Определение № 348 от 02.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1150/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на жалба на Б. Ю. Д., Н. Ю. Д., Х. Ю. Д., Ю. Ю. Д., З. Ю. Д., Ю. Ю. Д. и Р. Б. Д. срещу решение №99 от 02.12.2020г., постановено по в.гр.д.№332/2020г. на Бургаски апелативен съд, ТО, в частта му, с която е потвърдено решение №3/03.02.2020г. по т.д.№57/2019г. на Сливенски окръжен съд за отхвърляне на исковете на Б. Д., Н. Д., Х. Д., Ю. Д., З. Д. и Ю. Д. – деца на починалия при ПТП Ю. Д., против „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД за разликата над 48 000лв. до претендираните обезщетения за неимуществени вреди от по 150 000лв. за всеки един от ищците, както и в частта му, с която е потвърдено въззивното решение за отхвърляне на иска на Р. Д. – съпруга на починалия Ю. Д., за разликата над 72 000лв. до претендираното от нея обезщетение за неимуществени вреди от 150 000лв.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваните му части въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на чл.236, ал.2 ГПК въззивният състав е изложил схематични аргументи, които не кореспондират на събраните по делото гласни доказателства, което от своя страна е обусловило необоснованост на изводите на съда относно размера на претърпените от ищците неимуществени вреди. Излагат се доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД като се сочи, че в конкретния случай причинната връзка между поведението на пострадалия и деликта е по-скоро косвена. Според касаторите съдът е допуснал процесуално нарушение на разпоредбата на чл.202 ГПК, приемайки безкритично заключението на вещото лице Х. У., който е работил по наказателното производство и се е повлиял от събраните по наказателното дело доказателства. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваните му части, уважаване на предявените искове в пълния претендиран размер от по 150 000лв. за всеки един от ищците, ведно със законната лихва, считано от 26.10.2018г., както и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В три обособени от касаторите групи са формулирани следните въпроси:

А. Процесуалноправни въпроси:

1. „Не противоречи ли на принципа на непосредственост изготвянето на заключение на вещото лице, което основавайки се на научните знания в конкретната област не е съобразено с приобщения по делото доказателствен материал, а се основава на доказателствени средства и факти, събрани в друго производство ? “

2. „Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение и на изводите си, въз основа на които постановява крайния си акт, да цени заключението на вещото лице, съобразявайки го с останалия доказателствен материал, събран по конкретното дело ?“

3. „При изграждане на съображенията си въз основа на депозираната експертиза, следва ли в съдебният акт да бъде посочено защо се кредитира определена констатация в него и защо е направен извод за неговата обоснованост, когато в тази част то противоречи на останалия събран доказателствен материал ?“

Сочи се, че процесуалноправните въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №23/02.02.2018г. по гр.д.№920/2017г. на IV г.о.; решение №21/08.01.2021г. по т.д.№3069/2018г. на I т.о.; решение №66/12.03.2015г. по гр.д.№5839/2014г. на IV г.о.; решение №48/23.07.2020г. по т.д.№199/2019г. на I т.о. и решение №356 от 30.03.1955г. по гр. д. № 1208/1955 г. на ВС, I г.о.

Б. Материалноправни въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД:

4. „При определяне размера на застрахователното обезщетение и в съответствие с принципа за справедливост, законово определен в чл.52 ЗЗД, освен изброените от съда обстоятелства, не следва ли да се съобрази факта, че материалното осигуряване на съпругата и низходящите, които имат собствени семейства, за които са материално отговорни е било осъществявано изцяло от покойния Ю. Д., комуто те са помагали при обслужването, използването и продажбата на овцете, от които се е прехранвало цялото домакинство?“

5.„Определянето на размера на обезщетението следва ли да съответства на емоционалните връзки на всеки от пострадалите роднини със загиналия им баща и съпруг, както и на засиленото им усещане за социална общност и зависимост както от морална така и от материална гледна точка?“

Поддържа се, че посочените материалноправни въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №10/08.02.2018г. по гр.д.№1600/2017г. на III г.о.; решение №15/12.02.2018г. по т.д.№1423/2017г. на II т.о.; решение №238/20.06.2008г. по т.д.№924/2008 г. на II т.о., както и със задължителните разясненията, дадени с ППВС №4/1968г.

В. Материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД:

6. „Налице ли е съпричиняване когато обективно вредоносния резултат не е пряка и непосредствена последица от действията на пострадалия, а касае само косвено въздействие върху деликтната ситуация?“

7. „Следва ли съдът в мотивите си да определи действителния размер на вредите въз основа на който да определи дължимото обезщетение и прилагайки чл.51, ал.2 ЗЗД да редуцира размера на обезщетението, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му, съобразявайки се с възприетия от него процент съпричиняване ?“

8. „Ако съдът приеме съпричиняване, следва ли в процентно съотношение да определи значението на действията на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат? Представлява ли съпричиняване на вредите неправилната преценката на пострадалия, че другия участник в пътното движение ще спази правилата на ЗДвП, позволявайки му да не увреди останалите участници?“

Според касаторите тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №9/02.02.2018г. по гр.д. №1144/2017г. на III г.о. и в противоречие със задължителните указания в ППВС №17/1963г.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от против „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, в който се твърди, че не е налице поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация, тъй като въззивният съд е решил поставените въпроси съобразно практиката на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Бургаски апелативен съд е отменил решение №3/03.02.2020г., постановено по т.д.№57/2019г. на Сливенски окръжен съд в частта, с която исковете на Б. Д., Н. Д., Х. Д., Ю. Д., З. Д. и Ю. Д. (деца на починалия при ПТП на 16.09.2018г. Ю. Д.), са отхвърлени за разликата от 40 000лв. до 48 000лв. и в частта, с която искът на Р. Д. (съпруга на починалия Ю. Д.), е отхвърлен за разликата над 50 000лв. до 72 000лв. Въззивният съд е осъдил ответника „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД да заплати на ищците Б. Д., Н. Д., Х. Д., Ю. Д., З. Д. и Ю. Д. допълнително по 8 000лв. или общо по 48 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди за всеки един от тях, и на Р. Д. – още сумата 22 000лв. или общо 72 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху всички обезщетения, считано от 26.10.2018г. С въззивното решение е потвърдено решението на Сливенски окръжен съд в частта му, с която са отхвърлени предявените искове за разликата от присъдените от въззивния съд суми до пълния претендиран размер на обезщетенията за неимуществени вреди от по 150 000лв. за всеки един от ищците.

Въззивният състав е приел за установено чрез обвързващата сила на присъда №15/25.06.2019г. по н.о.х.д.№295/2019г. на Сливенски окръжен съд, че на 16.09.2018г. М. Д. И., като водач на лек автомобил „Рено М. Сценик“ с per. [рег.номер на МПС], на път 2079 км 14, е нарушила чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП и по непредпазливост е причинила смъртта на Ю. С. Д. – баща на ищците Б. Д., Н. Д., Х. Д., Ю. Д., З. Д. и Ю. Д. и съпруг на ищцата Р. Д.. Съдът е приел за безспорно по делото, че е ангажирана отговорността на ответното дружество ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД по чл.432, ал.1 КЗ да заплати на ищците обезщетение за неимуществени вреди въз основа на валидната към датата на злополуката застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на виновния водач.

По отношение размера на дължимото обезщетение въззивният състав е посочил, че се съобразява с критериите за справедливост съгласно дадените с ППВС №4/1968г., както и с практиката на ВКС, обективирана в решение №95/24.10.2012г. по т.д.№916/2011г. на I т.о., измежду които критерии при причиняването на смърт: възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е отразил, че към момента на смъртта си, наследодателят на ищците е бил на възраст 60 г. Преживялата му съпруга е била на 58 г., а децата им З., Ю., Н., Ю., Б. и Х. - съответно на 41 г., 39 г., 36 г., 35 г., 32 г. и 28 г.

За да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от по 80 000лв. за всяко едно от децата на Ю. Д. апелативният съд се е позовал на показанията на разпитаните по делото свидетели - Р. И., П. Х., С. Х., Н. И., Я. Аршимов, Дилияна М. и И. К., които акцентират върху топлите, изпълнени с обич и взаимопомощ фамилни отношения, емоционалната близост, демонстрирана от бащата към децата му и обратно, привързаността им един към друг, въпреки отсъствието на съвместно живеене. Съдът е отбелязал, че лишаването от родител, независимо от неговата възраст, е увреждане със значим отзвук, обусловен от дълбочината на връзката, естествено съпътстваща целия житейски път на детето. Същевременно въззивният състав е отчел, че в конкретния случай всяко едно от децата на починалия им баща вече отдавна е започнало своя самостоятелен живот на възрастен, формирало е отделен бит от този на семейството на родителите си и ще се възстановява в подкрепящата среда на собственото си семейство и деца.

При преценката си относно интензитета и продължителността на претърпените от ищцата Р. Д. емоционални страдания, съдът е съобразил, че съпругата на починалия е загубила своя партньор и житейски спътник, с когото е била в продължителна брачна връзка. Позовавайки се на показанията на свидетелите, въззивният състав е приел, че внезапната загуба на брачния партньор следва да се окачестви като тежка емоционална травма, последиците от която преживялата съпруга в настоящия случай, ще търпи до края на живота си, доколкото е малко вероятно тя да формира връзка с такъв интензитет занапред. В тази връзка според съда адекватната и справедлива обезвреда на преживялата съпруга е в размер на 120 000 лв.

Обсъждайки направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия наследодател на ищците, въззивният състав е посочил, че от приетото заключение на вещото лице по извършената пред първата инстанция автотехническа експертиза се установява, че техническите причини за настъпване на пътния инцидент са както прекалено дългото оставане на пешеходеца върху пътното платно и предприетото от него пресичане при наличие на приближаващ автомобил, така и неправилното поведение на водача на автомобила, който не е предприел намаляване на скоростта при възприемането на човек на платното за движение. Отчетени са следните установени от експерта факти: скоростта на движение на автомобила преди ПТП е била 67 км/ч, а към момента на инцидента 56 км/ч.; опасната зона за спиране на автомобила при движение със скорост 67 км/ч е била около 47м.; времето за движение на пешеходеца от статично положение до мястото на удара - 2,7 секунди и времето на движение на лекия автомобил от възприемане на опасността до удара - 1,63 секунди; към момента на започване движението на пешеходеца автомобилът е бил на разстояние 52,5 м. от мястото на удара. На базата на тези данни съдът е обосновал извода, че при правилно предприети действия по намаляване на скоростта, водачът е имал възможност да спре и да предотврати удара. Същевременно съдът е обсъдил показанията на свидетелите М. И. - водач на автомобила, и Д. Т. - очевидец на пътния инцидент, от които се установява, че пострадалият рязко е предприел пресичане на платното за движение, без да се огледа за приближаващи автомобили.

Във въззивното решение е посочено, че апелативният съд кредитира заключението на вещото лице като обосновано, компетентно и почиващо на специалните знания на експерта. Отразено е, че екпертът е ползвал данните по проведеното наказателно производство, приобщено към настоящото дело, но е формирал самостоятелни обосновани изводи по поставените задачи, които е мотивирал и пояснил в съдебно заседание. Подчертано е, че вещото лице се е позовало на данните от протокола за оглед, разположението на телата на обектите след ПТП и деформациите по автомобила, като в този смисъл се явяват неоснователни поддържаните във въззивната жалба на въззивниците – ищци, възражения относно ползването на изводите от автотехническа експертиза по наказателното дело.

Съдът е обсъдил възражението на ответника за съпричиняване, следвайки постановките В ППВС №17/1963г. и ТР №1/23.12.2015г. по т.д. №1/2015г. на ОСТК на ВКС. Посочил е, че анализът на правнорелевантните факти в конкретния случай обосновава заключение, че основната причина за инцидента се корени в неправомерното поведение на водача на лекия автомобил, който е пренебрегнал правилата за движение по пътищата, вменяващи в задължение на водачите на пътни превозни средства да бъдат внимателни и предпазливи към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците, и да се съобразяват с конкретните пътни условия, като избират скоростта си за движение по начин, позволяващ им да спрат пред всяко предвидимо препятствие. От своя страна пешеходецът е неглижирал задълженията си като участник в движението, като е навлязъл и е предприел пресичане на платното за движение на път извън населено място, без да се убеди, че може да пресече безопасно пред приближаващото пътно превозно средство, като по този начин е увеличил риска за собственото си увреждане. Съпоставяйки допуснатите нарушения на правилата за движение на двамата участници, въззивният състав е обосновал извода, че приносът на пострадалия пешеходец е в размер на 40%, а този на водача – 60%. В тази връзка и след отчитане на съпричиняването на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът е приел исковите претенция за основателни до размер на 72 000лв. за съпругата (60% от 120 000лв.) и до размер на 48 000лв. (60% от 80 000лв.) за всяко от децата на починалия.

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не могат да обосноват допускане на касационно обжалване поставените от касаторите процесуалноправни въпроси: „Не противоречи ли на принципа на непосредственост изготвянето на заключение на вещото лице, което основавайки се на научните знания в конкретната област не е съобразено с приобщения по делото доказателствен материал, а се основава на доказателствени средства и факти, събрани в друго производство?. „Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение и на изводите си, въз основа на които постановява крайния си акт, да цени заключението на вещото лице, съобразявайки го с останалия доказателствен материал, събран по конкретното дело ?“„При изграждане на съображенията си въз основа на депозираната експертиза, следва ли в съдебният акт да бъде посочено защо се кредитира определена констатация в него и защо е направен извод за неговата обоснованост, когато в тази част то противоречи на останалия събран доказателствен материал ?“. От една страна въпросите не са значими за конкретния правен спор, тъй като заключението на експерта, прието пред първата инстанция, не се основава на факти, установени единствено в проведеното наказателно производство срещу водача на автомобила. Въззивният съд е посочил, че кредитира заключението на вещото лице по извършената автотехническа експертиза, имайки предвид, че същото е съобразено със събраните по делото писмени и гласни доказателства, въз основа на които експертът е формирал самостоятелни и обосновани изводи по поставените задачи, които е мотивирал и е пояснил в съдебно заседание. В процесуалноправните въпроси е инкорпорирано твърдение на касаторите, че заключението на вещото лице противоречи на останалия доказателствен материал по делото, което не кореспондира на събраните доказателства. От друга страна, поставените въпроси не са решени в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, част от която е неотносима за спора. Въпросът относно доказателствената стойност на събраните в друго производство доказателства, не е решен в противоречие с постановките в решение №66/12.03.2015г. по гр.д.№5839/2014г. на ВКС, IV г.о., доколкото съдът е подчертал, че в заключението си вещото лице се е позовало на данните от протокола за оглед, разположението на телата на обектите след ПТП и деформациите по автомобила. Протоколът за оглед, приложен към предварителното наказателно производство, е писмено доказателство, поради което неговото използване от експерта не нарушава принципа на непосредственост при събирането на гласни доказателства.

Не са решени в противоречие с практиката на ВКС и в противоречие със задължителната практика на ВС, формирана със ППВС №4/1968г. поставените от касаторите въпроси относно критериите за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, а именно: „При определяне размера на застрахователното обезщетение и в съответствие с принципа за справедливост, законово определен в чл.52 ЗЗД, освен изброените от съда обстоятелства, не следва ли да се съобрази факта, че материалното осигуряване на съпругата и низходящите, които имат собствени семейства, за които са материално отговорни е било осъществявано изцяло от покойния Ю. Д., комуто те са помагали при обслужването, използването и продажбата на овцете, от които се е прехранвало цялото домакинство?“ и „Определянето на размера на обезщетението следва ли да съответства на емоционалните връзки на всеки от пострадалите роднини със загиналия им баща и съпруг, както и на засиленото им усещане за социална общност и зависимост както от морална така и от материална гледна точка?“ В т.ІІ от Постановление №4/23.12.1968г. на ПВС е прието че понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно; то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението като при причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищците – деца на починалия Ю. Д., както и на ищцата – преживяла съпруга на Ю. Д., въззивният състав стриктно се е съобразил с посочените в постановлението критерии. Въззивният съд е отчел топлите, изпълнени с обич и взаимопомощ фамилни отношения, емоционалната близост, демонстрирана от бащата към децата му и обратно, привързаността им един към друг, въпреки отсъствието на съвместно живеене. При определяне размера на обезщетението за ищцата - съпруга на починалия, съдът е приел, че тя е преживяла тежка емоционална травма, загубвайки своя партньор и житейски спътник, с когото е била в продължителна брачна връзка. Несъгласието на касаторите с определения размер на обезщетенията за неимуществени вреди (доколкото са взети предвид от съда посочените по-горе критерии), в случая представлява оплакване на неправилност на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.

Не следва да се допуска касация на въззивното решение с оглед формулираните от касаторите материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД: „Налице ли е съпричиняване когато обективно вредоносния резултат не е пряка и непосредствена последица от действията на пострадалия, а касае само косвено въздействие върху деликтната ситуация?“. „Следва ли съдът в мотивите си да определи действителния размер на вредите въз основа на който да определи дължимото обезщетение и прилагайки чл.51, ал.2 ЗЗД да редуцира размера на обезщетението, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му, съобразявайки се с възприетия от него процент съпричиняване ?“ „Ако съдът приеме съпричиняване, следва ли в процентно съотношение да определи значението на действията на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат? Представлява ли съпричиняване на вредите неправилната преценката на пострадалия, че другия участник в пътното движение ще спази правилата на ЗДвП, позволявайки му да не увреди останалите участници?“. Въпросите не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те не отразяват действителните съображения на въззивния състав, обусловили решаващите му изводи относно наличието и размера на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищците. Въззивният състав е изложил обосновани мотиви относно допуснатото от пострадалия пешеходец нарушение на правилата за движение и за наличието на пряка причинна връзка между неговото неправомерно поведение и настъпилата смърт. Съдът е определи процентно размера на съпричиняването (40 към 60%), анализирайки поотделно приносът на всеки един от участниците в процесното ПТП, като впоследствие е редуцирал по реда на чл.51, ал.2 ЗЗД определените от него обезщетения на основание чл.52 ЗЗД. Въззивният съд не е решил спора на базата на констатирана неправилна преценка от страна на пострадалия ( в какъвто смисъл е зададен в последния въпрос), а е отчел обективния факт на съпричиняването, състоящ се в прекалено дългото оставане на пешеходеца върху пътното платно и предприетото от него пресичане на пътното платно при приближаващ се автомобил.

На основание чл.78, ал.3 ГПК във връзка с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят общо на ответното дружество сумата 100лв. - юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,