Определение № 991 от 04.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4525/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба на Г. П. Г. против определение № 640 от 23.10.2024 г. по гр. дело № 485/2024 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено първоинстанционното определение по гр. дело № 710/2023 г. на Окръжен съд – Варна. С последното е оставено без уважение искането му по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от държавна такса и разноски за производството по подадената от него въззивна жалба против постановеното по делото първоинстанционно решение. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно поради необоснованост при извършване на преценката за приложимостта по чл. 83, ал. 2 ГПК. Иска отмяна на определението. Обосновава в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане до касационно обжалване на въззивното определението с наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с определение № 4161 от 19.09.2024 г. по ч. гр. дело № 2647/2024 г. на ВКС, II г. о., чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с чл. 51, ал. 3 от Конституцията на Република България и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправния въпрос следва ли да се обсъждат отново наличието на предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК, след като по делото е приложено друг такъв акт за същата страна, поискала освобождаване от такси и разноски, с който искането й е уважено, като значим и за правилното прилагане на закона. Поддържа и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради несъобразяване от въззивния съд с приетите писмени доказателства. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страната, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което същата е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното определение и да приеме, че не са налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК, въззивният съд е посочил, че предвидената от законодателя възможност за освобождаване на страна по производството от заплащане на дължимите по него държавни такси и разноски, е мотивирана от социални съображения и е установена в полза на хора с ниски материални възможности, което предпоставя не само твърдение за липса на достатъчно средства за заплащане на дължимите по производството разходи за такси и разноски, но и наличие на данни за това, каквито в случая за молителя не са налице. Този извод е изведен от въззивния съд след съпоставка с размера на дължимата за водене на делото държавна такса от 759.84 лева и събраните по производството доказателства за достатъчно притежавано от молителя движимо и недвижимо имущество, чрез което същият да може да си осигури необходимия финансов ресурс за заплащането й, независимо че получаваната от него месечна пенсия е в по-нисък размер – 580.48 лева. За възможността му да заплати разходите по производството е изложил и съображения за възрастта на жалбоподателя – 74 години, липсата на здравословни проблеми, които да налагат разходи над обичайните за издръжката му, пребиваването му в имот, за който му е признато право на задържане до заплащане на присъдена сума от 37781.54 лева, притежаване на два недвижими имота в [населено място] и в непосредствена близост до курортните комплекси на града, три леки автомобила, за единия от които, по публично достъпна в електронното пространство информация, е ретроавтомобил – лек автомобил „Форд Таунус 17М“, и един мотоциклет. За разноските по направените с въззивната жалба доказателствени искания, въззивният съд е посочил, че не е компетентен в рамките на частното производство да преценява тяхната допустимост, относимост и основателност, поради което и към настоящия момент евентуалните други разноски за тях в рамките на въззивното производство не могат да бъдат определени като дължими, а още по-малко като размер, но те биха могли да съставляват ново обстоятелство, относимо към ново искане по чл. 83, ал. 2 ГПК. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Въззивното определение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая не се открива наличието на порок, който да може да се квалифицира като такъв по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено и от посочване от страна на касатора – частен жалбоподател, на конкретен правен въпрос, с ясна и точна формулировка, който е от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС; да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да не се допусне касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. Върховният касационен съд не е длъжен да го извежда от изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател не е формулирал правен въпрос по поддържаните от него основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, което съгласно казаното по-горе е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол. По тях липсват и допълнителните селективни предпоставки, тъй като липсва противоречие с цитираното от жалбоподателя определение на ВКС. Съгласно приетото в него преценката за наличието на предпоставките за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса в съдебното производство следва да бъде извършена въз основа на данните за семейното, имуществено и здравословно състояние на поискалото освобождаването лице, както и за трудовата му заетост и получаваните от него доходи по трудови и други правоотношения, вкл. и от реализиране на търговска дейност, съдържащи се в подадената от него декларация и приложените към нея доказателства. Преценката не може да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход, както и за наличието на приходи от осъществявана търговска дейност при наличието на изрично изявление в декларацията, че такива доходи лицето не получава. От мотивите на въззивния съд се установява, че при преценката си той се е ръководел именно от установеното за налично (движимо и недвижимо) имущество на молителя, сочещи за достатъчни доходи на молителя (сега частен жалбоподател), а не от предположение за бъдещи доходи на същия. Жалбоподателят не сочи и практика на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз във връзка със соченото от него нарушение на чл. 51, ал. 3 КРБ. Липсва основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение и при условията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно даденото разрешение в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а от значение за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да изложи конкретна обосновка за наличието му. Според настоящия състав нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК е достатъчно ясна и не възникват никакви съмнения за нейното точно разбиране и прилагане, поради което липсва необходимост от изясняване на съдържанието й. По приложението й е и формирана константна практика на ВКС, включително и тълкувателна, съгласно която освобождаването от заплащане на държавна такса или съдебни разноски по чл. 83, ал. 2 ГПК важи до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата (мотивите на т. 12 от ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Преценката за необходимостта от освобождаване от заплащане на такси и разноски е винаги конкретна по всяко дело и важи само в рамките на делото, включително предвид използваната конструкция с пълен член „производството“. Затова и в съответствие с даденото разрешение са указанията на сезирания с искането по чл. 83, ал. 2 ГПК съд за представяне на нова декларация за семейно и имуществено състояние. В заключение не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.