Определение № 50102 от 01.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 479/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на М. Ю. Р. и Б. Ю. Л., чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 121 от 02.06.2021 г., изменено по реда на чл. 248 ГПК в частта за разноските с определение № 364 от 16.09.2021 г., допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 227 от 14.09.2021 г., последното поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 273 от 03.12.2021 г., постановени по в. т. д. № 105/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново. С обжалваното въззивно решение, след отмяна на решение № 260000 от 05.01.2021 г. по т. д. № 42/2020 г. по описа на Плевенски окръжен съд в обжалваните му осъдителни части, с които „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД е осъдено да заплати на М. Ю. Р. и Б. Ю. Л. сумите от по 40 000 лв. за всеки от тях – обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на техния брат Ш. Ю. Р., настъпила при ПТП на 16.08.2015 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното ѝ изплащане, исковете с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ са изцяло отхвърлени. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост. Касационните жалбоподатели оспорват изразеното от въззивната инстанция становище за недоказаност на тяхната материалноправната легитимация поради липса на трайна и дълбока емоционална връзка със загиналия техен брат, и за липса на конкретни житейски обстоятелства, които да са направили привързаността между ишците и починалия толкова силна, че понасяните болки и страдания да надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите такива. Навеждат доводи, че това становище не съответства на вложения смисъл в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и, че показанията на разпитаните по делото свидетели са останали недооценени. Твърдят още, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение при постановяване на отказ за назначаване на заявена с исковата молба съдебнопсихиатрична експертиза. По съображения в жалбата се иска касиране на атакуваното решение и постановяване на ново решение по същество за уважаване на исковите претенции за сумите от по 40 000 лева, ведно със законната лихва и разноските по делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства, възражения и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка. Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това; 2. Спадат ли братята и сестрите към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, причинена от деликт, в случай че е налице особена близост между ищеца и починалия; 3. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са изложили доводи – съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока; 4. Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това; 5. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба; 6. Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си; 7. Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност; 8. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; 9. Длъжен ли е въззивният съд с оглед преценка за неоснователност и недоказаност на исковете да допусне относими към предмета на спора доказателства и доказателствени средства, релевирани в исковата молба; 10. Налице ли са основанията за приложение на чл. 266 ГПК по отношение на доказателствено искане, заявено в исковата молба, поддържано пред въззивния съд; 11. При изследване на въпроса дали ищец попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение съгласно постановеното в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, допустимо ли е съдът да изхожда изцяло от общите принципни положения и житейски достоверното в отношенията между братя и сестри, без да отчете спецификата на процесния случай; 12. Допустимо ли е въззивният съд за първи път с решението по същество на спора да извежда изискване към страна за установяване на конкретни житейски обстоятелства, свързани с връзката между пострадалия и лицата, които търсят обезщетение, като самостоятелен елемент от фактическия състав за уважаване на иска и 13. Следва ли наличието на конкретни житейски обстоятелства, свързани с наличието на дълбока и трайна емоционална връзка между починалия и лицата, търсещи обезщетение, да бъде разглеждано като самостоятелно условие, различно от тази дълбока и трайна връзка. В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите се позовават на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която считат, че се е произнесъл въззивният съд: т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, II г. о., решение по гр. д. № 3457/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение по гр. д. № 3044/2018 г. на ВКС, III г. о. и решение по гр. д. № 1466/2018 г. на ВКС, III г. о. – по въпроси №№ 1 и 3; Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС – по въпрос № 2; решение по гр. д. № 5563/2013 г. на ВКС, IV г. о. и решение по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, II г. о. – по въпрос № 4; решение по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение по гр. дело № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о. и решение по гр. дело № 4876/2007 г. на ВКС, V г. о. – по въпрос № 5 и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – по въпрос № 6. Във връзка с въпроси №№ 7 – 13, вкл., касаторите бланкетно поддържат, че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторите се позовават и на самостоятелния селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, обоснован с твърдения, че Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС има действие по отношение на настоящия спор, без да предвижда нови елементи от фактическия състав за уважаване на иска по чл. 226 КЗ (отм.). Твърдят очевидна неправилност на извода за липса на активна легитимация, който е изведен в отклонение от ТР. Ответникът по касационната жалба – „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, чрез процесуален пълномощник, е заявил становище за неоснователност на касационните оплаквания. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани страни, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване решение. За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Апелативен съд – Велико Търново се е позовал на задължителното за съдилищата разрешение, дадено в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, според което материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и в ППВС № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Съдът е съобразил, че в мотивите към посочения акт на нормативно тълкуване е акцентирано върху изключителния характер на възможността обезщетения да получат и други лица, извън посочените в двете пленумни постановления, при доказана особено близка връзка с починалия. Въз основа на събраните по делото и обсъдени гласни доказателства и след съобразяване на практиката на ВКС, постановена след приемане на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, относима към предпоставките за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при установени конкретни обстоятелства, сочещи на: взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост между братя и сестри, надхвърлящи традиционните в българския бит отношения, въззивният съд е приел, че в случая не е доказана изключителна по характер връзка между загиналия и ищците, която да превишава по естество обичайните отношения на близост и привързаност между братя и сестра, израснали заедно в едно семейство. Счел е, че отношенията между ищците и починалият им по-малък брат са обичайните отношения между братя и сестра в българското семейство, които се характеризират с привързаност и взаимна обич помежду им, като е приел, че по делото не са установени конкретни житейски обстоятелства, които да са направили привързаността между ищците и починалият им брат толкова силна /по-силна от обичайната такава/, че претърпените от тях морални болки и страдания да надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите такива. По тези съображения въззивният съд е достигнал до извода, че не е налице материалноправна легитимация ищците да претендират присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат им, поради което предявените от тях искове са неоснователни. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: Формулираните от касационните жалбоподатели процесуалноправни въпроси, по които се поддържа допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са свързани със задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, като след преценка на всички релевантни доказателства и заявените от страните оплаквания, доводи и възражения, да изведе и мотивира собствени фактически и правни изводи, удовлетворяват общото основание за достъп до касация. Липсват обаче данни тези въпроси да са разрешени в противоречие с посочената в изложението тълкувателна и казуална практика на ВКС. От съобразителната част на въззивното решение е видно, че решаващият състав на Апелативен съд – Велико Търново е изпълнил задължението си по чл.236, ал.2 ГПК в изискуемата от процесуалния закон степен. Действително, показанията на допуснатите и разпитани в първоинстанционното производство четирима свидетели – Овие А., И. А., Ф. Д. и М. Е., не са обсъдени в детайли, а са обобщени относно съществувалите близки отношения между ищците и загиналия техен брат Ш. Р. и понесените от тях болки и страдания от непрежалимата загуба. Именно въз основа на тези гласни доказателства /независимо от допуснатата от съда неточност, че към момента на смъртта на Ш. Р. и двамата ищци са имали отделни семейства/ е изведен извод за недоказаност на активната легитимация на претендиращите обезщетение за неимуществени вреди съобразно възприетите в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС критерии – наличие на особено близка духовна и емоционална връзка с починалия, обосноваваща възможността да се направи изключение от кръга на правоимащите лица съгл. ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и проявление на неимуществени вреди от претендиращите обезщетение, чийто интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за отношенията между братя и сестри морални болки и страдания. Допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, която се поддържа по процесуалноправните въпроси под №№ 7 и 8, припокриващи се смислово с предходни пет въпроса, не е осъществена, предвид наличието на задължителна практика на ВКС, съобразена от въззивната инстанция. Поставените в изложението към жалбата процесуалноправни въпроси, свързани с предпоставките, при които е допустимо събиране на доказателства, които не са допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения, са относими към правилността на отказа на въззивния съд да допусне съдебнопсихиатрична експертиза поради преклудиране на това доказателствено искане. Независимо от тази констатация, по принципния въпрос – длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, са налице задължителни за съдилищата указания в т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая не се установява допуснато от въззивния съд отклонение от даденото тълкуване. Начинът, по който са формулирани останалите въпроси /макар и част от тях да не са коректни с оглед твърденията, че съдът е извел самостоятелно условие за уважаване на иска, което не съответства на обективираната в решението правна воля на съда/, сочи на тяхната относимост към правилността на въззивното решение, която може да се проверява единствено по реда на чл.290 ГПК, но не и в селективната фаза на касационното производство. От друга страна, дори и след конкретизирането им, въпросите не могат да се преценят като разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, създадена с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. С този акт на нормативно тълкуване са изяснени критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за понесени неимуществени вреди от смъртта на техен близък – освен лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка /особено близка връзка/ с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания. В задължителните мотиви към тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка, е справедливо, по изключение, да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди на приживелия родственик, макар и последният да не попада сред активно легитимираните лица по двете пленумни постановления на ВКС. В създадената след приемането на ТР № 1/21.06.2018 г. практика на ВКС се приема, че за да е налице особено близка връзка между претендиращия обезщетение и починалия, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него нормална близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, водещи до създаване на изключителна близост. Обстоятелствата, относими към посочените в тълкувателното решение критерии за активната легитимация на претендиращите обезщетение за неимуществени вреди, са различни по всяко дело, а преценката им се извършва въз основа на конкретните доказателства по съответното дело. Предвид наличието на задължителна и трайна практика на ВКС по всички поставени от касаторите въпроси, от която въззивната инстанция не се е отклонила, искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК е неоснователно. Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като изводите на апелативния съд за липса на изискванията, съобразно задължителните постановки в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, за включване на ищците по изключение в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния брат, не са в явно нарушение на закона, нито са явно необосновани поради нарушаване на правилата на формалната логика. Независимо от изхода на делото, разноски на ответника по жалбата не следва да се присъждат, тъй като в приложения към отговора по чл.287, ал.1 ГПК договор за правна защита и съдействие са налице взаимно изключващи се клаузи по отношение заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 2 160 лв. с ДДС. От една страна е посочено, че сумата е заплатена изцяло в брой, което се опровергава от съдържащата се в този договор клауза за процесуалната възможност на пълномощника при незаплащане на възнаграждението. Затова, договорът за правна защита не би могъл да се преценява като разписка за действително сторени от ЗД „Бул инс“ АД разноски за касационното производство. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение