Определение № 2303 от 04.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4983/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Й. И., чрез процесуален представител адв. Т., срещу въззивно решение № 341 от 30.07.2025 г., постановено по гр. д. № 429/2025 г. на Плевенски окръжен съд, което се обжалва в частта, с която въззивният съд е потвърдил режима на лични отношения на жалбоподателя с малолетните му деца М. и Б., определен с решение № 502 от 15.04.2025 г. по гр. д. № 1717/2024 г. на Районен съд – Плевен, както и в частта, с която е осъден да заплаща месечна издръжка от по 300 лв. на всяко дете. Жалбоподателят И. поддържа, че решението в атакуваните от него части е неправилно поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Насрещната страна М. Ц. И. чрез процесуалния си представител адв. М. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да постанови обжалваното въззивно решение окръжният съд е констатирал, че бракът на страните е прекратен с първоинстанционното решение като дълбоко и непоправимо разстроен по вина и на двамата съпрузи. Съдът е приел, че в случая липсват сериозни причини по смисъла на ППВС № 1/1974 г., които да налагат разделяне на родените от брака деца М. и Б., като същевременно е намерил за съществено близостта между тях да остане съхранена. Отчел е, че и двете страни разполагат с родителски капацитет и материални възможности за отглеждане на децата си, както и че и двамата работят по трудови правоотношения, но въпреки заетостта си майката може да разчита на подкрепата на своята майки при отглеждането. Възприел е като доказан факта, че майката се е раздалечила от останалите си близки и особено от брат й, който страдал от хазартна зависимост. Приел е за безспорно установено и че всяко от децата е изградило силна емоционална връзка с всеки един от родителите си. Според заключенията на психолозите Т. и М. в представените експертни оценки, детето М., на 14 години, се опитва да бъде дипломатична и да балансира в позицията си между двамата родители. Не иска бъде въвличана в конфликта им и да посредничи между тях. От една страна заявява желание да живее с баща си, когото намира за по-спокоен и по-забавен, но от друга страна признава, че майка й я обича и се грижи добре за нея. При анализа на отговорите от проведената среща с психолога фокусът по отношение на майката е емоционална близост, увереност в любов и грижа, докато към бащата е признание и финансова стабилност. Детето е в пубертетна възраст и критерият, по който оценява родителите си, е степента, в която му се дава повече свобода. Детето Б., на 7 години, също е изразило желание да живее в дома на баща си, но без да е способно да обясни причините за това. Същевременно според психолога подсъзнателното, първичното желание у него е да остане при майка си. Въззивният съд е отхвърлил доводите на жалбоподателя М. И. за опасност от причиняване на евентуална психична вреда на децата от хомосексуалната връзка на майката, като изрично е посочил, че в случая предпочитанията й към партньор от същия пол не са израз на същинска и трайна хомосексуална ориентация, а на нужда от внимание, разбиране и емоционална подкрепа. Съдът е подчертал, че ответницата И. отрича да има нагласи и желания да живее с жената, с която има връзка, и осъзнава преходния характер на увлечението си, поради което е изключил риска от бъдещото развитие на децата. При тези данни съдът е приел, че предпочитанията на децата при кого от родителите си да живеят, не са задължителни при решаване на въпроса за предоставянето на родителските права, а следва да се преценяват заедно с всички останали обстоятелства, с оглед защитата на най-добрия интерес на същите. Отчел е, че майката полага пълноценни грижи за децата от раждането им, разполага с нужните родителски качества, емоционалната им връзка с нея е силна, като децата получават сигурност и подкрепа от нея, вкл. и предвид техните възраст и пол. Основните им нужди, свързани с храна, облекло и културно-развлекателни потребности, също се задоволяват от майката, а жилището, в което децата живеят, е семейното такова, в което са живели и преди раздялата на родителите им. Ето защо въззивният състав е възприел за правилно упражняването на родителските права да бъде предоставено на майката, а правото на общуване на децата с другия родител да бъде удовлетворено чрез разширен режим на лични контакти на бащата с тях. По отношение на издръжката е счел, че при минимално необходимата такава за по-голямото дете от 600 лв. месечно и от 550 лв. за по-малкото, то сумата от по 300 лв. за всяко от тях е съобразена както с нуждите на децата, така и с възможностите на родителите, чиито месечни доходи възлизат на 2600 лв. за майката и 3000 лв. за бащата. В изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК към касационната жалба на М. И. се поставят въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, твърденията и възраженията на страните в тяхната съвкупност и да изложи защо не кредитира определени от тях, респ. защо не ги кредитира в пълна степен? 2. Следва ли съдът при спор за упражняване на родителски права да обсъди в съвкупност всички обстоятелства с оглед интересите на детето, предвидени в чл. 59, ал. 4 СК, като: възпитатемските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношението към детето, жилището на родителите, привързаността на детето към родителите, пола и възрастта му, възможностите за помощ от трети лица – близки на родителите, социално обкръжение, материалните възможности, или може да игнорира някои от тях и следва ли съдът да положи максимални усилия, за да бъдат установени във възможно най-пълен обем тези обстоятелства? 3. Посочените в чл. 59, ал. 4 СК обстоятелства изчерпателно ли са изброени, или съдът следва да съобрази и други, непосочени в текста, както и имат ли приоритетно значение някои от тях или следва да се преценяват в съвкупност, както и следва ли да се вземат предвид желанието и чувствата на децата? 4. Кой е основният приоритет при преценката на съда на кого от родителите да предостави упражняването на родителските права? Може ли да се приеме, че съществува опасност от психическа и емоционална вреда, която може да бъде причинена на децата, в случай, че родителските права бъдат предоставени на майка им, като се отчете хомосексуалната й връзка и възрастта на децата? 5. Съставлява ли дискриминация предоставянето на родителските права на майката при положение, че няма обективно и разумно основание за това? Въпросите са заявени на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК с позоваване на съдебна практика, надлежно приложена, като същевременно се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК при развити съображения, че произнасянето по посочените въпроси би довело до изясняване на съдебната практика, а оттам – и до точното прилагане на закона и развитие на правото. Същевременно касаторът се позовава и на общото основание по чл.280, ал. 2, пр. 3 ГПК за очевидна неправилност на атакувания въззивен акт. Касационното ожалване не може да се допусне по първия поставен процесуалноправен въпрос. Това е така, защото, макар и обуславящ, този въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика на ВКС, вкл. и задължителната такава. Както това е разяснено в т.1 на Постановление № 2/1967 г. на Пленума на ВС, което в тази си част не е изгубило сила, второинстанционият съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства и всички възражения и доводи на страните, които имат съществено значение за правилното решаване на делото. В същия смисъл са и указанията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика. Вторият поставен въпрос отново касае задължението на съда да обсъди всички относими факти и обстоятелства, но специално в хипотезата на предоставяне упражняването на родителските права на единия от родителите и определяне на режима на лични контакти на децата с другия родител. По този въпрос с Постановление № 1/1974 г. на Пленума на ВС са дадени подробни указания, които са подчинени на една основна и главна идея, а именно – пълна и всестранна защита на интересите на децата. Обстоятелствата могат да бъдат най-различни според конкретиката на случая, но те следва да бъдат преценявани в тяхната съвкупност, без да се отдава приоритет на едни за сметка на други, и винаги подчинени на главната цел - интересите на децата да бъдат максимално и всеобхватно защитени. Решението на въззивния съд е изцяло съобразено с тези постановки, поради което и този въпрос не дава основание за допускане на касационното обжалване. Не се установява отклоняване от съдебната практика на даденото от въззивния съд разрешение и по третия поставен въпрос. Както самият касатор е изложил в касационната жалба и в съответствие с приложената към изложението съдебна практика, изразеното желание на малолетното дете да живее при един от родителите си е важно, но то не е задължително за съда, който не е обвързан от него, а следва да изведе като водещ критерий най-вече това, което повелява интересът на детето. Този интерес не винаги се припокрива с удовлетворяване на желанието му. В случая въззивният съд не е игнорирал желанието на децата, а е подходил аналитично към причините, довели до този резултат, и обосновано е приел, че при по-голямото от децата това желание е продиктувано от представите му, че по този начин то ще получи по-голяма свобода, а при по-малкото дори липсва такава воля, предвид, че според дадената интерпретация на психолога, у него се откроява подсъзнателна потребност да остане при майката. Четвъртият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК въпроси, третиращ хомосексуалната ориентация на единия от родителите, е фактологичен и неговият отговор зависи от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, а не от тълкуването на правна норма. Доколкото е относим към правилното решаване на спора, този въпрос следва да бъде обсъден при разглеждане на жалбата по същество, а не във фазата по допускане до касация. Поради това, същият не удовлетворява общата селективна предпоставка за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, този въпрос е и хипотетичен, доколкото изисква предвиждане на поведение на родителя, каквото може и да не бъде предприето от него, както и на вероятни последици, каквито може и да не настъпят. Липсата на общата предпоставка за достъп до касация изключва необходимостта от обсъждане на поддържания от страната допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационното обжалване не следва да бъде допускано и по последния пети въпрос, който по формулирания от касатора начин не се явява обуславящ. Очертаната хипотеза на предоставяне на родителски права без обективно и разумно основание е напълно различна от процесната, в която съдът е посочил подробно и обосновано защо упражняването на родителските права на малолетните деца от брака се предоставят именно на майката. Не може да се възприеме и тезата, че предоставянето на родителските права на единия родител представлява дискриминация спрямо другия родител. Такива съждения въззивният съд не е излагал, поради което и следващото от тях разрешение не може да се счете за решаващо за изхода на делото. Този въпрос изразява несъгласието на касатора с извода на въззивния съд, че не бащата, а майката е по-пригодният родител (с по-висок капацитет). Правилността му, обаче, изцяло зависи от анализа на събраните доказателства по делото, поради което на настоящия етап от производството не може да бъде обсъждан. Решението не е и очевидно неправилно. По силата на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК очевидна неправилност е налице, когато неправилността на решението е толкова съществена, че може да се установи несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща /вкл. отменена/ правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай такива квалифицирани форми на неправилност не се установяват. Ето защо, не е налице основание за допускане на обжалването и по чл. 280, ал. 2 ГПК. Затова не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата по касация М. Ц. И. следва да бъдат присъдени сторените от нея разноски в касационното производство за един адвокат, които възлизат на 767.46 евро, равняващи се на заплатените от нея 1500 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,