Определение № 3815 от 25.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4415/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България и по касационна жалба на С. Х. Р. против въззивно решение № 150 от 05.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 205/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение № 159 от 19.03.2024 г., постановено по гр. д. № 879/2023 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново е отхвърлен предявеният от ищеца против ответника иск за обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди вследствие на повдигнатото от Прокуратурата незаконно обвинение за разликата над 20 000 лв. до присъдената сума от 75 000 лв., ведно със законната лихва върху същата, считано от 25.01.2023 г. до окончателното й изплащане. В останалата му обжалвана част, с която искът е отхвърлен до първоначално претендирания размер от 150 000 лв., първоинстанционното решение е потвърдено.

Касационната жалба на Прокуратура на РБ е срещу решението в осъдителната му част, а касационната жалба на С. Р. е срещу частта му, с която искът е отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до присъдените от първоинстанционния съд 75 000 лв.

В касационните жалби са изложени твърдения за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касаторите въззивният съд не е съобразил критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по отношение на характера, интензивността и динамиката на упражнената спрямо С. Р. принуда по време на воденото срещу него наказателно преследване. Прокуратурата счита обезщетението за необосновано завишено и претендира отхвърляне на иска или съответно намаляване на присъденото обезщетение. Според ищеца присъденото обезщетение е необосновано занижено и моли за присъждане на обезщетение в размер на 75 000 лв.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от С. Х. Р. чрез процесуалния му представител, в който се оспорва касационната жалба на Прокуратурата като неоснователна.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като се е позовал на изяснената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която е преценил като правилна, съобразена със събраните в хода на производството доказателства и неоспорена от страните. Посочил е, че страните не са оспорили и извода за основателност на предявения иск, доколкото е било установено осъществяването на елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обуславящ ангажирането на отговорността на Прокуратурата за причинените на ищеца вреди, вследствие повдигнатото му обвинение в извършване на престъпления, за които е бил признат за невинен и е бил оправдан. По отношение на спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е взел предвид, че ищецът е бил неосъждано лице, на което са били повдигнати обвинения за две тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпления – по чл. 234, ал. 1, предл. второ във връзка с чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 4 НК и по чл. 339, ал. 1, предл. второ НК, за които се предвиждали наказания от 1 г. до 6 г. лишаване от свобода и лишаване от права за първото и от 2 г. до 8 г. лишаване от свобода за второто. Във връзка с продължителността и интензитета на наказателната репресия спрямо него е установил, че наказателното производство срещу ищеца на досъдебна и съдебна фаза е продължило близо пет години и половина, считано от 18.05.2017 г., когато спрямо него са били извършени следствени действия по претърсване и изземване в дома му и в стопанисвания от родителите му магазин и е бил задържан за 24 часа. Отхвърлил е възраженията на Прокуратурата за по-късен момент, от който ищецът е започнал да търпи вреди, както и тези, че не следвало да носи отговорност за задържането, преди привличането на ищеца като обвиняем, като е приел, че то е било пряко свързано с впоследствие повдигнатите обвинения. Отчел е, че на ищеца е била определена най-леката мярка за неотклонение „подписка“, както и че е бил оправдан още на първа инстанция, като въззивната единствено е потвърдила оправдателната присъда. Съдът е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от психично естество - стрес, безсъние, притеснения от изхода на процеса, липса на финансова стабилност, напрежение, изнервеност, отчаяние, нежелание за общуване и ограничаване на контактите до най-близките му. Стигнал е до извод обаче, че не са били ангажирани убедителни доказателства за психически срив у ищеца и „сериозно разклащане“ на психическото му състояние. Не е установил вследствие на наказателното преследване за ищеца да са възникнали здравословни проблеми, като не е кредитирал свидетелските показания в тази насока, доколкото не са били подкрепени от конкретни медицински документи. Във връзка с определянето на размера на дължимото обезщетение е отчел и временното отстраняване на ищеца от длъжност със Заповед № 2149/28.07.2017 г. на директора на ОД на МВР – Велико Търново и последвалото дисциплинарно уволнение, отменено с решение на Административен съд – Велико Търново, оставено в сила с Решение № 12187/10.09.2019 г. на ВАС. Съдът е приел, че ищецът е бил лишен от възможността да полага труд по служебното си правоотношение за период от две години и два месеца, което му е създало проблеми и затруднения, доколкото не е можел да разчита на лични доходи за осигуряване на издръжката си и тази на децата си. Съдът е посочил, че от особено значение в случая е, че доколкото ищецът е служител на полицията, обвиненията в извършването на престъпления са засегнали в по-сериозна степен и с по-висок интензитет нематериалната му сфера, тъй като обществото приемало за изключително укоримо и недопустимо, извършването на противоправни действия от органите, на които били възложени функции за борба с престъпността и опазване на обществения ред. В тази връзка, въз основа на свидетелските показания, е направил извод, че в обществото е било формирано негативно мнение за личността на ищеца вследствие на медийните публикации, отразили случая, и доброто му име в града е било компрометирано и от разнеслите се слухове и подигравки от криминалния контингент, познат на полицията. Посочил е, че в тази ситуация ищецът изпитвал срам и унижение, като предвид общественото му положение на полицай компрометирането на доброто му име особено тежко рефлектирало върху емоционалната му, психическа и социална сфера. Същевременно е установил, че близките на ищеца хора не са се повлияли от разгласяването на обвинението и са продължили да го считат за невинен. Допълнително е посочил, че засягането на авторитета на ищеца в обществото не е имало трайни последици и доверието в него е било възстановено, видно от представеното по делото писмо – „похвала“ от жител на [населено място], изразил благодарност към ищеца във връзка с дейността му като служител на МВР. За разлика от засягането на обществения имидж съдът е намерил за недоказано, че вследствие незаконното обвинение е бил накърнен и професионалния авторитет на ищеца сред колегите му. От свидетелските показания на негов колега, както и от представените писмени доказателства е установил, че дисциплинарната комисия, извършила проверка по материали на прокуратурата, заела становище за липсата на факти за извършени от ищеца дисциплинарни нарушения, а началникът му също предложил да не бъде уволнен. Констатирал е още, че преди приключване на наказателното производство и независимо от него ищецът е бил обект на похвали и поощрения, затвърдили добрата му репутация – на 21.04.2022 г. началникът на РУ – Елена направил предложение за награждаването му за постигнати високи резултати и съществен принос при изпълнение на служебните задължения и с последваща Заповед № 366з1762/27.04.2022 г. ищецът бил похвален от директора на ОД на МВР – Велико Търново. За недоказани е намерил и твърденията на ищеца, че наказателното преследване срещу него се е отразило и на отношенията му с бившата му съпруга, както и контактите му с детето, върху което упражняването на родителските права е предоставено на нея. Съдът се е позовал на свидетелските показания, според които отношенията между ищеца и бившата му съпруга вече са били влошени и обтегнати към момента на повдигане на обвинението. Отчел е и обстоятелството, че телефонът на ищеца е бил подслушван посредством СРС-та, като по този начин личният му живот станал достояние и на колегите му, които започнали да му дават съвети.

В заключение, като е съобразил и икономическите условия в страната към момента на увреждането, съдът е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищеца, възлиза на 20 000 лв., поради което частично е отменил първоинстанционното решение.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, приложено към жалбата на Прокуратурата на Република България, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпросът: За задължението на въззивния съд да извърши цялостна преценка на конкретните факти и обстоятелства, които са от значение за определянето на размера на дължимото обезщетение с оглед принципа на справедливостта. Твърди се, че по въпроса е налице противоречие на дадените от въззивния съд разрешения със задължителната практика на ВС и ВКС – т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 53/07.05.2019 г. по гр.д. № 3528/2018 г. на III г.о. на ВКС и решение № 138/30.05.2019 г. по гр.д. № 4309/2018 г. на IV г.о. на ВКС.

В изложението към касационната жалба на С. Х. Р. се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да направи цялостна преценка на събраните по делото доказателства и да изложи мотиви по всички доводи на страните с оглед разпоредбите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК?“. Твърди се, че въпросът е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 69/10.05.2022 г. по гр. д. № 2530/2021 г. на III г.о. на ВКС, решение № 60301/17.01.2022 г. по гр. д. № 479/2021 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 50136/27.02.2023 г. по гр.д. № 1610/2021 г. на II г.о. на ВКС.

2. „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо от Прокуратурата на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, следва ли да се зачетат негативните последици от дисциплинарно уволнение на привлеченото към наказателна отговорност лице от дисциплинарнонаказващия орган, когато дисциплинарното уволнение е мотивирано с деянията, за които лицето е привлечено като обвиняем, и с доказателства и материали от досъдебното производство“. Твърди се, че въпросът е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 251/06.04.2020 г. по гр.д. № 886/2019 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 53/05.05.2020 г. по гр.д. № 2747/2019 г. на IV г.о. на ВКС, определение № 248/08.03.2017 г. по гр.д. № 4554/2016 г. на IV г.о. на ВКС.

3. „Кои са критериите за определяне на „справедлив“ размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от лицето вследствие незаконно обвинение? Длъжен ли е съдът да съобрази конкретните обстоятелства, имащи значение за размера на обезщетението с обществения критерий за справедливост?“. Твърди се, че въпросът е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 40/13.05.2020 г. по гр.д. № 2683/2019 г. на III г.о. на ВКС, решение № 88/16.07.2018 г. по гр.д. № 4209/2017 г. на III г.о. на ВКС, решение № 377/19.06.2024 г. по гр.д. № 4064/2023 г. на III г.о. на ВКС и с цитираните определения, постановени по реда на чл. 288 ГПК.

4. „Какви статистически данни и критерии следва да бъдат преценени от съда, за да се съобразят икономическите условия в страната и стандарта на живот при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?“. Твърди се, че въпросът е от значение за развитието на правото – чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационното обжалване на следва да бъде допуснато поради следните съображения:

Доколкото въпросите и в двете изложения касаят критериите, които съдът следва да вземе предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа на справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, и задължението му съответно да изложи собствени мотиви, отразяващи преценката му на доказателствения материал, и разгледаните твърдения и възражения на страните, то същите ще бъдат разгледани заедно.

По отношение основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва предварително да се посочи, че определенията, постановени по реда на чл. 288 ГПК, не служат за преценка за наличието на соченото в нормата противоречие – арг. от т. 2 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По поставените въпроси:

Въпросите са относими към решаващата дейност на съда и са от значение за изхода на делото, но по тях не е налице твърдяното и от двете страни противоречие с практиката на ВКС и по конкретно разрешенията, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и останалата цитирана каузална практика. В т. II на ППВС № 4/1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В съдебната практика е изведено, че при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива обективни обстоятелства са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и т.н. Въззивният съд като втора по ред инстанция по същество е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира собствени правни изводи по спора. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора.

Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика, като е изложил подробно и последователно правните се изводи, основани на фактическите му констатации и събрания доказателствен материал, и в отговор на наведените от страните твърдения и възражения във връзка с размера на определеното обезщетение. Взети са предвид всички обективно съществуващи релевантни факти и обстоятелства във връзка с наказателното преследване – обвинения за две тежки престъпления, разумни срокове на наказателното преследване, най-леката мярка за неотклонение, която не се е отразила на начина на живот на ищеца, взетата принудителна мярка задържане за 24 часа, изтърпяна от действащ орган на реда - полицай, отражение върху психическото състояние и социалния живот на ищеца с понасяне на болки и страдания, но продължил да получава подкрепата на близките си и най-добрите си приятели, медийна разгласа, уронила честта и достойнството му пред неограничен кръг лица, по-голям интензитет на болките и страданията с оглед личността и професията му, обстоятелството, че ищецът е бил разследван от свои колеги, че в резултат на използвани СРС-та личният му живот е станал тяхно достояние, че му е била направена криминалистическа регистрация, характера и интензитета на преживените от ищеца негативни емоционални преживявания, включително и тези във връзка с наложеното и впоследствие отменено дисциплинарно наказание „уволнение“. В случая въззивният съд е приел за установено, че дисциплинарното уволнение на ищеца е в резултат на повдигнатото му обвинение и е съобразил това обстоятелство при приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като е посочил, че именно в резултат на дисциплинарното му уволнение и оставането му без работа в продължение на повече от две години ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в проблеми и и финансови затруднения, доколкото не е можел да разчита на лични доходи за осигуряване на издръжката си и тази на децата си. В този смисъл решението му е съобразено с трайната практика на ВКС, вкл. цитираната от касатора. Съдът изрично е посочил кои вреди са в причинна връзка с наказателното преследване и за кои такава не е била доказана в хода на процеса. Освен това обезщетението е съобразено с икономическите условия в процесния период и със съдебната практика по аналогични случаи, като и в тази насока са посочени конкретните критерии, на които съдът е основал преценката си по съществото на спора. Що се отнася до въпроса следва ли съдът да съобрази настъпилата продължителна инфлация през последните години в страната при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, то същият не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда за основателността на предявения иск и размера на определеното обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Предвид съобразяването на въззивното решение с установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, не е налице твърдяното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По отношение на последния въпрос касаторът-ищец се позовава на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но не е обосновал допълнителното основание, а именно какво е значението на този въпрос за развитие на правото. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.

С оглед посоченото съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените въпроси от касаторите. Предвид недопускането на касационното обжалване и по двете подадени жалби, то разноски не са дължими.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение