Определение № 991 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3125/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“АД срещу решение №.90/20.03.23 по т.д.№.714/22 на АС Варна, с което, след частична отмяна на реш.№.93/3.10.22 по т.д.№.66/22 на ОС Добрич, касаторът е осъден да плати на основание чл.432 КЗ 45 000лв. обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 5.03.17г., ведно със законната лихва, считано от 23.02.22 до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна П. К. А. не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че по делото е безспорен механизма на процесното ПТП – на 05.03.17 около 12,40-12,50ч. в [населено място], след като посетил предприятието „Вторични суровини“ на [улица], застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ /ГО/ водач се върнал към паркирания в близост до входа му л.а. /„Тойота Рав 4“ с ДК [рег.номер на МПС] /, качил се в него, преди да потегли в посока към центъра на града се огледал в огледалата за обратно виждане и видял далеч зад себе си мотоциклет, движещ се в същата посока; като преценил, че отстоянието е достатъчно, потеглил плавно и заел своето платно за движение, като постепенно се отклонявал вляво, докато настъпило взаимното пресичане с траекторията на бързо приближилия се мотоциклет /„Хонда“ВФР 750Ф с ДК [рег.номер на МПС]/, управляван от П. Г.-който не променил нито посока, нито скорост на своето движение до удара на двете МПС; вследствие на същия мотоциклетът паднал върху платното и се придвижил в това положение на 17-18м. напред и вляво, водачът му се отделил от седалката и прелетял над лекия автомобил, след което паднал, като смъртта му е констатирана в неоспорения протокол за ПТП. Съдът се е позовал на заключението на приетата автотехническа експертиза /АТЕ/, съгласно което на мястото на удара пътното платно е с обща ширина 10,70м, увеличена с уширение за автобусна спирка от още 2,80м, разделено е на три ленти, две от които са били предназначени за движение в обратната на града посока и само една - с ширина 3.60м., в посоката на двамата участници, очертана с непрекъсната хоризонтална маркировка /същата не е била видима като обозначение (изтрита от асфалта), а прекъснатата линия между средната и най-крайната ленти била слабо видима/; пресичането на траекториите е настъпило извън тази единствена лента, като непосредствено преди сблъсъка мотоциклетът се е движил по съседната средна лента, предназначена за насрещно движение, със скорост от 92,26км/ч, и това негово движение не е било променено с никаква маневра или реакция - а автомобилът е преминал постепенно с ускорение от най-дясната част към най-лявата част на дясната лентата, пресякъл е изтритата разделителна линия и е навлязъл с около 0.70м. до 1м в съседната средна лента, като е достигнал до скорост от 31.90км/ч; в този момент е бил застигнат от мотоциклета, чието предно колело се ударило в задна лява част на автомобила; при изследване на опасните зони за спиране на мотоциклетиста е установено, че във всички варианти, дори и при запазване на скорост от 90км/ч, отстоянието от 196м между двете МПС от момента, в който автомобилът е подал мигача и е започнал постепенното си отклоняване в ляво, е било напълно достатъчно за спиране на мотоциклета, а ширината на пътя (в лентите за насрещното движение и уширението) е била достатъчна за отклоняване и на неговата траектория в ляво за предотвратяване на опасността. Доколкото вещото лице е изследвало възможностите за безопасно разминаване на двете МПС при съхраняване на скоростите им, но с ограничаване на траекторията на автомобила само в рамките на маркираното единично платно за движение в посока към центъра /извело е 1.32м безопасно странично отстояние, необходимо за изпреварване на по-бавно движещия се автомобил от по-бързо приближаващ се мотоциклет, и като го е добавило към ширината на мотоциклета (0.70м), е приело, че сборът от 2.02м надвишава свободната част от лентата 1.32м като остатък от заетата й част с ширина на автомобила (1.82м.) и безопасното минимално отстояние от десния край на платното (0.46м)/ и въз основа на пресмятанията е дало заключение, че дори и автомобилистът да не е пресякъл линията със съседната насрещна лента, мотористът не е можел да го изпревари безопасно /в единичната лента/ и затова само неговото бездействие да предприеме каквато и да е маневра е станало причина за удара, а поведението на автомобилиста е без значение за крайния вредоносен резултат, съдът намерил, че този извод не може да бъде обоснован при така установените факти. Посочил е, че: остатъкът от лентата за движение в посока центъра на града при придържане на автомобилиста в най-дясна част (1.32м.) съвпада изцяло с безопасната дистанция за изпреварване и затова движещия се вече, макар и неправомерно, в средна лента мотоциклетист е можел безпрепятствено да продължи по нея праволинейно и да се размине без контакт с автомобила; за съда е безсъмнено, че постепенното отклоняване на автомобила вляво е намалявало безопасното странично отстояние между двата паралелно движещи се МПС по начин, който необратимо е повишавал опасността, реализирана в крайна сметка именно след като автомобилът на застрахования водач е преминал в съседната линия; без този начин на управление на лекия автомобил, но при съхраняване на всички останали елементи на механизма на ПТП, включително неправомерното управление на мотоциклетиста, траекториите на двете МПС не биха се засекли; ограничаването на преценката на възможност за разминаването само в едната лента за движение не съответства на правомерното за мотоциклетиста оставане в лента за насрещно движение като „спасителна маневра“ за довършване на изпреварването на по-бавно движещо се в негова посока МПС при липса на други участници, ползващи тази средна лента. По тези аргументи въззивният съд е приел, че с поведението си като водач на автомобила, напуснал безопасната най-дясна част от лентата си с направление в ляво при наличие на вече възприет друг участник, управляващ друго МПС в същата посока, застрахованият е причинил независимо от мотоциклетиста съвпадането на траекториите на движението им до удар, респективно и фаталния за починалия краен резултат от него. Намерил е, че така установеното поведение, което е в пряка причинна връзка със смъртта на мотоциклетиста, е и противоправно - с постепенното отклоняването на автомобила вляво застрахованият е нарушил задължението по чл.15 ал.1 ЗДвП да ползва за движението си само най-дясната свободна лента и общото правило за управление по чл.5 ал.1 ЗДвП, изискващо въздържане от рисково управление, застрашаващо другите участници. Възражението на застрахователя за случайно деяние, изключващо вината, е намерено за неоснователно, тъй като самият водач на лекия автомобил е признал, че е забелязал преди започване на движението наличието на мотоциклета като участник в движението в неговата посока, а това само по-себе си е било достатъчно да му наложи да полага грижа и за него и да избере траекторията си по начин, който да позволи на този участник да продължи движението си безопасно. Затова, дори и да не осъзнал, че нарушава правилата за движение като пресича изтритата разделителна линия между лентите в този по-широк от обичайното участък от пътя, този водач при полагане на необходимата за такава дейност грижа е можел да предвиди, че повишава опасността за следващия го и явно приближаващ се с повишена скорост друг участник като скъсява страничното отстояние между траекториите им, съответно да предотврати удара като остане в най-дясна и безопасна и за двамата зона на движение по платното. При това положение е обобщено, че, макар и в различна степен, и двамата участници са нарушили правила за движение и виновно и независимо един от друг са причинили сблъсък на МПС и последвала от това смърт на П. Г., налице е покрит риск и съответно задължението на застрахователя да покрие гражданската отговорност на застрахования водач за причинените от него вреди. Позовавайки се на практика на ВКС/ реш.№.18/17.09.18 по г.д.№ 60304/16, IV ГО/ и при комплексна преценка на разликата в степента на каузалност на действията на всеки от двамата съпричинители и тяхната обективна вредоносност, както и на разликата в субективния елемент и по-тежката противоправност на деянието на пострадалия, въззивната инстанция е намерила, че приносът на увредения съизвършител в създаването на условията за ПТП и в крайния вредоносен резултат е 70%. При това положение обезщетението следва да бъде редуцирано до 30 % от еквивалента на стойността на неимуществените вреди. За да определи размера на дължимото обезщетение, съдът е отчел, че претърпените психически страдания са резултат от изключително интензивно стресово изживяване на внезапността и необратимостта на загубата, на емоционална близост изцяло съответна на дългогодишни стабилни отношения между съпрузи, ползващи се с взаимно доверие, топлота и психологическа подкрепа, налични общи планове за бъдещето и целите на житейската им реализация, че възрастта на партньорите (24г. на ищцата и 30г. на починалия) предполага очакванията им за постоянно съхраняване на стабилната вече връзка от семеен тип и обогатяването й с общуване с общо поколение, като пропуснатите за ищцата възможности несъмнено включват както загубената подкрепа на любим житейски спътник до края на живота й, така и нереализираната за нея възможност за изживее майчинство и да отгледа дете с този партньор, че крахът на така планираното бъдеще настъпва в един напреднал момент на общуването и привързването на партньорите, а това препятства възможността за бърза адаптация и пренасочване на интересите на преживялата загубата жена към друго заместващо тази близост общуване /в тази връзка е показателно установеното продължително пребиваване в дома, съхранил спомените за починалия, и нежеланието й да се откъсне от тази среда за период, надхвърлящ обичайната едногодишна рамка на преодоляване на траурна мъка-напротив почти пет години след смъртта на партньора й ищцата не успяла да формирала свой нов социален кръг и е била силно зависима емоционално от връзката с родственици на починалия/, конкретния стандарт на живот в страната, една от проявните форми на който са и нормативно определените лимити за отговорността на застрахователя, икономическата конюнктура към момента на увреждането 2017г. и установената в тази насока съдебна практика – и е приел, че дължимото обезщетение възлиза на 150000лв. При това положение 30% от него – 45000лв., съставляват сумата, която следва да се присъди на ищцата ведно със законната лихва от датата на увреждането. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава общо на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Допустимо ли е въвеждането на т.нар. новоустановени обстоятелства, в условие на изяснена фактическа обстановка и механизъм на ПТП пред второинстанционния съд от страна, която не е сторила това пред първата инстанция, въпреки че носи тежестта на доказване в условията на чл.266 от ГПК? Явява ли се новоустановено обстоятелство поведението на водача на МПС в рамките на въззивно производство в условията на чл.226 ГПК?“; 2.“Длъжен ли е съдът да съобрази своите правни изводи с действителната фактическа обстановка и приложи закона?“; 3.“Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?“; 4. „Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?“ Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведеният от касатора въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви по него. На практика ищецът е заявил твърденията си още с исковата молба, а ответникът - възраженията си с отговора, като, на база събраните доказателства и установените въз основа на тях факти, двете инстанции са направили различни правни изводи за това дали има или не противоправно поведение на водача на автомобила, което да е в причинно-следствена връзка с увреждането на пострадалия. Така - обсъждайки доказателствата и доводите на страните, подвеждайки ги под приложимите правни норми и излагайки собствени мотиви по съществото на спора, въззивният съд е изпълнил задължението си да реши спора по същество, като съобразно становището си относно крайния му изход потвърди или отмени решението на първата инстанция /т.1 ТР 1/13, ОСГТК/. Предвид всичко посочено изведеният от касатора въпрос не е свързан с решаващата воля на съда, неотносим е и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Аналогичното важи и за втория въпрос. Съдът не е обсъждал изрично същия, но не е и отричал задължението си да съобрази фактите и приложи закона. Напротив – подробно е обсъдил доказателствата и е посочил кои факти намира за установени и защо, изложил е изрични мотиви кои части от заключението на АТЕ кредитира и защо и кои не кредитира и защо; обосновал е изводите си относно приетите за установени факти и приложимите правни норми, респективно основателността или неоснователността на различните доводи на страните. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Безспорно във връзка с третия въпрос е налице трайно формирана задължителна практика на ВКС, съгласно която съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /реш.№. 217/9.06.11 по г.д.№.761/10, IV ГО, реш.№.60/05.06.13 по г.д.№.546/12, ІV ГО, ППВС №.1/53 и мн.др./. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Обсъдила е подробно събраните доказателства, посочила е кои факти намира за установени въз основа на тях и защо, преценила е и изложените от страните доводи и възражения - излагайки подробни мотиви, които не са произволни. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Четвъртият въпрос е свързан с приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно задължителната практика на ВКС обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД/. В цитираното от касатора ППВС №.4/23.12.68 са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива обективни обстоятелства при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, и др. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил възрастта на пострадалия и на ищцата, близките им отношения и общи планове, интензитета на търпените болки и страдания, продължителната скръб и невъзможност за откъсване от дома и спомените за починалия, стандарта на живот и икономическите условия към момента на деликта, една от проявните форми на които са определените лимити за отговорност на застрахователя, установената съдебна практика по сходни случаи. Предвид изложеното извършената преценка е в съответствие, а не в отклонение от практиката на ВКС и не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,