Определение № 4324 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 758/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Д. Б. и В. К. К., против решение № 930 от 15.08.2024 г. по в. гр. д. № 1308/2023 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 8133/2021 г. на Варненски районен съд с отхвърлени искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост на изводите на въззивния съд, съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно прилагане на материалния закон. Претендират разноски. По искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване навеждат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК наличие на специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, с поставяне на следните правни въпроси: 1. В случаите когато фактическата власт е преотстъпена от несобственик на друг несобственик, има ли значение обстоятелството, че преот-стъпилият е бил само държател, или и в този случай по отношение на придобилия фактическата власт е приложима презумпцията по чл. 69 ЗС. За този въпрос обосновават наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с липсата на съдебна практика; 2. Какъв е характерът на придобитата без правно основание фактическа власт. Поддържат противоречие на въззивното решение по този въпрос с решение № 45 от 16.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6533/2014 г. на ВКС, II г. о., и решение № 14 от 17.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 541/2021 г. на ВКС, I г. о.; 3. Прекъсва ли давността признание, направено след като давността е изтекла. Излагат противоречие по този въпрос с решение № 860 от 20.10.1999 г. по гр. д. № 595/1999 г. на ВКС, II г. о., и решение № 105 от 05.06.2014 г. по т. д. № 1697/2013 г. на ВКС, I т. о., и 4. Длъжен ли е съдът, включително и въззивната инстанция, в мотивите си да изложи релевантните за спора фактически обстоятелства, които приема за установени, въз основа на които прави съответни правни изводи, както и доказателствата, от които се установяват тези обстоятелства. Въпрос, който според наведените в изложението към касационната жалба доводи е разрешен в несъответствие с тълкуването, дадено в решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр. д. № 748/2011 г. на ВКС, II г. о., и решение № 77 от 6.08.2019 г. по гр. д. № 2151/2018 г. на ВКС, I г. о. Ответникът по касационната жалба П. Т. Т. в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал писмен отговор, в който са изложени съображения за отсъствие на поддържаните от касаторите основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, и за неоснователност на касационните основания, изложени в нея. Претендира разноски. Другият участник по производството Е. Т. не е подала отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на поддържаните предпоставки чл. 280, ал. 1 ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 604 от 24.02.2023 г. по гр. д. № 8133/2021 г. на Варненски районен съд, с което са отхвърлени предявените от В. К. К. и П. Д. Б. против П. Т. Т. и Е. Т. активно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване на принадлежността им на правото на собственост на дворно място с площ от 500 кв. м, представляващо УПИ *-* в кв.28 по ПУП на [населено място], общ. А., и поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на селото, заедно с построените в него двуетажна жилищна сграда, със ЗП от 58 кв. м и с РЗП от 116 кв. м, и лятна кухня със ЗП от 26 кв. м, представляващи обекти съответно с идентификатор **** и идентификатор ****, въз основа на давностно владение, продължило от 2009 г. до предявяване на исковете - 08.06.2021 г. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с констативен нотариален акт № 35 от 05.11.2019 г., издаден по обстоятелствена проверка, Ш. Ш. Т. е признат за собственик по давност на процесния имот (УПИ *-* заедно с построените в него жилищна сграда и лятна кухня). Видно от приложените в нотариалната преписка по издаване на КНА доказателства, в регистъра към ЗРП (ПУП) на [населено място], общ. А., към 22.07.2019 г. за собственик на имота е записано дружеството „Ша Енд Ша Инвестмънт” ЕООД, въз основа на нотариален акт № 128, том ХХХІІ, дело № 7620/2006 г. по описа на СВп - Варна. С договор за продажба, сключен с нотариален акт № 73 от 11.02.2020 г., Ш. Т. е продал имота на ответника П. Т., който към момента на сключването му се намирал в брак с ответника Е. Т.. Ответникът П. Т. с договор за застраховка, сключен на 20.02.2020 г., е застраховал процесния имот за описаните в него застрахователни рискове и с декларация от 05.03.2020 г. по чл. 14 ЗМДТ е декларирал същия в Община Аксаково. От изслушаните по реда на чл. 204 ГПК звукови записи, съхранявани на електронен носител и за които по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е признато за безспорно между страните, че възпроизвеждат проведени на 22.08.2020 г., 02.09.2022 г. и 13.09.2020 г. телефонни разговори между ищеца В. К. и ответника П. Т. за процесния имот, е прието за установено, че: ищецът В. К. е заявил на ответника П. Т. в разговора им от 22.08.2020 г., че процесният имот „е на французина”, който го е купил на името на фирмата си и е наел строител да строи сграда в имота; след като „французинът” си заминал, оставил строителя да пази имота и да строи; в проведения на 02.09.2020 г. телефонен разговор, ищецът В. К. е обяснил на ответника П. Т., че бил подготвил „една декларация”, която да подпише Ш. Т. (праводателят на ответника) и в която декларация да декларира, че никога не е владял имота, че не е предавал владението на имота на ответника, тъй като в имота е имало трети лица, че няма да има финансови претенции „към собственика на имота, който е французинът, и строителя на къщата” и че нещата щели да минат „мирно, тихо и кротко”, но Ш. Т. се запънал. Изложено е за установено от заключенията на първоначалната и допълнителна съдебно-технически софтуерни експертизи, изслушани в първата инстанция, и от изявленията на вещото лице в съдебно заседание, че според публично достъпните в интернет сателитни и наземни заснемания, съдържащи се в електронното приложение „Gооglе Earth”, първият запис (първото заснемане) на процесния имот е от 2003 г., към която година не се идентифицира застрояване в парцела. Следващият запис (заснемане) на процесния имот в „Gооglе Earth” е от 2007 г. В границите на парцела се идентифицира постройка с покрив с положени керемиди. Следващите записи (заснемания) на процесния имот в „Gооglе Earth” са от 2011 г., 2013 г., 2014 г. и 2018 г. Към месец март 2012 г. в процесния имот е имало изградена масивна сграда с пристройка към нея. Сградата е с изграден покрив, включително керемиди и монтирана външна дограма. Обсъдени са от въззивния съд и събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Т. М. А., П. М. П., И. Г. Г., М. Т. И., Т. И. Ц. и И. П. П., ангажирани от страните. От показанията на св. И. Г., ангажиран от ищците, е прието за установено, че той е изработил инвестиционния проект за сградата в процесния имот. Първоначално парцелът бил на негов приятел, който му поръчал да изработи проекта. Впоследствие парцелът бил продаден на фирма, собственост на френски гражданин. Фирмата на свидетеля извършила строежа на сградата по договор с фирмата на френския гражданин, като към 2006-2007 г. проектът (сградата) бил изпълнен до етап покрив, дограма, прозорци, врати, настилки в помещенията с изключение на първия етаж от двуетажната сграда, без санитарна техника в санитарните помещения, без присъединяване към ВиК и „Енерго”, без огради и без вертикална планировка. За изграждането на сградите свидетелят не е ползвал подизпълнители, строежът бил извършен от работници от неговата фирма. До средата на 2009 г. свидетелят посещавал няколко пъти имота, за да провери състоянието му – нещо да не е откраднато или разбито, тъй като имотът не е бил ограден, а свидетелят се чувствал отговорен пред собственика на имота, който му възложил строителството. През юли 2009 г., тъй като заминавал за чужбина, свидетелят предал на ищеца П. Б. ключовете за къщата с цел същият да ползва имота докато свидетелят отсъства от България, а и с оглед възможността собственикът на имота (френският гражданин) да се върне отново по всяко време. С П. Б. го запознал кметът на селото, чийто имот граничил с процесния. Въззивния съд е кредитирал показанията на свидетеля И. Г., тъй като показанията му са в резултат на негови преки впечатления, подкрепят се от писмените доказателства – обсъденото записване в регистъра към ЗРП (ПУП) на [населено място], общ. А., към 22.07.2019 г. за собственик на процесния имот дружеството „Ша Енд Ша Инвестмънт” ЕООД с едноличен собственик на капитала френски гражданин, за когото свидетелят чрез фирмата си е построил сградата в процесния поземлен имот, както и от експертното заключение, от което е установено, че към м. април 2007 г. в границите на процесния имот се идентифицира постройка с покрив с положени керемиди. Въззивният съд, след анализ и преценка и на останалите свидетелски показания, включително за тяхното съответствие с другите данни по делото и възможната им заинтересованост (чл. 172 ГПК), въз основа на част от показанията на свидетеля Т. А. (сестра на В. П., с която ищецът П. Б. живеел на съпружески начала) и показанията на П. П., е приел за установени извършвани от ищеца П. Б. действия по посещения на процесния имот и отглеждане на зеленчуци в периода след 2013 - 2014 г. Въззивния съд не е кредитирал показанията на свидетелите М. И., Т. Ц. и И. П., тъй като същите се опровергавали от останалите събрани по делото доказателства, и не е изградил въз основа на тях фактически изводи относно релевантни за спора факти. Въззивния съд е изложил, че по предявените положителни установителни искове за собственост в тежест на ищците е да установят при условията на пълно доказване, че са собственици на имота на заявеното от тях придобивно основание – давностно владение, осъществявано в периода от м. юли 2009 г. до предявяване на исковете - 08.06.2021 г. Прието е, че от анализа на доказателствата не се установяват при условията на пълно доказване признаците на владението, твърдяно да е осъществявано от двамата ищци в посочения от тях период. Изложени са съображения, че през м. юли 2009 г. св. И. Г., предвид предстоящото му отсъствие от България, е предал на ищеца П. Б. ключовете за къщата, за да наглежда имота и да го пази, тъй като свидетелят се чувствал отговорен пред собственика на имота („французина”), който можел да се върне по всяко време. Прието е, че св. И. Г. е имал качеството държател, тъй като е бил в имота като строител, комуто е било възложено строителството на сградата от собственика на имота. Поради това е направен извод, че ищците са имали същото качество, каквото е имал и И. Г. – държатели, а не владелци, дори да се приеме, че от м. юли 2009 г. ищецът П. Б. е установил за себе си и за другия ищец фактическа власт върху имота (по делото няма нито едно доказателство, дори и косвено, за осъществявана изобщо от ищеца В. К. фактическа власт върху имота). Изложеното е прието за достатъчно за отхвърляне на предявените искове за собственост. Въззивния съд е разяснил и че като елемент от придобивната давност владението трябва да е несъмнително, т. е. от действията на владелеца върху вещта да е сигурно, че същият упражнява фактическа власт (господство) върху вещта с намерение за своене. В тази насока е изложено, че дори и да се приеме, че по отношение на имота е установено владение, а не държане, подобни действия, които да удовлетворяват този признак, са извършвани от ищеца П. Б. едва от 2013 г. Прието е, че съответното приложение на чл. 116, б. „а” ЗЗД към придобивната давност (арг. от чл. 84 ЗС) предпоставя признание от владелеца, че друг, а не той, е собственик на имота. Прието е за установено по делото, че на 22.08.2020 г. и на 02.09.2020 г., в разговори с ответника П. Т., ищецът В. К. е заявил, че процесният имот е на „французина” и че „собственик на имота е французинът”. Горните изявления на ищеца са окачествени като признание по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, която норма е съответно приложима и към придобивната давност. Признанието е отправено към ответника, който формално се легитимира като собственик на процесния имот, поради което с извършването му давността е прекъсната (срокът от 2013 г. до 2020 г. е по-кратък от десет години), съответно срокът от 03.09.2020 г. до 01.07.2024 г. (приключването на устните състезания във въззивната инстанция) също е по-кратък от десет години и е недостатъчен за придобиването от ищците на процесния имот по давност. При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи изводи не са налице поддържаните в изложението към касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното му обжалване. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. при формулиран от него материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства - т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Едновременно с формулиране на въпроса е необходимо касаторът да обоснове и наличието на някоя от специалните предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Независимо от тези предпоставки касационно обжалване се допуска и при някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК - вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите два въпроса от изложението, свързани с характера на установената фактическа власт върху чужд имот. При постановяване на решението въззивният съд е съобразил както естеството на твърдяния придобивен способ, така и елементите от фактическия му състав, които следва да бъдат доказани, за да се приеме, че този придобивен способ се е осъществил. Съдът е приел, че проведеното от ищците доказване не установява твърдяния от тях факт на осъществено владение в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Направил е извод, че към момента на установяване на фактическата власт ищците са имали качеството на държатели, а не на владелци на имота, поради което осъществяваната от тях фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност, при която се разглежда приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС. Преценката дали ангажираните доказателства установяват владение или държане и за какъв период е изцяло правна и принадлежи на съда, като изводът на съда дали фактическата власт е владение или държане се определя от фактите, доказващи установяването й. Налице е трайно установената практика на ВКС, според която само владението може да доведе до придобиване на един имот по давност, а ако фактическата власт е установена като държане, то промяната й във владение следва да бъде демонстрирана по отношение на собственика чрез едностранни действия, които явно и недвусмислено отричат неговите права (решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 136 от 16.06.2014 г. по гр. д. № 436/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, І г. о.). Наличието на тази практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържана от касаторите по първия поставен от тях въпрос и която не е обоснована с нито една от посочените в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС форми. Не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченото от касаторите решение № 45 от 16.03.2015 г. по гр. д. № 6533/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., съставлява неотносима съдебна практика, доколкото касае придобивна давност в хипотеза на завладяване на чужд имот, при която фактическата власт е установена при липса на основание. Настоящият случай е друг – основанието, на което е придобита фактическата власт, признава правата на собственика, поради което е налице държане, а не владение. При основание за упражняването й, изведено от въззивния съд от установените за направени изявления за възлагане на поддържането и опазването на имота, респ. за предаване на фактическата власт върху същия, установена като държане за другиго, включително въз основа на възложено строителство на сграда от собственика на поземления имот, изпълнявано от св. И. Г., даденото в обжалваното решението разрешение е в съответствие, а не в противоречие с посоченото в изложението решение № 14 от 17.05.2022 г. по гр. д. № 541/2021 г. на ВКС, І г. о. В него е дадено тълкуване, че не винаги установената фактическа власт върху чужд имот следва да се квалифицира като владение, като е разяснено, че е налице държане, а не владение, когато е установено на договорно основание и вещта се държи за другиго. Формулираният трети въпрос от изложението, свързан с прекъсване на давността след нейното изтичане, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не отговаря на общата предпоставка за достъп до касационен контрол. В обжалваното решение не се съдържа извод за прекъснат давностен срок на владение след неговото изтичане, поради което по този въпрос, като необуславящ, не може да се допусне касационно обжалване. Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да се разглежда поддържаната от касаторите специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по последния (четвърти) въпрос, свързан със задълженията на въззивната инстанция. Този въпрос е принципно значим при разглеждане на всяко гражданско дело, но в конкретния случай въззивният съд е постановил своето решение при точно приложение на закона и съобразно трайно установената практика на ВКС, включително и посочената в изложението. Посочил е на кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Обсъдени са релевантните за спора факти и обстоятелства, като са взети предвид доводите и възраженията на страните, включително относно начина и момента на установената фактическа власт, извършването на действия по упражняването й и възможността последните да се възприемат като осъществявано владение. Посочването на такъв най-ранен момент за тази възможност при излагане на мотивите в обжалваното решение, които отразяват извършена правораздавателна дейност на въззивния съд по съществото на спора, не води до противоречие в същите, респ. до обосноваването им при несъобразяване на правилото на чл. 12 ГПК (в каквато насока са наведените в изложението доводи). Доводите за незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Те са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационната жалба по реда на чл. 288 ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Липсват и хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице вероятност то да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. В заключение касационно обжалване на решението не следва да се допуска. При този изход и сезирането на съда с искане по чл. 38, ал. 2 ЗАдв от адвоката на ответника по касационната жалба, следва да бъде определено и присъдено адвокатско възнаграждение, размерът на което се определя от съда. В случая съдът, като съобрази фактическата и правна сложност на делото в инстанцията и това, че касационното производство приключва до предварителната селекция по чл. 288 ГПК, както и предвидения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размер за свършената работа, определя адвокатско възнаграждение на адв. И. А. в размер на 511.29 евро (с левова равностойност 1 000 лева), което П. Б. и В. К. следва да му заплатят. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.