Определение № 294 от 11.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 301/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3296/3.10.2019 г., подадена от Г. К. П., Р. К. Т. и Д. Г. Т., чрез адвокат И. К., срещу решение № 3374 от 24.07.2019 г. по гр. д. № 327/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград в частта, в която е потвърдено решение № 909 от 18.03.2019 г. по гр. д. № 360/2016 г. на Районен съд – Гоце Делчев в частта, в която първоинстанционният съд е признал за установено, по предявените искове с правно основание чл. 108 ЗС, по отношение на Г. К. П., Р. К. Т. и Д. Г. Т., че М. Н. П. е собственик на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № *, том *, дело № */**.1999 г. на нотариус Е. Л.-О., на следния недвижим имот: 1/3 ид. ч. от дворно място, представляващо урегулиран поземлен имот - парцел *, с планоснимачен номер * от квартал 34 по плана на [населено място], [община], област Б., утвърден със заповед № 13 от 1987 г. на кмета на общината, с площ на целия имот от 846 кв. м, при съседи на имота: от изток - [улица], от запад - УПИ (парцел) *. на наследници на Л. К., от север - УПИ (парцел *) на наследници на А. К., от юг - УПИ (парцел) * на наследници на Г. К., ведно с жилище (апартамент), със застроена площ от 100 кв. м, находящо се в южната част на първия жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, обособена с два самостоятелни входа, откъм съседа Г. К., ведно с 1/2 ид. ч. от общите части на сградата, и в частта, в която въззивният съд е осъдил Г. К. П. да предаде на М. Н. П. владението на 1/3 ид. ч. от процесния имот, без една стая по избор на Г. П. от описаното жилище. Въззивният съд е посочил в решението си, че М. Н. П. е предявила искове с правно основание чл. 108 ЗС срещу Г. К. П., Р. К. Т. и Д. Г. Т.. Същата е изложила в исковата си молба, че на основание покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № */**1999 г., т. *, рег. № *, д. № */1999 г. на нотариус Е. Л.-О., е собственик на 1/3 ид. ч. от дворното място, както и на жилището, описани по-горе. Продавач по сделката бил първият ответник Г. П.. Посочила е, че до 2008 г. живяла в този имот, но поради стечение на обстоятелствата го напуснала. През 2016 г. установила, че имотът бил продаден от Г. П. на сестра му Р. Т., чийто съпруг е Д. Т., с нотариален акт № *, т. *, рег. № *, дело № */2016 г. В отговора по чл. 131 ГПК Г. П. е заявил, че е собственик на процесния имот на основание давностно владение, като към датата на прехвърляне на имота в полза на сестра му бил придобил по давност имота. Навел е твърдения, че ищцата не е заплатила цената за придобиването му. Останалите двама ответници са се позовали на изтекла в полза на техния праводател Г. П. придобивна давност. Съдът е приел за установено от фактическа страна, че по делото не се спори, че от 1999 г. Г. П. и М. П. живели на съпружески начала, като към края на 1999 г. двамата заминали за чужбина. Впоследствие се върнали и до 2008 г. живели заедно, след което от 2009 г. до 2015 г. живели на периоди в процесния имот, като се събирали и разделяли. При сключване на покупко-продажбата през 2016 г., с която прехвърлил процесния имот на сестра си Р. Т., Г. П. се легитимирал като продавач с документите за собственост, удостоверяващи правата му към 1999 г., а именно: нот. акт № *, т. *, д. № */1974 г. и нот. акт № *, т. *, д. № */1996 г., използвани и при сделката с М. П.. Въз основа на събраните доказателства, въззивният съд е направил извод, че М. П. е доказала материалноправната си легитимация на собственик на процесния имот на основание оформената по нотариален ред продажба през 1999 г. В тази връзка е приел, че ако действително същата не е заплатила продажната цена, това не прави сделката нищожна. За продавача е предвидена възможност да претендира заплащане на цената или разваляне на договора по съдебен ред. Във връзка с направеното възражение за изтекла придобивна давност (за периода 2005 г. – 2016 г.), е посочил, че поради липса на констативен нотариален акт, в тежест на Г. П. е да установи предпоставките съдът да уважи правоизключващото му възражение. Съдът е заключил, че Г. П. не е демонстрирал владение за период от 10 години, в който период ищцата да е бездействала и да не е защитила правото си на собственост. В тази връзка е съобразил правно релевантното за спора обстоятелство, че съгласно уговореното в нот. акт № *, т. *, рег. № *, д. № */1999 г. на нотариус Е. Л.-О., продавачът си е запазил правото на ползване на една стая от процесното жилище, и е развил съображения, че при положение, че П. има право да ползва жилището на основание запазеното му право на ползване на една стая, осъществяването на фактическа власт върху вещта не е относима към презумцията на чл. 69 ЗС. При така изложеното Окръжен съд – Благоевград е приел, че ищцата успешно е доказала фактите, от които черпи правото си на собственост, докато правоизключващото възражение на ответниците, че Г. П. е собственик на имота по давност, е неоснователно. Същевременно въззивният съд е намерил решението на Районен съд – Гоце Делчев в частта, в която последният е осъдил тримата ответници да предадат владението на претендирания имот, за неправилно. Приел е, че по делото М. П. не е доказала, че Р. Т. и Д. Т. владеят имота. Посочил е, че по отношение на Г. П. първоинстанционният съд не е съобразил факта, че същият има право на ползване на една стая от жилищния имот, поради което отстраняването му изцяло от имота, при наличие на валидно основание да ползва една стая от него, неоснователно накърнява правата му. Ето защо въззивният съд е посочил, че решението в частта, с която ответниците са осъдени да предадат владението на имота, изцяло следва да се отмени, като искането за предаване на владението се отхвърли по отношение Р. и Д. Т., а по отношение на Г. П. се уважи, но без една стая от жилището, която не е конкретизирана в нотариалния акт, поради което същият следва да запази ползването на една стая по негов избор. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават, на първо място, на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Твърдят, че очевидната неправилност е изводима от мотивите на обжалваното решение, като въпреки че спрямо двама от ответниците ревандикационният иск е отхвърлен изцяло, Окръжен съд - Благоевград е постановил решение, с което е потвърдил първоинстанционното решение в установителната част на иска. На второ място, жалбоподателите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излагат, че правните въпроси, които трябва да бъдат решени по делото, са: след като ответникът не владее имота-предмет на ревандикация, следва ли автоматично да се отхвърли иска или следва да се обсъжда и принадлежността на правото на собственост; може ли да се уважи искът в установителната му част, а да се отхвърли в осъдителната при положение, че ответникът не владее процесния имот; допустимо ли е да се уважи ревандикационен иск срещу лице, притежаващо противопоставими на ищеца права - валидно учредено (запазено) право на ползване, и може ли съдът да конкретизира в ревандикационно производство къде попада в имота частта, която е запазил за ползване прехвърлителят; недопускайки едно лице до имота, за който претендира да е собственик, представлява ли такова действие, с което да се приеме, че е налице завладяване, и това достатъчно ли е да се твърди промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си. Сочат, че разрешаването на поставените въпроси е от значение за разрешаването на конкретния спор и произнасянето по него би допринесло за установяване на трайна и непротиворечива съдебна практика, отделно от това повдигнатият спор е от значение за точното прилагане на закона, както и противоречи на задължителната практика на ВКС в тълкувателно решение. На трето място, жалбоподателите излагат, че обжалваният от тях акт противоречи на: Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, в т. 2А от което е прието, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, като ако в хода на делото не бъде установено правото на собственост на ищеца върху процесния имот, съдът ще отхвърли и двете искания за защита, което в настоящия случай не е сторил; решение № 81/14.07.2016 г. по гр. д. № 5201/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., в което е посочено, че отказът на районния съд да процедира законосъобразно е следвало да бъде отстранен от въззивния съд, който - при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК - е следвало да даде указания до страните по реда на чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК и чл. 146, ал. 2 ГПК във връзка с обстоятелствата, на които Г. К. П. е основал възраженията си срещу иска, както и да събере доказателства в подкрепа на заявените от него възражения срещу ревандикационния иск; решение № 14/20.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., в което е прието, че когато собственикът на един недвижим имот учреди в полза на друго лице ограничено вещно право на ползване по предвидения за това ред, той се лишава от всяка възможност да ползва вещта и че законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС. От М. П. е постъпил отговор на касационната жалба, в която са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Не е налице сочената очевидна неправилност в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въззивното решение е изцяло съобразено с постановките на Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че ако в хода на делото бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и ответникът го владее без основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи и двете искания: да се произнесе с установителен диспозитив, признаващ правото на собственост на ищеца и с осъдителен диспозитив, осъждащ ответника да му предаде владението върху спорния имот; ако в хода на делото по предявен иск по чл. 108 ЗС не бъде установено правото на собственост на ищеца върху процесния имот, съдът ще отхвърли и двете искания за защита; ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита - за предаване на владението на имота. Така решението ще формира сила на пресъдено нещо по въпроса относно собствеността върху имота, който въпрос няма да може да бъде пререшаван в бъдещ процес между същите страни. В конкретния казус съдът е приел, че М. П. е собственик на претендирания от нея имот и по тази причина е признал правото й на собственост с изрично постановен установителен диспозитив. Тъй като по отношение на Р. Т. и Д. Т. е заключил, че същите не владеят имота, е отхвърлил искането за предаване от страна на тези двама ответници на владението му. По отношение на Г. П. е отхвърлил искането за предаване владението на една стая от жилището в имота, като е приел, че това владение е на противопоставимо на ищцата правно основание (запазено вещно право на ползване), и е уважил същото искане в останалата му част. По отношение на първите три въпроса, формулирани в изложението към касационната жалба, също не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, тъй като по тях въззивният съд се е произнесъл в пълно съответствие с цитираното тълкувателно решение. Освен това – във връзка с третия въпрос - настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС следва да отбележи, че в случая въззивният съд не е конкретизирал в решението си къде попада в имота частта, запазена от прехвърлителя за ползване, т. е в тази му част този въпрос е некоректно формулиран. Що се отнася до четвъртия въпрос, същият по същество е израз на несъгласието на жалбоподателите с изводите на съда по направеното възражение за изтекла в полза на Г. П. придобивна давност, направени въз основа на анализ на доказателствата по делото. Преценката правилността на тези изводи може да бъде направена едва след допускане на касационно обжалване. Визираните на трето място в изложението съдебни актове, по отношение на които жалбоподателите твърдят, че въззивното решение им противоречи, не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението не са формулирани въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, по които въззивният съд да се е произнесъл противно на възприетото в тези актове. Ответницата по касационната жалба има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 747.45 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,