Определение № 1756 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1025/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 169 от 26.10.2022 г. по в.гр. д. № 236/2022 г. на АС - Пловдив, с което е отхвърлен иск по чл. 464 ГПК. Жалбоподателят - „Фулмакс“ ЕООД, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно и моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът – Национална агенция за приходите/НАП/ - ТД на НАП-Пловдив, чрез процесуалния си представител, излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.Претендира разноски. Ответникът - „ОРМ.БГ“ ЕООД, чрез процесуалния си представител излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения иск от „Фулмакс“ ЕООД против „ОРМ.БГ“ ЕООД, за признаване за установено, че „ОРМ.БГ“ ЕООД не дължи на НАП сумата от 25626,16лв., която е предмет на принудително изпълнение по изп.дело изпълнително дело № 11/2020 г. по описа на ЧСИ М. О. и която представлява начислен ДДС по издадени от ответното дружество фактури за продажба. Установено е, че ищецът е взискател по изпълнително дело № 11/2020г. на ЧСИ М. О. въз основа на изпълнителен лист от 30.12.2019г., издаден по ч.т.дело №1093/2019г. на Окръжен съд-Пловдив срещу длъжника и ответник „ОРМ.БГ“ ЕООД, както и че Национална агенция по приходите е взискател по същото дело с вземане в размер на 25626,16лв., видно и от Протокол от 03.02.2020г., с който е разпределена сумата 27702,38лв., от която за НАП е предвидена сумата от 24944,44лв., като разпределението е предявено на ищеца на 07.02.2020г. и същият е предявил исковата си претенция в срока по чл.464, ал.1 от ГПК – на 04.03.2020г. Установено е, че вземането на НАП в размер на 25626,16лв. представлява сбор от дължим ДДС по оспорени сделки, за които са издадени фактури. Прието е въз основа на събраните доказателства-писмени и гласни, че оспорените от ищеца сделки са осъществени във връзка с дейността по преструктуриране /оптимизация/ на отделните компании в холдинга, включваща прехвърляне на активи на ответното дружество, която дейност е започнала през 2015г. и приключила до края на 2019г. Представените протоколи за извършени от ТД на НАП проверки съдържат констатации, че за данъчния период м.декември.2019г. ответното дружество е издало процесните фактури за реално осъществени доставки, като дължимият ДДС е начислен съгласно изискванията на ЗДДС и при проверките не са установени нарушения на разпоредбите на този закон. Въз основа на така събраните доказателства и установеното посредством тях съдът е приел за доказано съществуването на оспореното вземане на НАП като взискател по изпълнителното дело. Приел е ищецът да не е събрал доказателства в подкрепа на твърдението си за нищожност поради симулация на фактурираните сделки, по които е начислен ДДС, а събраните доказателства да установяват обратното – реално осъществени сделки по прехвърляне на активи от страна на ответника в полза на купувачите. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че от представените по делото договори с издадени фактури към тях и приемо - предавателни протоколи, активите по които, според приетото заключение на ССчЕ, са били налични към датата на сключването им и надлежно заведени в счетоводството на ответното дружество, а след прехвърлянето им в това на неговите съконтрагенти, които са начислявали амортизации като използвани в дейността им, и процесните сделки са разплатени една част по банков път, а друга с протоколи за прихващане на вземания и задължения, както и са отразени в дневника за продажбите, съответно дневника за покупките, при редовно водено от дружествата счетоводство, като софтуера по договорите с „ОРМ Дигитални решения“ ЕООД и „Ескюей сървис“ ООД, според приетото заключение на СТЕ, е наличен и се използва от тези дружества, считано от м.януари.2020г. Прието е, че рекламните дейности по договора с „Виано Клуб“ ЕООД са реално извършени чрез публикуване на реклами, и сключването на сделките за кратък период в края на 2019г. между свързаните дружества и вписванията в търговския регистър, е било наложено от създаването през 2013г. на холдинговото дружество „ОРМ Холдинг Груп“ ООД и преструктуриране на дейностите му чрез разпределянето им в отделни дъщерни дружества, създадени в периода 2015- 2019г., свързано с прехвърляне на активи от „ОРМ.БГ“ЕООД, в което първоначално са били съсредоточени. Въззивният съд е приел, че от събраните доказателства може да се направи извод за действителност на процесните договори, последиците по които са били желани и целени от страните и е налице реално изпълнение на задълженията по тях. По отношение на релевираното от ищеца твърдение, че процесните договори са привидни е прието, че ищецът не е изпълнил процесуалното си задължение по реда на чл. 154, ал.1 ГПК да установи доказателства сочещи привидността на волята на страните по оспорените от него договори и абсолютна симулативност на сделките по смисъла на чл.26, ал.2, предл.5 ЗЗД. Прието е, че с реалното доставяне на стоките и услугите настъпва данъчното събитие и ДДС става изискуем, като регистрираното лице, за което данъкът е станал изискуем, е длъжно да го начисли и да внесе същия в държавния бюджет по сметка на компетентната ТД на НАП в срока за подаване на справка- декларацията за този данъчен период, съгласно чл.25, чл.86 и чл.89, ал.1 ЗДДС. При тези данни съдът е счел, че за реално осъществените по процесните договори доставки е дължим начисленият, но неразплатен, според заключението на ССчЕ, от ответното дружество по сметка на ответната НАП ДДС с лихва. По изложените съображения въззивният съд е приел, че искът за установяване на недължимостта на сумите е неоснователен и го е отхвърлил. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят „Фулмакс“ ЕООД, чрез процесуалния си представител поддържа, че с въззивното решение са разгледани правни въпроси от значение за спора: следва ли въззивният съд да кредитира свидетелските показания на свидетелите, след като същите противоречат на част от доказателствения материал, длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на страните като изложи подробни и убедителни мотиви защо не приема определени доказателства, а други кредитира с доверие, следва ли въззивния съд да се произнесе по всички искания във въззивната жалба или е достатъчно да постанови акт благоприятен за въззивния жалбоподател и по други искания не следва да се произнася. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на практика обективирана в решение по търг.д. № 1106/2010 г. на II – т.о., решение по търг.д. № 1106/2010 г. на 866/2012 г. на I – т.о., решение по търг.д. № 377/2011 г. на II – т.о., Решение по гр.д. № 1019/2009 г. на III – г.о. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато по първия формулиран от жалбоподателя въпрос касаещ задължението на съда да кредитира или не събраните по делото свидетелски показания. В константната практика на ВКС се приема, че несъгласието на жалбоподателя с изводите на въззивния съд по представените свидетелски показания не представлява само по себе си основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Видно от мотивите на съдебното решение, въззивният съд ясно е посочил как оценява свидетелските показания и е дал дава вяра, и защо е приел за достоверни и обективни събраните по делото свидетелски показания. Преценката на показанията на събраните по делото свидетелски по показания съгласно трайната практика на ВКС се извършва винаги с оглед на всички данни по делото, т. е. на основата на съпоставяне с данните за осъществилите се факти, съдържащи се в останалите събрани по делото доказателства. С оглед на това даваните по различни дела разрешения на въпроса дали следва да бъде дадена вяра на показанията на такива свидетели са основани на различната фактическа обстановка, която е установена по всяко едно от тези дела, а не на изразено принципно становище за хипотезите, при които тези показания следва или не следва да бъдат кредитирани. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по останалите процесуално – правни въпроси на жалбоподателя относими към приложението на разпоредбите на чл. 235 ГПК. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. В настоящия случай не е налице отклонение от казуалната практика на ВКС посочена от жалбоподателя, доколкото видно от мотивите на постановеното решение въззивният съд е направи самостоятелна преценка на всички доказателства по делото и обсъдил е всички възражения релевирани във въззивната жалба. Установената практика не е неправилна за да се налага да бъде коригирана като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Решението не е и очевидно неправилно. Такава е налице когато решението страда от някоя от формите на неправилност в особено тежка степен, изразяваща се в неправилно прилагане или не прилагане на императивна правна норма, постановяване на решение при нарушение на основни принципи на правото като състезателност и равенство между страните и обезпечаване правото на защита. За да е очевидна неправилността, тези пороци следва да могат да се констатират без да се извършва същинският касационен контрол. На основание чл.78, ал.8 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника НАП сумата 300 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение. На ответника „ОРМ.БГ“ ЕООД не следва да бъдат присъждани разноски, тъй като не са представени доказателства за реално направени такива. Предвид изложените съображения, съдът