решение № 367 от 09.02.1957 г. по гр. д. № 7548/1956 г. на ВС, ІV г. о., решение № 335 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 4764/2008 г. на ВКС, II г. о. и решение № 260 от 14.07.2010 г. по гр. д. № 91/2009 г. на ВКС, II г. о. – по въпрос № 6.

По останалите формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси с №№ 7 – 16, вкл. касаторите се позовават на наличието на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, твърдейки, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото създават затруднения в работата на съдилищата, доказателство за което според тях са лаконичните мотиви и изводи по тези въпроси на Пловдивския апелативен съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация – „Агро импулс“ ООД, чрез процесуален пълномощник, изразява становище за липса на поддържаните от касаторите предпоставки за допускане до касационен контрол на въззивното решение и за неоснователност на жалбата им. Претендира присъждане на разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното:

Касационната жалба изхожда от легитимирани страни, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

За да достигне до обжалвания резултат, съставът на Пловдивския апелативен съд е приел за безспорно между страните, че ищецът „Агро импулс“ ООД (към онзи момент с фирмено наименование „Динчийски агро 85“) е предал 268.020 тона рапица реколта 2016 г. с протокол с посочена дата 12.07.2016 г. и твърдяна действителна дата 13.07.2016 г. и е издал фактура № 1037/13.07.2016 г., в която като изпълнител е посочено „Динчийски агро 85“ ООД, а като получател на стоката с това количество – „Агриком – БГ“ ЕООД, при дължима цена 182 253.60 лв.; на 16.08.2016 г. от ответника „Агриком – БГ“ ЕООД е платена сумата 40 000 лв., а на 30.08.2016 г. сумата 50 000 лв., с което на ищеца е изплатена част от цената в размер общо на 90 000 лв.; останалата част от цената – 92 253.60 лв., е останала незаплатена.

С оглед разпоредбата на чл. 327, ал. 1 ТЗ, на която се основава исковата претенция – че купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи, освен ако е уговорено друго, като спорен между страните е изведен въпросът, кой е купувачът по договора за продажба на рапица. Ищецът в исковата молба и в уточняващи молби от 06.01.2020 г. и 17.01.2020 г. поддържа, че купувач е ответното дружество „Аграда“ ООД, а „Агриком – БГ“ ЕООД е солидарно задължено с „Аграда“ ООД за заплащането на продажната цена, тъй като е налице хипотеза на встъпване в дълг по смисъла на чл. 101 ЗЗД с подписването на приемо-предавателния отчетен протокол с посочена дата 12.07.2016 г. Ответниците от своя страна твърдят, че купувач е „Агриком – БГ“ ЕООД, а ответникът „Аграда“ ООД не е купувач и не дължи на ищеца плащане на цената. Според ищеца договорната връзка между него и ответника „Аграда“ ООД е възникнала съгласно представения от него в копие договор за съхранение и продажба на собствена земеделска продукция от 11.07.2016 г., а според ответниците отношенията между страните се уреждат от представения от ответника „Аграда“ ООД с отговора на исковата молба в копие (впоследствие представен по делото и в оригинал) договор за съхранение и продажба на собствена земеделска продукция от 11.07.2016 г.

Съдът е посочил, че двата договора са документи, създадени въз основа на една бланка, но имат различия относно посочените страни, в съдържанието на някои от клаузите и относно подписването им. Безспорно е, че ищецът не разполага с оригинал на представения от него договор, а ответникът „Агриком – БГ“ ЕООД в с. з. на 23.09.2021 г. представя оригинала на договора, представен по делото от ответника „Аграда“ ООД с отговора му на исковата молба, в което съдебно заседание от страна на ищеца изрично е заявено, че той не разполага с оригинал на договора. С подадения от „Аграда“ ООД отговор на исковата молба не е заявено искане ищецът да представи договора от 11.07.2016 г. в оригинал и не е заявено оспорване на истинността на представения от ищеца с исковата молба документ съгласно чл. 193 ГПК, съответно, не е претендирано той да бъде изключен от доказателствата съгласно чл. 194, ал. 2 ГПК, а е заявено, че представеният от ищеца договор е сгрешен екземпляр. С този отговор ответникът „Аграда“ ООД представя в копие другия договор от 11.07.2016 г. с оглед установяване на изложените свои твърдения за това какви са отношенията между страните – че дружеството-ищец е продавач, че купувач е дружеството „Агриком – БГ“ ЕООД и че „Аграда“ ООД е съхранител по сделката между продавача и купувача. С допълнителната искова молба ищецът е оспорил като неверен, неистински и нищожен поради липса на съгласие представения договор, като е заявено изрично оспорване на истинността на документа на основание чл. 193 ГПК и е поискано на основание чл. 183 ГПК ответниците да бъдат задължени да представят в оригинал този договор.

При тези обстоятелства въззивната инстанция е формирала извод, че няма основание представеният от ищеца екземпляр на договор от 11.07.2016 г. да бъде изключен от доказателствения материал по делото, а следва да се извърши преценка на доказателствената стойност на двата договора, след което да се прецени основателността на твърденията на ищеца и на ответниците с оглед претенцията на ищеца за присъждане на исковите суми в негова полза и в тежест солидарно за двамата ответници (за първия ответник „Аграда“ ООД, като купувач на рапицата, а за втория ответник „Агриком – БГ“ ЕООД, като съдлъжник съгласно чл. 101 ЗЗД).

Въззивният съд е съобразил обстоятелството, че представеният от ищеца с исковата молба договор от 11.07.2016 г. е разпечатка на документа, който ищецът твърди да е получил като прикачен файл на своята електронна поща, с подписа на управителя на „Аграда“ ООД, което обстоятелство се установява от заключението на вещото лице по назначената СТЕ. Съдът е посочил, че в случая не се касае за електронен документ, както и че имейл кореспонденцията е осъществена не от имейл адрес на „Аграда“ ООД, а на адрес [електронна поща], но е приел, че няма пречка кореспонденция да се изпраща и чрез чужда електронна поща. Видно от съдържанието на прикачения файл, представен в разпечатка, в текста ръкописно са посочени датата на договора (11.07.2016 г.), мястото на сключване (с. В.), данните на дружеството-продавач; за купувач няма посочени данни; в графата за съхранител с печатен текст са посочени данните на „Аграда“ ООД; относно предмета на договора е посочено, че продавачът и купувачът предават за съхранение на съхранителя стока рапица реколта 2016 г., 270 тона, като точното продадено количество е според кантарна бележка; цена за съхранение не е посочена; продажната цена е 680 лв. за тон, платима изцяло от купувача в срок до 11.08.2016 г. срещу издадена търговска фактура, която доказва правото на собственост върху стоката и е основание за получаването ѝ от съхранителя; посочено е и че купувачът изплаща дължимата цена незабавно, като сключването на договора представлява надлежно доказване на приемането и предаването на стоката. В печатния текст на договора е посочено, че: по силата на този договор продавачът е предал на купувача договорената стока в количеството, установено с кантарна бележка, като договорът има силата на приемо-предавателен протокол за страните; стоката се доставя в място на получаване Бургас, 5-ти километър, база „Аграда“; купувачът с подписването на договора придобива собствеността върху стоката и поема риска за нея. На последната страница от договора се съдържат два текста: „Продавач“, след което е положен подпис (параф), поставен е печат на дружеството-ищец, и след печатен текст три имена са изписани ръкописно имената Й. Х. Н., и „Купувач“, след което е положен подпис (параф), поставен е печат на „Аграда“ ООД и след печатен текст три имена са изписани ръкописно имената Д. Р. С..

Въз основа на горното въззивният съд е приел, че договорът е подписан и подпечатан за дружеството „Аграда“ ООД с посочено качество на купувач, като е заявено извършване на покупка на стоката и предаването ѝ във владение на съхранителя, т. е., с оглед така направеното волеизявление на управителя на „Аграда“ ООД следва, че договорът е сключен от това дружество именно в качеството му на купувач, който е купил стоката и я е получил, а съгласно т. 4.2. с подписването на договора купувачът е придобил и собствеността върху стоката и е поел риска за нея. Аргументирайки се допълнително и с представените от ищеца в копия кантарни бележки, видно от които рапицата е натоварена на превозни средства на 12.07.2016 г. и 13.07.2016 г., както и предвид представените от ищеца в копия 9 бр. товарителници също от 12.07.2016 г. и 13.07.2016 г., в които като изпращач е посочен ищецът, а като получател „Аграда“ ООД, въззивната инстанция е заключила, че договорът за продажба на рапица от 11.07.2016 г. е сключен именно с ответника „Аграда“ ООД, като купувач, след което ищецът е натоварил за превоз и е изпратил стоката на този купувач, следователно „Аграда“ ООД дължи да заплати на „Агро импулс“ ООД цената на продадената стока.

От безспорното между страните обстоятелство, че от „Агро импулс“ ООД и „Агриком – БГ“ ЕООД е бил съставен приемо-предавателен отчетен протокол към договор от 11.07.2016 г., с посочена негова дата 12.07.2016 г., въззивният съд е приел за установено, че в текста на протокола „Агриком – БГ“ ЕООД не се сочи да е купувач на стоката, а е указано, че е посредник и изпълнител на доставено количество рапица за съхранение в складова база „Аграда“, като следващият текст „собственост на „Аграда“ ООД“ логично следва да се отнася не до складовата база, а до количеството рапица; а от наличието на забележка към протокола е видно, че „Агриком – БГ“ ЕООД се сочи като приемател, а не като купувач, и с текста в тази забележка поема задължение, което един купувач вече има и затова няма основание да поема – да носи отговорност за покупко-продажбата на стоката до окончателното ѝ плащане в крайно установения срок по договор - 11.08.2016 г. Поради това апелативният съд е намерил, че с текста на тази забележка от страна на „Агриком – БГ“ ЕООД е заявено, а от страна на ищеца е прието, встъпване на дружеството като съдлъжник в задължението по представения от ищеца договор от 11.07.2016 г. на купувача „Аграда“ ООД, вследствие на което съгласно чл. 101 ЗЗД „Аграда“ ООД и встъпилото дружество „Агриком – БГ“ ЕООД отговарят към кредитора-ищец като солидарни длъжници. При тези обстоятелства и след като ответникът „Агриком – БГ“ ЕООД е съдлъжник и като такъв дължи плащане на продажната цена, няма пречка ищецът да издаде фактура за плащане срещу него, каквато е издадената фактура № 1037/13.07.2016 г., респ. – да извърши съответните счетоводни записвания и деклариране по ЗДДС, както и да приеме плащане на част от цената от „Агриком – БГ“ ЕООД. Всичко това според въззивната инстанция опровергава твърдението на ответниците, че с издаването на фактурата, с осчетоводяването ѝ и с приемането на частичното плащане ищецът посочва като купувач по сделката „Агриком – БГ“ ЕООД. Действително, съгласно заключението на вещото лице, фактура № 1037/13.07.2016 г. е отразена в счетоводствата на „Агро импулс“ ООД и на „Агриком – БГ“ ЕООД, съответно, като вземане от клиент и като задължение към доставчик, а в счетоводството на „Аграда“ ООД липсва контрагент с името на ищеца и не са осчетоводени никакви документи, свързани с търговска дейност между дружествата; в счетоводството на „Агро импулс“ ООД е осчетоводен задбалансово договор от 11.07.2016 г. като условно вземане (условен актив) от клиент „Аграда“ ООД в дебит сметка 410 в размер на 92 253.60 лв. и кредит сметка 983 – менителници, договори или записи на заповед; фактурата е включена в дневника за продажбите и справката-декларация по ЗДДС за месец юли на 2016 г. на „Агро импулс“ ООД; плащанията от страна на „Агриком – БГ“ ЕООД към „Агро импулс“ ООД на сумите 40 000 лв. на 16.08.2016 г. и 50 000 лв. на 30.08.2016 г. са отразени в счетоводствата и на двете дружества.

Въпреки това, с оглед установеното сключване на сделката между ищеца и „Аграда“ ООД, съответно като продавач и купувач, с постигането на съгласието по чл. 14, ал. 1 ЗЗД при получаването от ищеца на изявлението от страна на „Аграда“ ООД като прикачен файл по имейла на 11.07.2016 г. в 14:02 часа, въззивният съд е счел, че горните изводи не се променят, доколкото именно сключеният договор, а не счетоводните документи и записвания, определя вида на правоотношенията между страните, техните права и задължения, а освен това в случая за ищеца се установява и наличие на основание да води счетоводството си при отчитане на поетото от дружеството „Агриком – БГ“ ЕООД задължение като съдължник по договора за продажба.

Относно договора от 11.07.2016 г., представен по делото от ответника „Аграда“ ООД с отговора на исковата молба в копие и в оригинал впоследствие от ответника „Агриком – БГ“ ЕООД, решаващият съдебен състав е приел, че този документ обективира друг вид правоотношения между страните. В този договор в графата за купувач на ръка са попълнени данните на „Агриком – БГ“ ЕООД, относно цената за съхранение е попълнен на ръка текстът „по договореност“, а на последната страница след текста относно продавача (който е идентичен с този в представения от ищеца договор) при текста за купувача (който в печатната част е идентичен с този от представения от ищеца договор) след имена е изписано ръкописно „Агриком – БГ“ ЕООД и следват подпис (параф) и печат на дружеството, след което е добавен ръкописен текст „Съхранител“ и след него следва подпис (параф), печат на „Аграда“ ООД и са изписани имената Д. Р. С.. Съгласно заключението на вещото лице от 13.05.2021 г., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 23.09.2021 г., и от заключението на тройната СПЕ от 02.11.2021 г., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 28.01.2022 г., текстът „Д. Р. С.“ до подписа срещу текста „съхранител“ е изпълнен от това лице, както и подписите в документите са изпълнени от нея.

Относно дружеството „Агриком – БГ“ ЕООД и твърдението на ищеца, че то е било представлявано при сключването на договора на 11.07.2016 г. не от неговия управител лично, а от пълномощник – Петя В. Ш., която е подписала и протокола с посочена дата 12.07.2016 г., въззивният съд е изложил мотиви, че само от обстоятелството, че подписите в договора, положени за „Агриком – БГ“ ЕООД, не са изпълнени от управителя Г. С. Г., както се установява от заключението на в. л. Саханджиев и на тройната СПЕ от 02.11.2021 г., не може да се заключи, че воля не е била изразена за дружеството от съответен представител, а относно обратното изрично са направени изявления в хода на процеса от страна на дружеството. При тези обстоятелства няма основания да се приеме, че представеният от ответниците договор от 11.07.2016 г. не съдържа изявления за дружествата „Аграда“ ООД и „Агриком – БГ“ ЕООД, надлежно направени от техни представители. Същественото в случая е дали това е договорът, който е бил сключен с участието и знанието на „Агро импулс“ ООД. По този въпрос въззивната инстанция е приела, че ответниците разполагат с този договор, но те не твърдят, нито установяват ищецът да разполага или да знае за него на датата 11.07.2016 г. и по времето, когато ищецът доставя рапицата, на 12 и 13 юли 2016 г., поради което няма основание да се приеме, че той е обвързан от този договор, а не от представения от него договор с купувач „Аграда“ ООД, за който договор е установено, че ищецът разполага с него и го представя във вид на разпечатка на прикачения файл, получен като сканиран документ за съгласие на управителя на „Аграда“ ООД по електронна поща на 11.07.2016 г. По тези съображения въззивният съд е заключил, че документът, представен от ответниците, не е противопоставим на ищеца и не установява възникването на отношенията, които са отразени в него, освен това този договор не кореспондира с изявленията, направени от страна на „Агриком – БГ“ ЕООД в протокола от 12.07.2016 г., в качеството му на посредник, изпълнител, приемател и съдлъжник. Относно документа Нареждане-инструкция от „Агриком – БГ“ ЕООД до „Аграда“ ООД от 12.07.2016 г., съставен между тях, съдът е приел, че същият не носи подпис на ищеца, няма данни той да е уведомен за него и да е ангажиран с неговото изпълнение, поради което същият не го обвързва и не установява обстоятелства, които да са от значение при преценката на отношенията на ищеца с ответниците.

Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните обобщени въпроси - за задълженията на въззивния съд при постановяване на акта му по съществото на спора с оглед чл. 12, чл. 235 и чл. 236 ГПК; за правното значение на фактурата при надлежното й осчетоводяване; както и за правилата за установяване на действителната обща воля на страните, когато изявленията, пораждащи за тях права и задължения, са неясни или противоречиви. Налице са предпоставките на закона за извършване по реда на чл. 290 ГПК на проверка за съответствие на обжалваното решение с цитираната от касаторите практика на ВКС и служебно известната на съдебния състав такава. Допускането на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК прави безпредметно излагането на съображения по отношение на останалите релевирани основания за достъп до касационен контрол.

За разглеждане на касационната жалба касаторите следва да внесат предварително дължимата в полза на Върховния касационен съд държавна такса, възлизаща на 2 474.96 лв.

Предвид изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение