Определение № 328 от 25.03.2016 г. на ВКС по д. № 5992/2015 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на С. С. срещу въззивното решение на Апелативен съд П. по гр.д. №230/15 г. и по допускане на обжалването. С тази втора по делото касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта, с която искът на касатора С. по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, предявен срещу Прокуратура на РБ за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение, е отхвърлен за размера над 25 000 лв. до претендирания размер от 55 000 лв., а искът му за обезщетяване на имуществени вреди на същото основание е отхвърлен за размера над 300 до 12 100 лв. По допустимостта и допускането на тази касационна жалба ВКС не се е произнесъл с определението си от 15.02.16 г., поради което и по повод постъпилата молба на пълномощника на касатора адв. К., се произнася с настоящото определение. Касационната жалба на ищеца С. е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима по иска за обезщетяване на неимуществени вреди и на имуществени вреди, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство. Срещу въззивното решение по иска за обезщетяване на имуществени вреди от пътни разноски, с цена под 5000 лв., касационната жалба е недопустима и следва да остане без разглеждане на осн. чл.280, ал.2 ГПК.. За допускане на обжалването касаторът С. се позовава на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Сочи, че поставените значими за спора въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. ВКС намира, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.3 ГПК по въпроса, свързан с обезщетяването на имуществените вреди – р.ІІ, т.2 от изложението на касатора. Въззивният съд е приел за доказани разноски за адв. възнаграждение в размер на 300 лв., чието плащане е удостоверено в договора за правна помощ. Според въззивния съд разноските на адв. възнаграждение в наказателното производство не могат да се доказват със свидетелски показания. Приетото от АС за доказването на разноските за адвокатско възнаграждение отговоря на указанията в ТР №6/13 г. на ОСГТК, т.1 - Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начин на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Писмената форма на този договор, според същото ТР е форма за доказване на договореното и платено адв.възнаграждение, а свидетелските показания за последното са недопустими при сочения в исковата молба негов размер, надвишаващ 5000 лв. /чл.164, т.3 ГПК/. По реда на чл.2 ЗОДОВ се обезщетяват само установените по несъмнен начин разноски, направени за адв. защита в наказателното производство – р. по гр.д. №5235/08 г. на четвърто г.о. на ВКС. Обжалване на въззивното решение и по тази жалба следва да се допусне на осн. чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК по иска за обезщетяване на неимуществени вреди, по въпросите за прилагане на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението: Как следва да се прилага принципът / критерият/ за справедливост по чл.52 ЗЗД и кои са съществените критерии / обстоятелства/, които следва да се отчетат при определяне на обезщетението; длъжен ли е съдът да отчете обстоятелствата на случая - характер и тежест на обвинението, възраст, семейно положение, тр. заетост, професионална репутация и обществено положение на обвиняемия, злепоставяне пред обществото, взета най-тежка мярка за неотклонение, периодът и условията, при които е търпяна и пр.; може ли вредите от незаконно обвинение в тежко умишлено престъпление да се определят от съда като „обичайни психически и емоционални страдания”, как се определя точният паричен еквивалент на установените неимуществени вреди ? - поради противоречие на въззивното решение с т.11 от ППВС №4/68 г. и приложеното вл. в сила решение на П. по гр.д. №699/11 г. Тези въпроси са сходни по смисъл и насока с въпросите, по които е допуснато касационно обжалване по жалбата на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение в частта, с която искът е уважен, и следва да намерят обобщен отговор в касационното решение по делото. В този смисъл е практиката на ВКС, отразена в р. по гр.д. №792/12 г. и р. по гр.д. №4207/13 г. на четвърто г.о. Затова ВКС на РБ, трето г.о.