Определение № 1348 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3142/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на финансите чрез юрк. Г. против решение № 21/10.02.2023 г. по гр. д. № 323/2022 г. на Апелативен съд – Варна.

Ответникът по жалба Н. Г. П. чрез адв. С. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 423/05.04.2022 г. по гр. д. № 895/2021 г. на Окръжен съд – Варна за разваляне на договор за покупко-продажба, сключен във формата на нотариален акт № .., том .., рег. № ..., дело № .../22.05.2007 г., с който Р. С. Н. продава на Н. Г. П. 1/2 ид. ч. от място, представляващо имот № ... с площ от 309 кв. м. и имот № ... с площ от 268 кв. м. по плана на к. к. „Ч.“ при цена от 25 000 евро, платена на продавача в брой, тъй като имотът е принадлежал на трето лице, по предявения от Н. Г. П. срещу държавата, чрез министъра на финансите иск с правно основание чл. 189, ал. 1, изр. 1 ЗЗД като държавата е осъдена в качеството ѝ на правоприемник на основание чл. 11 ЗН на Р. С. Н., починал на 23.02.2014 г. да върне – до размера на стойността на полученото по опис от държавата наследство - на ищцата сумата от 25 000 евро, представляваща продажната цена на имота, платена от нея по разваления договор за продажба, на основание чл. 189, ал. 1, изр. 2, предл. 1 ЗЗД.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че предмет на производството са предявените от Н. Г. П. срещу държавата чрез министъра на финансите искове по чл. 189, ал. 1, изр. 1 ЗЗД вр. чл. 87, ал. 3 ЗЗД и чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД: за разваляне на сключения на 22.05.2007 г. с нотариален акт № ..., т. .., Вх. рег. № 4681, нот. д. № .../.. г., между Р. С. Н. (поч. на 23.02.2014 г.) като продавач и Н. Г. П. като купувач, договор за продажба на недвижим имот, представляващ имот № ... с площ от 309 кв. м. и имот № .. с площ от 268 кв. м. по плана на к. к. „Ч.“, поради неизпълнение на задължението на продавача за прехвърляне на собствеността, както и за осъждане на държавата, в качеството ѝ по чл. 11 ЗН като приела наследството на починалия прехвърлител, чиито наследници по закон са се отказали от наследството, да върне на ищцата сумата 25 000 евро, платена на продавача Р. Н. по гореописания договор за продажба. Съобразено е, че производството по делото се е развило след постановяване на решение № 75/30.03.2021 г. по гр. д. № 2832/2020 г. на ВКС III г. о., с което е било обезсилено решение № 20/25.02.2020 г. по гр. д. № 555/2019 г. на Апелативен съд – Варна и потвърденото с него решение № 1013/12.08.2019 г. по гр. д. № 83/2016 г. на Окръжен съд – Варна и делото е върнато на първата инстанция за ново разглеждане с указания за уточняване на пасивната легитимация по иска. Изследвайки наследниците по удостоверението за наследници от 12.05.2021 г., въззивният съд е констатирал, че всички роднини на Р. Н. – децата му, детето на единствената му сестра, починала преди него, както и всички низходящи по съребрена линия на баща му С. Н. са били призовани като ответници при първоначалното разглеждане на делото и всички, те, са се отказали от наследството или са изгубили правото да го приемат в образуваните производства по чл. 51, ал. 2 ЗН. Отбелязано е, че при новото разглеждане на делото са представени доказателства за откази от наследство от Д. Р. И. и Р. Р. Р., които са наследници на Р. Н. от четвърта степен по съребрена линия, а Р. С. З., Р. А. Г. и Е. А. Г., всички по линия на брата на майка му А. А. Г. и наследници на Р. Н. от пета степен по съребрена линия, в определения им от съда срок по реда на чл. 51 ЗН не са заявили приемане на наследството и са загубили правото да го получат. Съставът на втората инстанция е взел предвид, че останалите брат и две сестри на майката на починалия нямат наследници, а А. С. Ш., която също фигурира като наследник в удостоверението от 12.05.2021 г., на основание чл. 51, ал. 2, вр. ал. 1 ЗН, е загубила правото да приеме наследството. При тези данни е формиран извод, че е изчерпано изследването на кръга от наследници на продавача по сделката - Р. С. Н. по чл. 8, ал. 4 ЗН и държавата се явява легитимиран ответник по предявените искове в качеството ѝ по чл. 11 ЗН. Установено е като безспорно между страните, че на 22.05.2007 г. Р. С. Н. е продал на Н. Г. П. собствената си Ѕ ид. част от недвижим имот в [населено място] к. к. „Чайка“, като при изповядване на сделката, продавачът се е легитимирал като собственик на този имот с договор за дарение по нотариален акт № 167, т. VII, д. № 2563/1982 г. на РС - Варна и съдебна спогодба от 18.02.1992 г. Като собственик на останалата 1/2 ид. част от имота се е легитимирала К. С. С. – сестра на Р. С. Н., която е продала същата на „Р. консулт“ ЕООД. С договор от 04.10.2007 г. Н. Г. П. и „Р. консулт“ ЕООД са продали целия имот на С. и Д. В.. Посочено е също, че през 2012 г. Г. С. П. претендирайки, че е собственик на този имот по силата на сключен с Р. Н. и К. С. договор, е предявила срещу приобретателите В. иск за собственост по чл. 108 ЗС. Образуваното по тази претенция гр. д. № 3715/2012 г. на РС - Варна е приключило с решение № 4524/21.10.2013 г. за нейното уважаване, с признаване за установено правото на собственост на ищцата върху имота и ответниците В. са осъдени да й предадат владението на имота. Решаващият съд е намерил, че предвид участието на ищцата П. като помагач на ответниците в делото за собствеността на имота по иска по чл. 108 ЗС, тя е обвързана от установителното му действие. Посочил е, че в мотивите на същото е прието, че Р. С. Н. не е могъл да прехвърли правото на собственост в полза на Н. Г. П., защото разпореждайки се в предходен момент (през 1992 г.) с правото на собственост в полза на Г. С. П. той е изгубил същото, а никой не може да прехвърли повече права отколкото притежава. Направено е съждение, че ищцата не е придобила собствеността на процесния имот по договора за продажба с Р. С. Н. от 23.05.2007 г., съответно – и неизпълнението на задължението на последния по договора за продажба да ѝ прехвърли собствеността на имота. Формиран е извод, че неизпълненото съществено задължение на продавача Р. С. Н. по договора за продажба с Н. П. за прехвърляне на собствеността (съгл. чл. 183 ЗЗД ) е доказаното от ищцата основание за неговото разваляне съгласно чл. 189, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. За неоснователно е намерено възражението на защитата на ответника за погасяване по давност на иска за разваляне на договора при съдебно отстраняване (чл. 189, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, вр. чл. 87, ал. 3 ЗЗД) по съображения, че петгодишният давностен срок за упражняване правото на разваляне започва да тече от съдебното отстраняване на третите лица с влязлото в сила решение по евикцията. С последното пък, при участието на ищцата като помагач е установено, че тя не е придобила собствеността на прехвърления имот по продажбения договор. Предвид развалянето на последния съдът е приел, че съгласно чл. 189, ал. 1 ЗЗД продавачът по него дължи на купувача връщане на платената цена. Установено е, че с подписана в деня на сделката от 22.05.2007 г. разписка – декларация, Р. С. Н. е признал, че е получил остатъка от цената от 20 000 евро от пълномощника на Н. П. и е потвърдил получаването на по - рано платените суми по сделката в общ размер от 5 000 евро. Заявил е също така, че действителната цена по процесния договор е 25 000 евро (с характер на пълно „обратно писмо“). Изложени са доводи, че оспорването автентичността на подписа на Р. С. Н. в разписката не е проведено успешно от държавата, предвид доказаното със заключението на вещото лице по назначената в тази връзка и приета по делото съдебно - криминалистическа експертиза за почерково изследване на документ, че там положеният подпис изхожда от това лице. С оглед установените предпоставки за разваляне на процесния договор по чл. 189, ал. 1 ЗЗД е обобщено, че продавачът по него е длъжен да върне на купувача платената цена от 25 000 евро. Доколкото продавачът Р. С. Н. е починал на 23.02.2014 г. и в хода на производството по делото всички призовани към наследяването му по закон лица са се отказали от наследството или са изгубили правото да го приемат, то съгласно чл. 11 ЗН наследството се получава от държавата и тя следва да отговаря за задължението, с което то е обременено, представляващо получената продажна цена във връзка с разваления договор за продажба. Развити са доводи, че отговорността на държавата винаги е ограничена до размера на актива на наследството и това следва от закона. Държавата, в хипотезата на чл. 11 ЗН, получава наследството не поради качеството си на „последен“ субсидиарен наследник по закон на починали, а поради това, че няма лице, което да получи същото. Съобразено е приетото в ТР № 65 от 17.07.1989 г. по гр. д. № 66/89 г., ОСГК на ВС разрешение, че държавата по смисъла на чл. 11 ЗН не е наследник на починалия и получава наследството не поради качеството си на наследник, а поради това, че няма лице, което да получи същото. Получаването на наследственото имущество от държавата се извършва направо по силата на закона, като държавата не може да се откаже от него, тъй като съгласно чл. 6 ЗС е недопустимо съществуването на безстопанствени вещи. Решаващият съд е приел (при позоваване на определение № 298/30.03.2009 г. по гр. д. 200/2009 г.о. на ВКС, IV г.о.), че предписаното в чл. 61, ал. 2 ЗН приемане на наследството по опис от държавата не е елемент от фактическия състав за преминаването на имуществото на починалия в държавния патримониум на основание и по реда на чл. 11 ЗН. Аргументирано е виждане, че държавата не може да носи отговорност обаче за наследените дългове в размер по - голям от полученото имущество, независимо от това дали е извършен опис или не. Извършването на опис придобива техническо значение, без с него да е свързано получаването на наследството и без спрямо държавата то да е обвързано със срок. Това е така, защото държавата нито може да се откаже от наследството, нито да го приеме без опис. Формиран е извод, че по отношение на държавата предвиденият в чл. 11 ЗН преклузивен срок не намира приложение, като тя може да поиска съставянето на описа по реда на глава 52 ГПК и след неговото изтичане – така т. 5 от ТР № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС. По съображения, че в настоящото производство държавата не е представила опис на полученото имущество, е прието, че отговорността ѝ за задължението на починалия за връщането на цената по разваления договор, макар да е ограничено до размера на полученото наследство, не може да бъде посочено в диспозитива на съдебното решение с точен размер, като ограничението до размера на приетото наследство ще бъде съобразено при изпълнението. В обжалвания съдебен акт съдът е съобразил и разрешението, дадено с решение № 226/04.04.2018 г. по т. д. № 1906/2016 г. на ВКС, II т. о. и е направил съждение, че то не е приложимо в настоящия случай, тъй като фактите по двете дела са различни – доколкото там се касае за задължително приемане на наследството по опис от наследник (а не от държавата в хипотезата на чл. 11 ЗН) и е бил представен опис.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Допустимо ли е осъждане на държавата в качеството ѝ на правоприемник по чл. 11 ЗН извън размера на полученото наследство? Допустимо ли е осъждане на държавата в качеството ѝ на правоприемник по чл. 11 ЗН когато няма имущество, което тя може да получи?“;

2. „Следва ли преценката относно обема на отговорността на наследник, приел наследството по опис, задължително да се извърши с производството по предявен срещу него иск за задължения на наследодателя и има ли отношение към пасивната му материалноправна легитимация?“.

Поддържа се наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК спрямо първото повдигнатото питане. По второто питане касаторът твърди отклонение с решение № 226/04.04.2018 г. по т. д. № 1906/2016 г. на II т.о. на ВКС.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК с доводи за вероятна недопустимост на обжалваното решение.

Настоящият състав на ВКС, III г. о. не намира основания, които да обуславят вероятността въззивният съдебен акт да е процесуално недопустим. Производството, по което са постановени обжалваното въззивно и потвърденото с него първоинстанционно решения се е развило след обезсилване на решенията на инстанциите по същество с решението по гр. д. № 2832/2020 г. на ВКС III г. о., с което делото е върнато на първостепенния (окръжен) съд с надлежни указания относно уточняването на пасивната легитимация по иска. Съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. Първоинстанционният окръжен съд в [населено място] е изпълнил дадените указания, като е конституирал като ответници в производството всички известни наследници по закон на починалия Р. С. Н., но едни от тях са се отказали от наследство; други в определения им от съда срок по чл. 51 ЗН не са заявили приемане на наследството и са загубили правото да го получат; трети пък нямат наследници. При тези обстоятелства първоинстанционният съд е прекратил производството по отношение на тях и конституирал като ответник в производството държавата, представлявана от министъра на финансите. Във въззивното производство пък е установено, че А. С. Ш., която фигурира като наследник в удостоверението от 12.05.2021 г., на основание чл. 51, ал. 2, вр. ал. 1 ЗН е загубила правото да приеме наследството, оставено след смъртта на Р. С. Н. (съгласно приложеното решение № 149 от 16.01.2023 г. по ч. гр. д. № № 14437/2022 г. на Районен съд – Варна). Предвид изложеното не е налице вероятност при повторното разглеждане на делото апелативният съд в [населено място] да е постановил недопустимо решение, поради участие на ненадлежно конституирана страна. Изложеното характеризира искането за достъп до касация поради порок на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК като неоснователно.

Първите два подвъпроса, формулирани под номер едно в изложението, не осъществяват обща предпоставка за селектиране на касационната жалба. Същите не са обуславящи правните изводи на въззивния съд и не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В него не е прието, че е допустимо осъждане на държавата в качеството ѝ на правоприемник по чл. 11 ЗН извън размера на полученото наследство, нито пък, че в този случай на наследяване е допустимо осъждането ѝ когато няма имущество, което може да получи. Напротив, инстанцията по същество е развила доводи, че съгласно чл. 11 ЗН когато наследството се получава от държавата, отговорността ѝ винаги е ограничена до размера на актива на наследството и това следва от закона. Направила е съждение, че държавата не може да носи отговорност за наследените дългове в размер по - голям от полученото имущество, независимо от това дали е извършен опис, или не. Доколкото в случая въззивният съд не се е произнесъл в сочения от касатора смисъл, то питанията нямат връзка с решаващите мотиви по обжалваното решение и не осъществяват обща предпоставка за селектиране на касационната жалба. Липсата на поставен релевантен правен въпрос с обуславящо изхода на спора значение само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт.

Вън от изложеното, питането (дори и да се приеме за обуславящо изхода на делото) не удовлетворява специалната предпоставка на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По релевантния материалноправен въпрос за отговорността на държавата по чл. 11 ЗН е налице формирана съдебна практика на ВКС - определение № 458/30.09.2016 г. по ч. т. д. № 1303/2016 г. на ІІ т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Според тази практика в хипотезата на чл. 11 ЗН държавата става общ правоприемник на имуществото на починалото лице и отговаря за задълженията му ограничено – до размера на полученото от нея имущество, тъй като приема наследството винаги по опис съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН. Разяснено е, че разпоредбата на чл. 11 ЗН урежда получаването на наследството от държавата и от общините в случаите, когато няма лица, които могат да наследяват съгласно предходните членове, или когато всички наследници се откажат от наследството, или когато наследниците изгубят правото да приемат наследството (в разглежданата хипотеза получаването на наследството е правно регламентирана обвързаност, а не правна възможност, основаваща се на правен интерес). Общината става собственик на движимите вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и на парцелите и имотите, предназначени предимно за жилищно строителство, на чиято територия се намират. Всичко останало от наследството се получава от държавата. Следователно, общината получава само конкретни вещни права, придобива конкретно имущество по силата на закона, но не и пасивите, които остават в тежест на общия правоприемник – държавата. Получаването на имуществото от общината на основание чл. 11 ЗН е сходно с придобиването на имущество от заветника, доколкото общината придобива отделни права от наследството, но не отговаря за задълженията на починалото лице. В случая процесното облигационно задължение по разваления по реда на чл. 189, ал. 1 ЗЗД договор е включено в имуществото, получено от държавата и тя отговоря за него, при ограниченията, посочени по - горе. Наличието на съдебна практика на ВКС по повдигнатия въпрос (с която въззивното решение е съобразено) изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и обжалването не може да се допусне.

Неоснователно е и искането за достъп до касация по второто питане. Доколкото въззивният съд се е занимал с въпроса за обема на отговорността на държавата в хипотезата на чл. 11 ЗН – която винаги приема наследството по опис и е изложил доводи, че тя е ограничена до размера на полученото наследство като е съобразил този принцип при своето произнасяне – постановявайки, че процесното вземане за цената на имота по разваления съгласно чл. 189, ал. 1 ЗЗД договор следва да се върне до размера на полученото от държавата наследство, е налице релевантност на правния въпрос. Той обаче не реализира допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не влиза в противоречие със соченото от страната решение по т. д. № 1906/2016 г. на ВКС, II т.о., с което е възприето разбирането, че отговорността на наследник, приел наследството по опис, е ограничена само до размера на полученото наследство и това обстоятелство следва да се съобрази с решението по делото – да се посочи в неговия диспозитив. Така е процедирал и съдът при постановяване на обжалваното решение като е осъдил държавата да върне – само до размера на полученото от нея по опис наследство - исковата сума на основание чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Затова аргументираното от него становище, че не е възможно (поради липсата на представен в процеса от държавата опис на наследството на починалия) в случая да се посочи конкретен (точен) размер на това ограничение в диспозитива на решението, не може да обоснове отклонение със съдебната практика на ВКС и да послужи като предпоставка за допустимост на обжалването (каквато е тезата на жалбоподателя). Освен това, даденото от състава на апелативния съд разрешение на правния въпрос кореспондира с мотивите в съобразителната част на постановките по т. 1 от ТР № 1/23.01.2024 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ВКС, ОСГК. Там е прието, че по отношение на субектите по чл. 61, ал. 2 ЗН, вкл. и държавата (която не може да се откаже от наследството, защото е субсидиарен наследник), е предвиден специален правен режим, който се отклонява от общия и е обусловен от техните особености, а именно да приемат наследството винаги задължително по опис. Затова в производството по установяване на вземането на кредитор на наследството, в решението си съдът посочва единствено, че удовлетворяването на вземането (включително лихви и разноски) следва да се извърши от включените в наследството активи. Наличието на установена съдебна практика на ВКС, вкл. задължителна по питането, с която обжалваното решение е изцяло съобразено изключва приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Предвид на изложеното, касаторът не е обосновал предпоставки на сочените селективни основания, поради което не може да се допусне касационен контрол.

При този изход на делото касаторът следва да понесе отговорността за разноските, сторени от насрещната страна в настоящото производство. Същите са претендирани своевременно в отговора на касационната жалба, но ответникът по жалба не е удостоверил надлежното извършване на разход в настоящото касационно производство (за предходното разглеждане на делото от ВКС разноски се дължат по правилото на чл. 294, ал. 2 ГПК и се присъждат от въззивния съд според изхода на спора) с представяне на писмени доказателства за това. Ето защо разноски за касационната инстанция в полза на ответната страна не следва да се присъждат.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.