Определение № 10082 от 14.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9933/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по частна жалба от П. И., М. Т. А., Д. С. С., Е. А. Д., Б. М. Н., М. Д. В. и С. В. М., чрез процесуален представител адв. Ц. Замфиров, срещу Определение № 25423/24.06.2026г., постановено по адм. д. № 3876/2026 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата им, вх.№25653/25.06.2026г. срещу Решение № 146 от 26.02.2026 г. на Столичния общински съвет и е прекратено производството по делото. В частната жалба се поддържа неправилност на обжалваното определение. Развиват се доводи, че решението на Столичния общински съвет за преименуване на улици има непосредствено отражение върху правната сфера на жалбоподателите, доколкото води до промяна на адресната им регистрация и до необходимост от извършване на административни действия, свързани с промяната на адреса. Поддържа се, че именно поради това жалбоподателите разполагат с пряк и личен правен интерес от оспорването на решението. Ответникът Кмет на Район Връбница чрез юрисконсулт изразява мнение за неоснователност на частната жалба. Ответниците – Столичен общински съвет и Кмет на Столична община не изразяват становище по частната жалба. Върховният административен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваното определение в пределите на касационния контрол, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение Административен съд – София-град е оставил без разглеждане жалбата срещу Решение № 146 от 26.02.2026 г. на Столичния общински съвет, с което на основание чл. 21, ал. 1, т. 18 ЗМСМА са преименувани улици с цифрови наименования на територията на район „Връбница“, квартал „Обеля“. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспореното решение не представлява индивидуален, общ или нормативен административен акт по смисъла на АПК и поради това не представлява годен предмет на съдебен контрол по реда на АПК. Наред с това съдът е изложил съображения и относно липсата на пряк и личен правен интерес на жалбоподателите. Тези изводи са правилни. Съгласно чл. 21, ал. 1, т. 18 ЗМСМА общинският съвет решава въпроси от местно значение, свързани с именуване и преименуване на улици, площади, паркове и други обекти с общинско значение. Упражняването на това правомощие представлява форма на осъществяване на местното самоуправление, при която общинският съвет взема решение относно наименованието на конкретен общински обект. За да подлежи едно волеизявление на административен орган на оспорване по реда на АПК, то следва да притежава белезите на административен акт или административна услуга по смисъла на АПК. Самото обстоятелство, че решението е постановено от административен орган, не е достатъчно, за да се приеме, че същото представлява индивидуален административен акт по чл. 21 АПК. В случая с Решение № 146 от 26.02.2026 г. Столичният общински съвет не е разрешил индивидуален въпрос относно конкретно лице, нито е признал или отказал съществуването на конкретно субективно право или е възложил административно задължение. С решението не се създава, изменя или прекратява конкретно правоотношение между административния орган и определено лице. Оспореното решение не представлява и индивидуален административен акт по чл. 21, ал. 1 АПК, доколкото не съдържа властническо волеизявление, с което непосредствено се засяга конкретно субективно право, свобода или законен интерес на жалбоподателите. Правилно първоинстанционният съд е приел също, че решението не представлява декларативен административен акт по чл. 21, ал. 2 АПК. С него не се установява съществуването или несъществуването на конкретно административно право или задължение. Не е налице и общ административен акт по смисъла на чл. 65 АПК. Макар решението да се отнася до неопределен кръг лица, то не установява конкретни права или задължения на този кръг от лица чрез еднократно властническо волеизявление, насочено към непосредственото им правно засягане. Неговият предмет е определяне на наименование на общински обекти и организация на адресната система на територията на общината. Същевременно решението не съдържа административноправни норми с многократно действие и поради това не представлява нормативен административен акт по смисъла на чл. 75 АПК. В този смисъл е и последователна част от практиката на Върховния административен съд, според която решенията на общински съвети, приети при упражняване на правомощието по чл. 21, ал. 1, т. 18 ЗМСМА за именуване и преименуване на общински обекти, не представляват индивидуални, общи или нормативни административни актове, подлежащи на оспорване по реда на АПК. Такива са Определение № 12188 от 13.11.2008 г. по адм. д. № 6827/2008 г., III отделение, Определение № 15880 от 22.12.2010 г. по адм. д. № 16018/2010 г., IV отделение, и Определение № 12494 от 10.10.2012 г. по адм. д. № 10901/2012 г., III отделение на ВАС. Същата линия на практика е възприета и в последващи актове относно решения на общински съвети по чл. 21, ал. 1, т. 18 ЗМСМА. Неоснователно е възражението, че самото отражение на промяната на наименованието на улиците върху адресната регистрация на лицата превръща решението в индивидуален или общ административен акт. Адресът има идентификационно и административно предназначение. Промяната на наименованието на улица не променя правото на собственост, друго вещно право или други субективни права върху намиращия се на съответната улица имот, не променя неговите граници, идентификатор, предназначение или правен статут и не създава самостоятелно материалноправно задължение за собствениците или обитателите на имотите. Обстоятелството, че вследствие на промяната на наименованието на улицата може да се наложи актуализиране на данни в административни регистри, подмяна на документи за самоличност или уведомяване на определени институции, представлява последица от промяната на административното обозначение на адреса, но само по себе си не означава непосредствено засягане на субективно право или законен интерес по смисъла на чл. 147, ал. 1 АПК. Правилно поради това първоинстанционният съд е приел, че липсва годен предмет на оспорване по реда на АПК и е приложил основанието по чл. 159, т. 1 АПК. Правилен е и изводът на съда относно липсата на правен интерес. Съгласно чл. 147, ал. 1 АПК право да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Правният интерес от оспорването следва да бъде пряк, личен и непосредствен. Не е достатъчно лицето да има общ, фактически, морален или житейски интерес от отмяната на административния акт. В настоящия случай жалбоподателите не сочат и не установяват конкретно субективно право или законен интерес, който да бъде непосредствено засегнат от преименуването на улиците. Дори да се приеме, че жалбоподателите живеят или притежават имоти на улици, чиито наименования са променени с оспореното решение, това обстоятелство само по себе си не обосновава наличие на пряк и личен правен интерес. С решението не се засягат правото им на собственост, владението, ползването или разпореждането с имотите, не се променя правният статут на имотите и не се създават нови материалноправни задължения за жалбоподателите. Доводите за необходимост от промяна на адресни данни, документи или регистри не обуславят различен извод. Това са административни последици от промяната на наименованието на улицата, които не представляват самостоятелно засягане на субективно право или законен интерес. Следователно жалбоподателите не попадат сред лицата, на които чл. 147, ал. 1 АПК предоставя право на оспорване на процесното решение. Неоснователно е и оплакването, че самото обстоятелство, че решението се отнася до неопределен брой лица, поражда правен интерес за всеки от тях. Кръгът на лицата, които фактически могат да бъдат засегнати от административната промяна, не съвпада автоматично с кръга на лицата, разполагащи с процесуална легитимация за оспорване. Необходимо е конкретното лице да установи непосредствено засягане на собствената му правна сфера. В случая такова засягане не е налице. Поради изложеното правилно първоинстанционният съд е достигнал до извод за недопустимост на жалбата и е прекратил производството по делото. Обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горните съображения и на основание чл. 236, вр. чл. 221, ал. 2, предл. първо и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,