Определение № 50122 от 24.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2081/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 260483 от 09.02.2022г., постановено по въззивно гражданско дело № 155/2020г. Софийският градски съд, II-Д въззивен състав е потвърдил обжалваното пред него от ищците по делото Д. Ф. И. и Л. С. И. решение № 152336 от 27.06.2019 г., постановено по гражданско дело № 88748/2017 г. на Софийския районен съд, 25 - ти състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 245630/16.10.2019 г., с което са отхвърлени исковете им с правно основание чл.108 ЗС по отношение на втори етаж с идентификатор № *и тавански полуетаж с идентификатор № *от къща с идентификатор № *, разположена в поземлени имоти с идентификатори № *и ***по КККР на [населено място], одобрени през 2012г.

Със същото решение Софийският градски съд е отменил по жалбата на Д. Ф. И. и Л. С. И. първоинстанционното решение, с което са отхвърлени ревандикационните искове за сградите на допълващо застрояване в дворното място - гараж, лятна кухня и стопанска постройка и е решил делото по същество като е признал за установено по отношение на Х. С. И. и Д. С. И., че Д. Ф. И. е собственик на 4/6 ид.ч., а Л. С. И. – на 1/6 ид.ч. от стопанска сграда на един етаж с идентификатор № *с площ от 27 кв. м., разположена в северната част на дворното място в имот с идентификатор № *; лятна кухня на един етаж с идентификатор № *с площ от 33 кв. м., разположена в имот с идентификатор № *и гараж с идентификатор № *със застроена площ от 19 кв. м., разположен в имот с идентификатор № *. По реда чл. 537, ал. 2 ГПК Софийският градски съд е отменил нотариален акт № ***г. в частта, с която Х. С. И. е признат за собственик на основание давностно владение на посоченото дворно място над 1/6 ид. ч. до признатата Ѕ ид. ч. от мястото.

След постановяване на въззивното решение е починала ищцата Д. Ф. И. и на нейно място на основание чл. 227 ГПК е конституиран наследникът й по завещание Л. С. И..

Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба вх.№ 276184 от 22.03.2022г. от ищеца по делото Л. С. И. като наследник на Д. Ф. И. в частта, в която не са признати права на праводателката му - завещател от третия /тавански/ етаж от къщата.

В касационната жалба се правят доводи, че въззивното решение е порочно поради превратно тълкуване на доказателствата и е незаконосъобразно. В изложението за допускане на касационното обжалване е посочено основанието на чл.280 ал.2 предл. трето ГПК. Очевидната неправилност е мотивирана със съображения, дублиращи доводите в касационната жалба, че съдът е приложил неправилно материалния закон като е отрекъл със сила на пресъдено нещо правото на собственост на Д. Ф. И. на третия етаж и я лишил от права, които ответниците не отричат като изводите на съда са погрешни, не кореспондират с доказателствата по делото и в това се състои порочността на решението като основание за обжалване на основание чл.281 т.3 ГПК.

Ответницата Д. С. И. оспорва тази касационна жалба с доводи, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба по същество.

С втора касационна жалба вх.№ 175992 от 21.03.2022г. въззивното решение на Софийския градски съд по гр.д.№ 155/2020г. е обжалвано от ответника Х. С. И. чрез процесуалния представител адв.Д. в частта, с която е уважен ревандикационният иск за лятната кухня, стопанската сграда и гаража. Касаторът поддържа, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила и е необосновано по подробно развити в касационната жалба съображения.

В изложението за допускане на касационното обжалване се поддържат основанията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.

Подадена е трета касационна жалба вх.№ 2790009 от 04.04.2022г. от Д. С. И. чрез процесуалния представител адв. Н.М. в частта, с която е уважен иска от въззивния съд като са развити доводи за съществено нарушение на процесуалните правила, за нарушение на материалния закон и необоснованост.

В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са поставени правни въпроси, по които се поддържат основанията на чл. 280 ал.1 т.1 и 3 ГПК.

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срок, отговарят на изискванията на чл.284 ГПК и не е налице изключението на чл.280 ал.3 ГПК предвид предмета на делото – искове за собственост.

По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:

1.По касационната жалба на ищеца Л. С. И..

Няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, с което е потвърдено отхвърлителното решение по иска с правно основание чл.108 ЗС за установяване на право на собственост на Д. Ф. И. по отношение на таванския етаж с идентификатор № ***и предаване на владението.

За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че приживе на общия наследодател С. Х. И., починал на 17.06.1991г., е извършена неформална делба, при която са разпределени двата етажа от жилищната сграда, като на сина Л. С. И. е предадено владението на северната половина, а другата – на сина Х. С. И.. Те са владели разделно двете половини от таванския етаж като тяхната майка не е имала воля да упражнява владение върху този етаж за себе си.

Тези мотиви на въззивния съд не обуславят приложното поле на чл. 280 ал.2 предл. трето ГПК, защото от тях не се констатира явно нарушение на материалния или процесуалния закон в смисъл на превратното им тълкуване, нито е налице явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика. Само съществени пороци на съдебния акт, които са установими от самите мотиви, без да е необходимо запознаване с доказателствата по делото, обуславят очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, който касационният съд е длъжен да констатира и да допусне касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.2 предл. трето ГПК. Такова видимо, грубо нарушение на материалния закон и процесуалните правила не се разкрива от прочита на обжалваното въззивно решение.

Ето защо по касационната жалба на Л. С. И. не следва да се допуска касационно обжалване.

2. По касационната жалба на ответника Х. С. И..

Правният въпрос: Извършването на подобрения от един съсобственик на съсобствени второстепенни постройки и недопускането на останалите съсобственици да ползват същите, представляват ли действия, обективиращи спрямо останалите съсобственици намерението на съсобственика да владее за себе си идеалните части на невладеещите съсобственици ? не обуславя приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК. Въпросът съдържа твърдения, които не са изведени от решаващите изводи на съда, а според ТР 1/2009г. на ВКС, ОСГТК задължително изискване на общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК е да бъде формулиран правен въпрос, който е разрешен от съда и който е обусловил крайния резултат по делото. Въззивният съд не е приел, както се посочва във въпроса, че Х. С. И. е препятствал достъпа на останалите наследници до второстепенните сгради. Съдът е приел, че единствено майка му Д. Ф. И. не е била допусната в лятната кухня, но това е станало през 2016г., а от този момент до предявяване на иска не е изтекъл необходимият десетгодишен срок за придобивната давност /чл.79 ал.1 ЗС/. При тези мотиви на въззивния съд не е налице и поддържаното противоречие с ТР 1/2012 на ВКС, ОСГК по въпроса за отблъскване на владението на съсобствениците.

Следващите два правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК са: Може ли да бъде придобита по давност сграда, построена върху чужд или съсобствен имот без отстъпено право на строеж, при което се счита оборена презумпцията на чл. 92 ЗС? и: Става ли съсобствена сграда, построена и ползвана от един от съвладелците в поземлен имот, владян заедно от няколко лица, преди същите да са се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка? Тези правни въпроси също не са от значение за делото. Въззивният съд не е отрекъл принципната възможност да се придобие по давност сграда в чужд или съсобствен имот, а е приел, че в конкретния случай ответниците не са доказали, своето владелческо качество за сградите на допълващо застрояване, както и владение в изискуемия се десетгодишен срок по чл.79 ал.1 ЗС. Според твърденията на Х. С. И. в отговора на исковата молба, само гаражът е построен приживе на наследодателя С. Х. И. / една година преди смъртта му/, а стопанската сграда и лятната кухня са основно реконструирани през 2000г. т.е за начало на давността за тях се сочи момент, в който за дворното място наследниците вече са имали титул за собственост и за основателността на това възражение са приложими изцяло разясненията в ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК, на което се е позовал въззивният съд и го е съобразил. Вторият от поставените въпроси има отношение към придобиването на гаража и се основава на доводите в касационната жалба, че гаражът е построен в дворно място - имот 416в кв.117, идентичен с имот с идентификатор № ***по КККР, за което наследодателят не е имал титул за собственост, за него съпругата и двамата му сина са се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка № 21/1998г. на основание давностно владение, прекратена съпружеска имуществена общност и наследяване. Оттук според касатора въззивният съд е следвало да съобрази, че към момента на началото на владението на гаража дворното място не е било съсобствено. Тази теза би била от значение за настоящото дело само ако към момента на придобиването на земята от наследниците на С. Х. И. давността вече е била изтекла, но в случая от 1990 до 1998г. са изтекли по-малко от необходимите десет години за придобиване на собствеността на сградата, с което би възникнала суперфициарна собственост. В тази хипотеза намира приложение правилото на чл.92 ЗС и се счита, че гаражът също е придобит в съсобственост, независимо, че не фигурира в нотариалния акт, при фактическия извод на въззивния съд, че дворното място и сградите на допълващо застрояване не са били предмет на приживната делба и затова са придобити в съсобственост. ТР № 5 по тълк.дело 5/2017г. на ВКС, ОСГК не е приложимо за разглеждания случай, защото то се отнася за придобиване на сгради от публична продан, което е специфичен придобивен способ по смисъла на чл.77 ЗС с детайлна регламентация по ГПК. Именно поради законната презумпция на чл.92 ЗС въззивният съд е приел, че ответниците е следвало да докажат завладяване на съсобствените идеални части. Няма противоречие, както поддържа касаторът, с решение № 109 от 14.06.2010г. по гр.д.№ 446/2009г. на ВКС, първо г.о., в което е разгледан случай, при който без противопоставяне на наследодателя е построен в неговия имот от един от синовете му дърводелски цех и е придобит по давност, тъй като фактите по това дело не са идентични с тези по настоящото дело. Няма противоречие и с решение № 277 17.08.2011г. по гр.д.№1067 /2010 на ВКС, първо г.о., в което е прието, че е възможно владението да е предадено въз основа на съгласието на досегашния владелец с фактически действия, каквито твърдения няма в отговора на исковата молба.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по така поставените правни въпроси, обосновано с доводи за несъобразяване на факта, че гаражът не е построен в съсобствено дворно място 337, а е владян от наследодателя и съпругата му и страните са се снабдили с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка на основание наследство, прекратена съпружеска имуществена общност и давност с нот.акт. 21/1998г., защото тази хипотеза не разкрива специфика, по която да е необходимо тълкуване на закона с цел развитие на правото. Както е прието в ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК владението като фактическо отношение е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. След като към момента на откриване на наследството не е изтекла давността, не е възникнала суперфициарна собственост само за сина на общия наследодател Х. С. И..

Следващият правен въпрос: Длъжен ли е съдът е при формиране на изводите си относно правнорелевантните факти да посочи в мотивите на решението си точно и ясно каква фактическа обстановка приема за установена и въз основа на кои доказателства? не е разрешен в противоречие с посочената от касатора Х. С. И. съдебна практика. Въззивният съд е направил собствена преценка на доказателствата, обсъдил е показанията на свидетелите и е дал правна квалификация на установените от тях факти при спазване на разясненията в приложимото в случая ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК. Съдът не е игнорирал, а е обсъдил доказателствата за извършени подобрения в лятната кухня и стопанската постройка, но е приел, че сам по себе си този факт не е достатъчен за да обективира владелчески действия по отношение на сънаследствените идеални части.

Ето защо касационната жалба на Х. С. И. не следва да се допуска за разглеждане по същество.

3. По касационната жалба на Д. С. И.

Правният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства в тяхната взаимна връзка и да изложи мотиви, които да изразяват неговата решаваща дейност и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля, както се посочи в отговор на поставения аналогичен въпрос в касационната жалба на Х. С. И. не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.

Правният въпрос: При условие, че иск с правно основание чл.108 ЗС е отхвърлен във второинстанционното производство и съответно не е разгледано възражението за подобрения и право на задържане, които не са оттеглени, следва ли да бъдат разгледани в случай, че бъде уважена претенцията? не обуславя приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Такива възражения могат да се правят само от добросъвестния владелец съгласно чл.72 ЗС, каквото качество ответницата – касатор няма, защото нейното владение не се основава на правно основание /сделка или предварителен договор/. Съгласно чл.70 ал.1 и 3 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена, но в случая не е налице нито една от тези предпоставки, за да се признае на касаторката качеството на добросъвестен владелец. Непроизнасянето от въззивния съд по недопустимо искане не може да се счете като основание за допускане на касационно обжалване.

Поставя се следният правен въпрос: Сгради, построени в чужд имот, който впоследствие е придобит в собственост по регулация, за което е съставен и констативен нотариален акт и постройките не са описани в този нотариален акт, независимо, че са съществували в момента на съставянето му, и които постройки технически са свързани с жилищната сграда и не са част от сградата, построена в трети различен от имотите, в които са изградени гаражът, лятната кухня и селскостопанската сграда и се ползват самостоятелно единствено от лицата, които са ги изградили, могат ли да бъдат придобити по давност и могат ли да бъдат предмет на разпоредителни сделки? Този въпрос, не е обуславящ за делото, защото както се посочи по предходната касационна жалба, въззивният съд не е отрекъл правото да се придобият по давност тези постройки при посочените във въпроса обстоятелства, а е приел, че възражението за придобивна давност на сградите на допълващо застрояване не е доказано, защото не са изпълнени предпоставките на ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК за придобиване по давност на съсобствен имот. Отделно от това въпросът не е изведен от фактическите изводи на съда, който не е приел, че сградите на допълващо застрояване попадат в придадената по регулация част, такива данни по делото не са установени. Разновидност на този въпрос е и следващият правен въпрос, за който важат същите съображения за недопускане на касационното обжалване Гаражът, стопанската сграда и лятната кухня, при положение, че представляват строеж по смисъла на ЗУТ и са изградени в чужд имот и представляват самостоятелен обект, могат ли да бъдат притежавани от лице, което към момента на изграждането им не е притежавало правото на собственост върху земята, а впоследствие е придобило идеални части от същото? За този правен въпрос важат съображенията по предходния за недопускане на касационното обжалване.

Въпросът дали в предходната хипотеза е изключена презумпцията на чл.92 ЗС, тъй като сградите са построени преди придобиването на дворното място по регулация и кой може да се позове на чл.92 ЗС – собственикът на имота към момента на изграждане на постройката или собствениците на имота, които са го придобили в последствие при условие, че сградите не са описани в нотариалния акт? се основава на доводите в касационната жалба, че сградите са построени в придаваемо към имота на наследодателите дворно място. Както се посочи, по делото не е въвеждан довод и не са събирани доказателства дали процесните постройки се намират в рамките на площта на придаваемите се по регулация части от съседен имот, за които са съставени констативен нотариален акт № *г. и № *г. Отделно от това при действието на ЗТСУ /отм./, придаваемите части към съседни имоти се придобиват в собственост, заедно с постройките в тях, които се оценяват и заплащат на собственика, по аргумент от чл.280 ППЗТСУ /отм/, а ако са незаконни, се премахват и материалите се предават на собственика на парцела, от който се отнемат и придават към съседния парцел части. Това правило не изключва приложението на чл.92 ЗС, а напротив, счита се, че построените сгради като приращение, следват собствеността на земята и поради това преминават в собственост на собственика на парцела към който тя се придава. Ето защо конструкцията, съдържаща се в поставения въпрос, че сградите са построени в придаваемото се по регулация място преди прилагането й и затова изключва правата на собствениците на този имот, не намира опора в нормативната уредба. При плащането на цената на придаваемата се част с подобренията, собствеността се придобива от собственика респ.съсобствениците на съседния имот по силата на закона, и поради това е без правно значение дали тези постройки са посочени в констативния нотариален акт или не, тъй като той няма правопораждащо действие. Тези съображения важат изцяло и за следващия въпрос, за който също не е налице общото основание на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване: При условие, че в съставените нотариални актове за придобиване на недвижими имоти по регулация не са описани изградените в имота постройки, следва ли да се приеме, че след придобиване на земята в съсобственост, то и постройките са придобити в съсобственост?

Правният въпрос: При условие, че сградите представляват самостоятелен обект на собственост и са изградени от лице, което не е притежавало права върху дворното място към този момент, от кога започва да тече давността – от момента на изграждането им в чужд имот или от момента на придобиването на земята, също не е изведен от решаващите изводи на съда, който не го е разглеждал поради липса на доводи на въззиваемите. От друга страна, както се обясни по-горе, придобиването на придаваеми части не е основание за начало на придобивна давност по отношение на постройките, защото те като приращение по смисъла на чл.98 ЗС се придобиват от собственика на съседния парцел след заплащане на дължимото обезщетение.

Правният въпрос: Може ли да се приеме, че при условие, че има констативен нотариален акт по давност за постройки, каквито са констатациите на нотариуса и разпитаните в нотариалното дело свидетели, както и разпитаните в съдебното производство свидетели или липсват доказателства, оборващи констатациите на нотариуса, че след като един съсобствениците е поискал в един по-късен момент да обитава сграда, това води до необоснованост на констатациите на нотариуса? е разрешен от въззивния съд в съответствие с ТР 11/2013г. на ВКС, ОСГК, в което е прието, че по спор за собственост, ако и двете насрещни страни твърдят, че са собственици на посочено от тях основание, констативният нотариален акт, с който се е снабдила една от тях, няма легитимиращо действие. В този случай всяка от страните по делото следва да докаже своето правно основание.

Правният въпрос: Ако от датата на съставяне на констативен нотариален акт до датата на завеждането на исковото производство е изтекла кратката придобивна давност, може ли да се приеме, че лицата са собственици на основание 5 годишно давностно владение не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, защото владелецът не става добросъвестен по аргумент от чл. 70 ЗС като се снабди с констативен нотариален акт, който няма вещнопрехвърлително действие.

Правните въпроси: Следва ли да се приеме, че само въз основа на това, че един от собствениците е поискал да живее в една от постройките да доведе до извод, че е налице отблъскване на владение и едва от този момент да започне да тече срокът за придобиване по давност и то за всички постройки, както и следва ли да има изрично действие за противопоставяне от съсобственик и отблъскване на владение и едва оттогава да започне да тече давностния срок за придобиване на имота по давност, попада изцяло в приложното поле на ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК, което въззивният съд е съобразил.

По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска, а разноските следва да останат в тежест на всеки от касаторите, така, както са направени.

Воден от горното върховният касационен съд, първо гражданско отделение