Определение № 60539 от 29.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1244/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 260069/ 29.12.2020 г. по гр.д. № 440/ 2020 г. в частта, с която Варненски апелативен съд, изменяйки решение № 260213/ 27.07.2020 г. по гр.д. № 455/ 2020 г. на Варненски окръжен съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на С. О. А. сумата 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 НК, ведно със законната лихва от 23.03.2018 г., като е отхвърлил този иск до пълния размер от 90 000 лв. Решението се обжалва от всяка от страните съответно на обжалваемия интерес, а повдигнатите въпроси са процесуалноправни и материално-правни. Процесуално-правните повдига Прокуратурата, а те се свеждат до въпроса за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, които са в причинно следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение и в частност – как следва да се ценят свидетелските показания на роднини с оглед приложението на чл. 172 ГПК. Материално-правните въпроси на Прокуратурата се свеждат до въпроса как следва да се отнесе предходната съдимост на дееца, когато тя няма отношение към воденото конкретно наказателно производство, по което е оправдан, като следва ли в този случай да се приеме, че интензитетът на уронване на доброто име и честта е по малък в сравнение с този при неосъждани лица. Всяка от страните е повдигнала и въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, макар да е го формулирала с различни словесни изрази. Всеки от касаторите счита, че повдигнатите въпроси са включени в предмета на обжалване. Прокуратурата счита, че по въпросите за преценка на свидетелските показания по чл. 172 ГПК и предходната съдимост на дееца е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по общия процесуален въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните се поддържа и противоречие на въззивното решение с ППлВС № 4/ 21.12.1968 г. По въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД касаторът С. О. А. извежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че въззивният съд е решил материално-правния въпрос в противоречие с ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., т. 11 на ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК и с решение № 311/ 21.10.2013 г. по гр.д. № 1416/ 2012 г. на IV-то ГО. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно като необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). Въззивният съд е приел, че основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за обезщетение на претърпени неимуществени вреди доказва влязлата в сила присъда по нохд № 1011/2017 г. на ВКС, с която ищецът С. А. е оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 НК. Аргументът е почерпил от това, че обвинението е незаконно по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ, а незаконното обвинение винаги причинява морални вреди. След това е пристъпил към обсъждане на онези релевантни обстоятелства, които е намерил да имат отношение към незаконното обвинение: 1) тежестта на повдигнатото обвинение – за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода до двадесет години; 2) наложените му мерки за неотклонение – задържане под стража за повече от половин година, домашен арест около 17 месеца, подписка; 3) наказателното производство е продължило над шест години и осем месеца – на 08.07.2011 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем, а на 23.03.2018 г. е влязла в сила оправдателната присъда на ВКС; 4) по водените наказателни производства са били постановявани до окончателния съдебен акт на ВКС както оправдателни, така и осъдителни присъди; 5) в хода на процеса срещу ищеца са постановявани присъди с дълги периоди на лишаване от свобода – 12 г. и 15 г.; 6) наказателното производство срещу него е довело до значителен стрес, до тревожно-депресивно разстройство, не е получил подкрепата на близките си, загубил е връзка с децата си и тяхната майка; 7) установен е чрез свидетелски показания опит за самоубийство на ищеца; 8) наказателното производство е преминало през общо девет съдебни фази, а ищецът е присъствал лично на всяка от тях; 9) според приетата по делото СПЕ установения умерено тежък депресивен период все още не е преодолян окончателно; 10) отчетено е, че макар ищецът да е бил осъждан през 2006 г. и 2008 г. за престъпления против собствеността, развилото се наказателно производство по делото за убийство е със съществено по-голямо въздействие върху психиката на ищеца и е довело до сериозно засягане на личността му; При отчитане на обективно проявените обстоятелства и съобразявайки материално-икономическите условия (стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходите към момента на увреждането) въззивният съд е определил сумата от 25 000 лв. за адекватната да обезщети по справедливост интервенцията в неимуществената сфера на ищеца поради незаконното обвинение и съответно е изменил първоинстанционното решение, с което този иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е бил уважен до размера от 10 000 лв. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатите въпроси обуславящи решението, но не приема да са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а и с тълкувателните решения, на които касаторът Прокуратурата на Република България се позовава. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от Постановлението. Изводът е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по т. 3 на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от една страна поставените въпроси са въпроси по съществото на спора, а от друга – по тълкуването на чл. 172 ГПК е налице достатъчна по обем съдебна практика. Наред с това, поставеният въпрос за предходната съдимост е съобразен от решаващия съд при определяне на размера на справедливото обезщетение към конкретния случай, като единен отговор не може да се даде за всички останали случаи, а подходът е именно този, избран от въззивния съд – да отчете предходните осъждания наред с другите факти и обстоятелства по делото, да съобрази какви са другите престъпления, за които ищеца е осъждан, тяхната тежест, наложеното наказание. Противоречие на обжалваното решение с други решения по разгледаните от ВКС искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но присъдените обезщетения за неимуществените вреди от незаконното обвинение са различни по размер. Такова сходство липсва в решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторите са се позовали. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения процесуален въпрос. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е разгледал поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, изложил е ясни и логични аргументи кои от доказателствата кредитира и кои не и въз основа на приетите за установени факти е формирал заключение както за претърпените вреди, така и за техния размер. Съдът е приложил правилно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. Несъгласието на касаторите с това какво е приел съда от фактическа страна и как е приложил процесуалния закон не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Обобщението е, че по повдигнатите от касаторите въпроси е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При тези мотиви, съдът