Определение № 3495 от 25.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2188/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца З. А. Т. срещу определение № 8973 от 23.04.2026 г. по ч. гр. дело № 3764/2026 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане № 12884 от 28.01.2026 г. по гр. дело № 22707/2025 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната като нередовна исковата молба и е прекратено производството по делото. Касаторът поддържа, че атакуваното определение е неправилно като постановено при нарушение на процесуалния закон и моли то да бъде отменено, а делото - върнато на сезирания първоинстанционен съд за разглеждане на предявените искове по същество, със задължителни указания по редовността на исковата молба. Твърди, че с исковата молба и уточненията към нея е предявил кумулативно съединени искове с правни основания чл. 109 ЗС и чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като обстоятелствената част и петитумът по тях са достатъчно индивидуализирани, а по негаторния иск е внесена определената от районния съд и дължима държавна такса в размер на 80 лв. Счита, че с последните уточнения на исковата молба е отстранено противоречието между обстоятелствената част и петитума на съединения облигационен иск, като изрично е посочено, че той не е основан на неоснователно обогатяване, а на деликт. Поддържа, че сезираният съд не е разграничил нередовностите, отнасящи се до двете искови претенции по чл. 109 ЗС и чл. 45 ЗЗД, а е третирал цялата искова молба като нередовна, без да е изследвал дали поне един от исковете е редовен и подлежи на разглеждане. Счита, че дори да е имало неясноти в исковата молба, те не са такива, които да могат да обосноват прилагане на санкцията по смисъла на чл. 129, ал. 3 ГПК. Твърди, че е неправилен изводът в атакуваното определение, че ищецът не се е съобразил с дадените указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба. Напротив, счита, че е изпълнил всички дадени от съда указания по чл. 129, ал. 2 ГПК и че ако е имало други останали неконстатирани нередовности на исковата молба, те е трябвало да му бъдат съобщени с определен срок за отстраняването им, а не направо да бъде прекратявано исковото производство. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба, в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, частният жалбоподател навежда множество оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт (гореизложените) и въпроси, от които може да бъде обобщен и преформулиран от касационния съд един правен въпрос за правомощията на сезирания съд при приложението на чл. 129, ал. 3 ГПК, по който е релевирано противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 476 от 26.06.2013 г. по гр.д. № 1515/2011 г. на ВКС, ІV г.о. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което тя е допустима. Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от 10.04.2025 г., оставена без движение на основание чл. 129, ал. 2 ГПК от Софийски районен съд, 26 състав с разпореждане от 28.04.2025 г., с което са дадени указания на ищеца – касатор за отстраняване в едноседмичен срок на множество констатирани нередовности: да посочи адрес; да посочи основанието, на което претендира по 50 лв. месечно от всеки от ответниците; да посочи всички елементи на деликта, ако предявеното основание е деликтно, вкл. размера на вредата; да формулира точен и ясен петитум по облигационния иск, и да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на СРС в размер на 80 лв. по негаторния иск. В мотивите на разпореждането от 28.04.2025 г. е прието, че ищецът З. Т. е предявил срещу ответниците Р. Д., И. С., С. М., В. Д., Д. Д., Т. А. и Б. М. (всички с посочени три имена, ЕГН и адрес за призоваване), обективно и субективно кумулативно съединени искове, както следва: 1/ иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят извършване на действия по паркиране в незастроена част в дворно място, съставляващо поземлен имот № УПИ *** от кв. *** на адрес: [населено място], [улица] ограничаване на достъпа на ответниците до дворното място и до собствените имоти на ищеца, както и да бъдат осъдени занапред да се въздържат от действия, препятстващи упражняването на правото на собственост на ищеца – титуляр на правото на собственост върху гараж № 19 на горепосочения адрес и 2/ искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на месечна сума от 50 лв. срещу всеки от ответниците, за периода на нарушаване на правото му на собственост върху гаража. Районният съдия е посочил в мотивите на горепосоченото разпореждане, че ищецът твърди в исковата молба, че в дворното място има незастроена част, предназначена да обслужва партерните гаражи и въпреки, че ответниците нямат партерни гаражи, те паркират в дворното място, като по този начин му пречат да си паркира колата в неговия партерен гараж. Обективирал е също, че ищецът претендира ответниците да му заплатят обезщетение за противоправното паркиране в незастроената част на дворното място. Изложил е съждения, че предявният иск по чл. 109 ЗС е срещу всички ответници и е достатъчно индивидуализиран, а другият съединен облигационен иск не е индивидуализиран досежно предявеното основание – деликт или неоснователно обогатяване. По негаторния иск първоинстанционният съд е определил дължима държавна такса в размер на 80 лв., приемайки исковата молба в тази част за редовна. Исковете по чл. 45 ЗЗД или по чл. 59 ЗЗД е намерил за нередовни – досежно основанието и петитума. В изпълнение на дадените указания по отстраняване на нередовностите на исковата молба, на 16.05.2025 г., в рамките на дадения едноседмичен срок, ищецът Т. е посочил своя адрес за призоваване и ЕГН; уточнил е, че основанието на облигационните му претенции е деликт, като противоправното деяние се изразява в системно паркиране на МПС във вътрешния двор в продължение на повече от 20 г. на всеки от ответниците на собствените им МПС – та, с което те пречат на достъпа на ищеца до собствения му гараж и на възможността да го ползва по предназначение, а вредите са неимуществени – постоянен стрес, тревожност и чувство на безпомощност поради системно нарушаване на правото на ползване на лична собственост; периодът на претендираните обезщетения за неимуществени вреди от горепосочения деликт по отношение на всеки от ответниците е от 10.04.2022 г. до 10.04.2025 г., т.е. за 3 години, като те се претендират от всеки в размер на 1 800 лв. за целия период. След горепосочената уточнителна молба, на 03.06.2025 г., районният съд постановява ново разпореждане на основание чл. 129, ал. 2 ГПК с идентично съдържание на предходното, след което ищецът депозира на 19.06.2025 г. искане за продължаване на дадения срок, което е оставено без уважение. На 14.07.2025 г. е постановено определение, с което поради неотстранени всички нередовности на цялата искова молба, последната е върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК и исковото производство е прекратено. Това определение на районния съд е отменено по реда на инстанционния контрол с определение № 20003 от 16.10.2025 г. по ч.гр.д. № 9530/2025 г. на СГС, І г.о., като делото е върнато на СРС за продължаване на процесуалните действия. С разпореждане от 10.11.2025 г. районният съд за пореден път оставя цялата искова молба без движение, давайки същите указания за отстраняване на нередовностите й като с разпорежданията от 28.04. и 03.06.2025 г. В рамките на дадения едноседмичен срок, на 28.11.2025 г., ищецът депозира молба – уточнение, в която посочва както личния си адрес, така и съдебен адрес, като в останалата й част възпроизвежда текста на предходната молба – уточнение към исковата молба. С молбата от 28.11.2025 г. касаторът моли за продължаване на срока за внасяне на държавна такса по исковете, тъй като процесуалният представител няма връзка с клиента си. Молбата по чл. 63 ГПК е уважена, след което по делото са постъпили доказателства за внесена държавна такса по исковата молба в общ размер на 100 лв. С разпореждане от 28.01.2026 г., отново с идентичен текст на предходните разпореждания по реда на чл. 129, ал. 2 и 3 ГПК, първоинстанционният съд е намерил цялата искова молба за нередовна, както по негаторния, така и по облигационните искове, поради което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК я е върнал и е прекратил цялото исково производство. В мотивите е посочил, че по никой от исковете не е внесена държавната такса, че исковете по чл. 45 или по чл. 59 ЗЗД са нередовни – не е уточнено основание и петитум, че повече от година ищецът не може да уточни какви искове предявява, че нито едно от указанията на съда по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК не е изпълнено, че подаването на нередовни искови молби и уточнения от ищеца е злоупотреба с право, когато са дадени точни и конкретни указания и че в чл. 129, ал. 2 ГПК липсва задължение на съда да указва редовността на исковата молба повече от 2 пъти. За да потвърди първоинстанционното определение от 28.01.20206 г., Софийски градски съд е намерил, че с молбата по чл. 129, ал. 2 ГПК ищецът следва да поясни, изясни и отстрани противоречия в исковата молба, но не и да подмени предмета на първоначалната искова молба като промени основанието на иска такова, каквото е очертано в обстоятелствената част. В производството по отстраняване на нередовности на искова молба ищецът може само да отстрани вътрешни противоречия между собствените си фактически твърдения и да обоснове връзката между заявените факти и търсената искова защита. В този контекст е посочил, че уточнението на основанието на иска не води до промяна на правопораждащите юридически факти, освен ако основание въобще не е било посочвано. Второинстанционният съд е заключил, че районният съд е дал ясни и конкретни указания за оставяне без движение на исковата молба, но ищецът не ги е изпълнил. Напротив, с всяка от молбите - уточнения не се е съобразявал с дадените му от съда указания и не е отстранявал констатираните нередовности. Ищецът постоянно е променял твърденията си с всяка следваща молба – уточнение, което процесуално поведение поставя съда в невъзможност да определи броя и вида на исковете и техния обхват. Въззивният съд е посочил, че до последно е останало неясно предявен ли е иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. Подчертал е, че по делото не са представени доказателства за внесени държавни такси по никой от предявените и неуточнени искове. Съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни въззивни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшния ход на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, и при осъществени релевирани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Според т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд в атакувания акт. Поставеният от касатора и преформулиран от касационната инстанция съобразно правомощията й в т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС единствен правен въпрос за правомощията на сезирания съд при приложението на чл. 129, ал. 3 ГПК е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд за прекратяване на исковото производство на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, т.е. удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос е осъществено и релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – разрешаването му в обжалваното въззивно определение в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в решение № 646 от 30.10.2025 г. по гр.д. № 4951/2024 г., IV г.о., определение № 1057 от 11.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1753/2023 г., ІV г.о., определение № 118 от 23.03.2022 г. по ч.т.д. № 430/2022 г., І т.о., определение № 4397 от 19.12.2022 г. по ч.гр.д. № 3856/2022 г., ІV г.о., определение № 60099 от 12.07.2021 г. по ч.гр.д. № 1810/2021 г., І г.о., определение № 99 от 09.06.2017 г. по ч.гр.д. № 749/2017 г., І г.о., определение № 157 от 27.03.2013 г. по ч.гр.д. № 540/2012 г., ІІ г.о., определение № 171 от 06.10.2017 г. по ч.гр.д. № 2616/2017 г., ІІ г.о., определение № 60205 от 03.06.2021 г. по ч.гр.д. № 1593/2021 г., ІV г.о., определение № 360 от 27.06.2011 г. по ч.гр.д. № 7/2011 г., ІІІ г.о., определение № 3207 от 15.06.2026 г. по ч.гр.д. № 1080/2026 г. на IV г.о. и др., вкл. цитираната от касатора. Според последната, в съответствие с нормата на чл. 6, ал. 2 ГПК и принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, а съдът е длъжен да даде правна квалификация на предявения иск въз основа на фактическите твърдения на ищеца в обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Когато същите са неясни или противоречиви, съдът следва да даде указания за уточняването им и за отстраняване на допуснатата нередовност. Правомощието по чл. 129, ал. 2 ГПК следва да се упражнява, когато обективно са налице основания за това. При наличието на нередовности на исковата молба, дадените от съда указания за отстраняването им трябва да са достатъчно ясни и точни, да са конкретни, пълни и изчерпателни, вкл. да съдържат указание, че исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, когато указанията не са изпълнени. Указанията на съда в хипотезата на чл. 129, ал. 2 ГПК се считат за изпълнени, когато с тях се отстранят точно и напълно констатираните от съда нередовности. Указанията за отстраняване на нередовности са точни, когато почиват на процесуалния закон, т.е. когато са налични нередовности, които съдът е установил правилно и съответно е указал как да бъдат отстранени. И обратното – когато ищецът не е допуснал нередовности в исковата молба, указанията за отстраняване на такива не са точни и законосъобразни и затова като последица от неизпълнението им не възниква правомощие за връщане на исковата молба по смисъла на чл. 129, ал. 3 ГПК. Когато с исковата молба са съединени множество искове и по някои от тях няма нередовности или след указания по чл. 129, ал. 2 ГПК такива са отстранени, тогава връщането на цялата искова молба като нередовна, вкл. по редовните искове, е в нарушение на процесуалния закон и опорочава процесуалното действие на съда. Въззивният съд е процедирал в противоречие с горепосочената практика и в нарушение на нормата на чл. 129, ал. 3 ГПК в обжалваното определение, като не е съобразил неправилно дадените от първоинстанционния съд указания за отстраняване на несъществуващи нередовности на исковата молба, които не могат да послужат като основание за връщането й на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Не е зачел и наличието на отстранени, правилно констатирани нередовности, в рамките на дадения от районния съд срок, които санират нередовната искова молба и правят незаконосъобразно връщането й по чл. 129, ал. 3 ГПК. Поради това следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно определение по горепосочения правен въпрос. С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който се допуска касационния контрол, в трайната практика на ВКС, частната касационна жалба е основателна. По настоящото дело, още с първото разпореждане на сезирания съд по смисъла на чл. 129, ал. 2 ГПК от 28.04.2025 г., съдията – докладчик е намерил за достатъчно индивидуализиран като обстоятелствена част и петитум предявения иск с правно основание чл. 109 ЗС, поради което дадените указания по чл. 129, ал. 2 ГПК досежно този иск са единствено относно посочване на адресите на страните и внасянето на дължимата държавна такса, определена в размер на 80 лв. Адресите на страните са посочени в молбите – уточнения на исковата молба, като по делото е постъпило и доказателство за внесена дръжавна такса по иска по чл. 109 ЗС в размер на 80 лв. (стр. 112-113 от първоинстанционното дело), като тези действия на ищеца са в рамките на дадените срокове по отстраняване на нередовностите на исковата молба и предхождат връщането й на основание чл. 129, ал. 3 ГПК на 28.01.2026 г. Поради това последното е порочно процесуално действие, тъй като в нарушение на процесуалния закон и горепосочената практика на ВКС, то е основано на несъществуващи или на отстранени от ищеца нередовности на негаторния иск. За другите съединени с иска по чл. 109 ЗС облигационни претенции се отнася същото. Макар първоначално да е съществувало противоречие в обстоятелствената част на тези претенции и петитумът им да не е бил индивидуализиран, с последващите молби – уточнения в изпълнение на дадените от съда указания по смисъла на чл. 129, ал. 2 ГПК, ищецът е посочил, че предявява искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу всеки от ответниците за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 800 лв., по всеки от исковете, които неимуществени вреди се изразяват в постоянен стрес, тревожност и чувство на безпомощност поради продължаващото повече от 20 години, противоправно поведение на ответниците, изразяващо се в паркиране на техните МПС - та във вътрешния двор на сградата, в която на партерния етаж се намира собственият на ищеца гараж, с което те пречат на достъпа на ищеца до гаража му и на възможността да го ползва по предназначение. Ищецът изрично е посочил в последните две молби – уточнения, че единственото основание на облигационните му претенции е горепосочения деликт. По този начин той е индивидуализирал напълно същите по основание и петитум като такива по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, с цена на всеки иск срещу всеки ответник от 1 800 лв. и с напълно индивидуализирано непозволено увреждане като фактически състав на предявеното субективно право. Поради това, доколкото констатираните нередовности на исковете с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД са отстранени от ищеца в рамките на дадения от съда срок в производството по чл. 129, ал. 2 ГПК, отново не са били налице основанията на чл. 129, ал. 3 ГПК за връщане на исковата молба в тази й част. По отношение на дължимата държавна такса по тези искове следва да бъде посочено, че съдът не е давал конкретни указания за внасянето й като конкретен размер, доколкото е считал за неуточнено основанието на исковете. От друга страна, ищецът е внесъл държавна такса в размер на 100 лв. по всички искове, част от която в размер на 80 лв. – по иска по чл. 109 ЗС. Останалата част от 20 лв. остава за съединените облигационни претенции, като в тази хипотеза на частично внесена държавна такса по тях, съдът дължи даване на конкретни указания за довнасяне на конкретно дължим размер (в случая общият дължим размер е 504 лв., т.е. остава за довнасяне сумата 484 лв. или 247.47 евро), каквито указания районният съд не е обективирал. Само даването на такива указания и тяхното неизпълнение би било основание за връщане на исковата молба по исковете по чл. 45, ал. 1 ЗЗД на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. В настоящия случай, поради отсъствието им, и в частта по исковете по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, съдът е процедирал в нарушение на процесуалния закон. Като постановено в нарушение на процесуалния закон, атакуваното въззивното определение е неправилно и като такова следва да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за следващи процесуални действия и за разглеждане и решаване на спора по същество. По отношение на исковете по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, СРС следва да даде указания на основание чл. 129, ал. 2 ГПК на ищеца за довнасяне в определен срок на дължимата държавна такса в размер на 247. 47 евро и след това да процедира съобразно поведението на ищеца – или да разгледа исковете при отстранена нередовност или да върне исковата молба в тази част на основание чл. 129, ал. 3 ГПК при неизпълнение на указанията. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Първо гражданско отделение