Определение № 50038 от 31.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2506/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 262500/15.11.2021 г. по гр. д. № 7283/2019 г. Пловдивският районен съд е допуснал делба между И. Г. Д. и Д. И. В. при квоти по 1/2 ид. ч. за всеки съделител на следните недвижими имоти:

1. Еднофамилна триетажна жилищна сграда с идентификатор .........., със застроена площ от 130 кв. м., разположена в ПИ с идентификатор .............по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], ведно с построените в имота стопанска постройка и гараж;

2. Вила в [населено място], общ. Куклен, местност «Б.», с площ на имота по документи от 0.091 дка, площ на сградата 32 кв. м., ведно с всички подобрения и приращения, с номер на имота ............;

3. Поземлен имот с иденфикатор ............по плана на [населено място], м. «К.», с площ от 4 896 кв. м., с начин на трайно ползване лозе;

4. Поземлен имот с идентификатор ...........по плана на [населено място], с площ от 1 500 кв. м., с начин на трайно ползване овощна градина.

С решение № 435/06.04.2022 г. по в. гр. д. № 68/2022 г. Пловдивският окръжен съд, сезиран с въззивната жалба от Д. И. В., е потвърдил първоинстанционното решение.

Касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е допусната делба на имотите по т.т. 1 и 2, е подал ответникът по иска Д. И. В., който е изложил оплаквания за недопустимост и неправилност - основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

От ответницата по касация - ищца по делото, не е получен писмен отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, жалбата отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че страните са бивши съпрузи, сключили граждански брак на 24.05.1987 г., прекратен с влязло в сила решение по гр. д. № 17092/2018 г. на Пловдивския районен съд.

С н. а. № ......./1975 г. малолетният тогава ответник по иска Д. В. е придобил на основание договор за дарение дворно място, находящо се в [населено място], съставляващо парцел .......... от кв. ..........., ведно с масивна жилищна сграда.

Останалите спорни недвижими имоти са придобити възмездно по време на брака между страните с н. а. № ......./04.10.2011 г., н. а. № ......../06.11.2002 г., н. а. № ......../18.12.2001 г. и н. а. № ......../11.04.2011 г.

Ответникът по иска /сега касатор/ е оспорил иска за делба на жилищната сграда и другите делбени постройки, находящи се в УПИ ......... от кв. ..........по плана на [населено място], сега ПИ с идентификатор ..........по КККР, с твърдението, че на основание чл. 92 ЗС се явяват приращение към дворното място - негова индивидуална собственост. В отговора на исковата молба не е твърдял трансформация на лични средства, вложени в строителството на сградата, нито това, което е посочил за пръв път във въззивната жалба, че сградата е построена с материали от съборената стара жилищна сграда, съществувала към 1975 г., и с такива, закупени от него и баща му в качеството им на инвеститори на строежа.

Въззивният съд, като се позовал на разрешението, дадено в т. 4 на Постановление № 5/31.10.1972 г. на Пленума на ВС, е приел, че жилищната сграда, построена през време на брака между страните, върху земя, индивидуална собственост на бившия съпруг, съставлява съпружеска имуществена общност, макар да не е било учредено право на строеж в полза на бившата съпруга. Съдът е посочил, че изключение от това правило е обосновано в ТР № 44/18.05.1971 г. на ОСГК на ВС, според което когато върху имот, който е изключителна собственост на единия от съпрузите, са построени през време на брака от двамата съпрузи постройки, които са предназначени да обслужват сграда, намираща се в имота на този съпруг, или са придобити постройки, намиращи се в полски имоти, като ниви, градини, лозя и др., които по своя характер и устройство са предназначени предимно да обслужват казаните имоти и не могат да бъдат обект на самостоятелна собственост, такива постройки, макар и построени през време на брака, не могат да се считат и не стават обща собственост на двамата съпрузи; те следват собствеността на мястото, съответно на сградата, и следва да се считат като собственост на съпруга- собственик на мястото, съответно сградата, по силата на чл. 92 ЗС. Съдът е посочил, че в случая жилищната сграда е построена през време на брака между страните въз основа на строително разрешение от 27.04.1995 г. и не представлява принадлежност към някакъв друг обект, който да е лично имущество на бившия съпруг, т. е. същата представлява самостоятелен обект на право на собственост, възникнал през време на брака и попадащ в режим на съпружеска имуществена общност, който извод е мотивиран и с приетите по делото строителна документация за сградата и заключение на техническа експертиза с вещо лице Л. Л. - Е..

Независимо от единствено въведеното в отговора на исковата молба твърдение спорната жилищна сграда да е лично имущество на ответника по иска на основание чл. 92 ЗС като приращение към собственото му дворно място, но не и на основание трансформация на лични средства, въззивният съд е посочил, че от показанията на разпитаните по делото свидетели К. А. Р. /без родство със страните/ и М. И. Д. /сестра на ответника/ не е установено строителството на сградата да е осъществено с лични средства на ответника, включително и с такива, дарени му от неговите родители. Не е установено също така да не е бил налице какъвто и да е принос от страна на ищцата в придобиването на този имот чрез влагането на средства и труд, грижи за децата и работа в домакинството - напротив, според показанията на първата свидетелка ищцата е работила по строежа на къщата и по дарение от майки си и от втория си баща е вложила съответно 5 000 и 3 000 лева.

Въззивният съд е посочил, че по отношение на останалите делбени имоти във въззивната жалба, подадена от ответника по иска, не са развити доводи по съществото на спора. От наличните документи за собственост е установено, че тези имоти са придобити възмездно през време на брака между страните и нито се твърди, нито се установява придобиването им да е в резултат от влагането единствено на лични средства на ответника.

По отношение на индивидуализацията на делбените имоти въззивният съд е посочил, че от попадащите в УПИ ......... от кв. .......по плана на [населено място], сега ПИ с идентификатор ...........по КККР, сгради и постройки, до делба е допусната изрично и само сградата с идентификатор ...........и застроена площ от 130 кв. м., поради което не може да има никакво съмнение относно това дали до делба не е допусната и някаква друга сграда или постройка в имота, а в диспозитива на първоинстанционното решение не са посочени два различни адреса на дворното място, а само един: [улица], който е отразен и в скицата на сградата /л. 17 от първоинстанционното дело/. По отношение на вилната сграда въззивният съд е посочил, че същата е индивидуализирана по местоположение по картата на възстановената собственост за землището на [населено място] и съответна скица /л. 12 от първоинстанционното дело/, издадена от ОбСЗ - [населено място] на 12.03.2019 г. - два месеца преди подаване на исковата молба/.

В касационната жалба ответникът по иска Д. И. В. е изложил на първо място оплакване за недопустимост на въззивното решение като постановено по нередовна искова молба и по непредявен иск.

Касаторът е посочил, че с диспозитива на първоинстанционното решение е допусната делба на четири сгради - жилищна сграда, гараж и стопанска постройка в [населено място], и вилна сграда в [населено място], а въззивният съд, потвърждавайки с диспозитива си това решение, в мотивите е приел, че предмет на делба са две сгради - жилищна сграда в [населено място] и вилна сграда в [населено място]. Посочил е, че неяснотата относно вида и броя на обектите, за които е допусната делба в обжалваната част на въззивното решение, произтича от нередовността на исковата молба. В нарушение на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК обстоятелствената част е лаконична, съдържа неясно и непълно описание на имотите, като липсата на индивидуализиращ белег на допуснатите до делба един гараж и една стопанска постройка не позволява да бъде установено кой от двата намиращи се в УПИ ............. от кв. ............, сега ПИ с идентификатор .............по КККР на [населено място], гаражи, съответно коя от двете стопански постройки, са допуснати до делба; не са изложени фактическите обстоятелства, на които ищцата претендира право на собственост върху сградите в поземления имот. Двусмислено е описанието и на имота в [населено място], поради което първоинстанционният съд е приел, че до делба следва да бъдат допуснати вилата и поземленият имот, а въззивният съд - само вилата. В нарушение на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК липсва конкретен петитум, в който да са изброени и конкретизирани имотите, чиято делба се иска. Приетото от въззивния съд, че ищцата претендира делба само на жилищната сграда в [населено място] и само на вилата в [населено място], обуславя според касатора недопустимост на обжалвания диспозитив в частта, с която е допусната делба на стопанска постройка и гараж в [населено място] и на имот № ..............в [населено място], като постановено свръхпетитум по непредявен иск.

На второ място в касационната жалба ответникът по иска Д. И. В. е изложил оплакване за неправилност на обжалваното решение в частта, с която е допусната делба на сградите в [населено място], по съображения, че при постановяването му въззивният съд не е обсъдил в цялост събрания по делото доказателствен материал и не е събрал служебно необходимите доказателства за установяване на правата на собственост върху сградите, в резултат на което не е приложил относимите към спора материални норми.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК и поставя въпросите:

1. Какви са правомощията на въззивния съд, ако приеме, че някои от включените в диспозитива на първоинстанционното решение по чл. 344, ал. 1 ГПК имоти не са предмет на делбата - да го остави в сила, да го обезсили или да го отмени.

Касаторът поддържа, че в противоречие с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС в мотивите към обжалваното решение не се съдържат конкретни съображения за приетия от въззивния съд различен обем на делбената маса и за отражението им върху правилността на обжалваното първоинстанционно решение, а изводът за различен брой имоти, включени в предмета на съдебната делба, не е намерил израз в диспозитива на обжалваното решение. Сочи, че причина за противоречивите изводи на въззивния и първоинстанционния съд относно допуснатите до делба имоти произтича от нередовността на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 ГПК. Поддържа противоречие и с т. 4 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 5 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 182/21.12.2017 г. по гр. д. № 5543/2016 г. на ВКС, І-во г. о. - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Какви са правните последици от посочването в диспозитива на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК на имоти, за които в мотивите на решението изрично е прието, че не са предмет на делбата;

3. Съставлява ли съществен елемент от диспозитива на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК идентификаторът и площта на допусната до делба сграда, когато същата е индивидуализирана чрез поземления имот, в който е построена, ако в същия имот има друга сграда със същото функционално предназначение.

По тези въпроси се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображение, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото по тях няма постановена задължителна съдебна практика.

Касаторът поддържа и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК по съображения, че въззивното решение в обжалваната част е недопустимо поради произнасяне свръхпетитум по непредявен иск, и очевидно неправилно поради противоречие в предмета на делбената маса между мотивите и диспозитива на обжалвания съдебен акт.

Поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

С т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.

В разглеждания случай не съществува според настоящия състав на ВКС, I-во г. о., вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба - чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 ГПК, по непредявен иск или свръхпетитум - чл. 270, ал. 3 ГПК, каквато е тезата на касатора.

Действително, делбените имоти, съставляващи стопанска постройка и гараж, находящи се в ПИ с идентификатор ............по кадастралната карта на [населено място], са индивидуализирани в исковата молба чрез посочване на площите им - 18 кв. м. и 24 кв. м., които не са възпроизведени в диспозитива на решението. В отговора на исковата молба обаче ответникът по иска /сега касатор/ не е въвел довод за неясно или неточно описание на тези сгради, макар в поземления имот да се намират и други сгради със същото функционално предназначение, още повече като се имат предвид и данните в представената в хода на първоинстанционното дело скица № 15-1052031/19.11.2019 г., на която са изобразени и описани гараж с площ като претендираната от ищцата - 24 кв. м., и складова база, склад, с приблизително същата застроена площ като посочената в исковата молба - 20 кв. м. На касатора законът е предоставил възможност да поиска тълкуване на решението - чл. 251 ГПК, ако за него съществува неяснота относно предмета на иска за делба в тази част, включително и поради неотразяването в диспозитива на решението на идентификатори и площи. По тази причина и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице по третия поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос, без при това да се изследва наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения за построяване на сградите, находящи се в поземления имот в [населено място], по време на брака между страните с общи средства и труд, като жилищната сграда е изградена на мястото на изцяло съборената стара сграда, а в отговора на исковата молба ответникът по иска /сега касатор/ не е въвел довод за непосочен придобивен способ. Ето защо не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба - чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Искането да се допусне делба, без в петитума да са изброени и конкретизирани делбените имоти, също не води до вероятна недопустимост поради нарушение на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК, тъй като необходимо и достатъчно е описанието им в обстоятелствената част на исковата молба.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение с диспозитив, в който, освен другите допуснати до делба имоти, са посочени и стопанска сграда и гараж в [населено място], като този диспозитив е възпроизведен в диспозитива на въззивното решение. Ето защо записаното в мотивите към въззивното решение, че предмет на делба е само жилищната сграда в [населено място], не обуславя вероятна недопустимост на решението за делба на стопанската постройка и гаража като постановено свръхпетитум /по непредявен иск/, както смята касаторът. А по отношение делбата на поземления имот в [населено място] въззивният съд не е изразил становище в мотивите, като без значение за този извод е фактът, че съдът е обсъждал индивидуализацията само на вилната сграда, още повече като се има предвид описанието в диспозитива на индивидуализиращите белези както на сградата, така и на поземления имот, който е допуснат до делба ведно с всички подобрения и приращения, както и отговора на исковата молба, в който ответникът /сега касатор/, е изразил становище да се допусне делба на имота в [населено място] като съвкупност от земя и сгради. Поради това не може да се приеме за обоснована тезата на касатора, която стои в основата на първия и втория въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, според която въззивният съд е приел, че някои от включените в диспозитива на първоинстанционното решение имоти не са предмет на делбата. Ето защо общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по тези въпроси не е налице, поради което и касационно обжалване по тях не може да бъде допуснато, без да се изследва наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Не може да се приеме, че е налице и очевидна неправилност, тъй като от самия прочит на решението, без сравнение с данните по делото, не личи да има грубо нарушаване на правни норми или на правилата на формалната логика. Но дори да има някаква неправилност в мотивите на въззивния съд, тя не касае съществото на правния спор, а само индивидуализацията на предмета на спорното право, която може да бъде предмет на тълкуване, но не и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос, касаещ делбата на жилищната сграда в [населено място], но в касационната жалба се е позовал на противоречие на обжалваното решение с т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. За изясняване на спорния по делото въпрос дали делбената сграда е реконструкция на стара сграда или изцяло ново строителство, в първоинстанционното производство е приета техническа експертиза, чието заключение не е оспорено от страните. Във въззивната жалба ответникът по иска /сега касатор/ е оспорил като необоснован извод на първоинстанционния съд, основан на заключението на вещото лице и на техническата експертиза, че по време на брака между страните е построена нова жилищна сграда; не е поискал назначаването на допълнително или повторно заключение. Преценката обаче дали делото е останало неизяснено от фактическа страна или фактическите изводи в първоинстанционното решение са необосновани, принадлежи на въззивния съд, поради което не във всички случаи, в които въвзивният съд не е назначил служебно експертиза, може да се говори за противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика. В настоящия случай такова противоречие не се констатира, тъй като данните в строителната документация, на която се е позовало вещото лице /записаното в обяснителната записка от м. януари 1995 г., че съществуващата стара сграда се събаря и изцяло на ново се изгражда новата сграда; проектите, в които не е отразено запазването на старата сграда, а са предвидени за изпълнение нови основи и конструкция, нови ел. и ВиК инсталации, нова сграда/, са подкрепени от показанията на св. К. Р., която е установила, че старата къща е била бутната до основи; св. М. Д. - сестра на касатора, също е посочила, че къщата е била съборена.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.