Определение № 50880 от 30.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1063/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор С. Ч. от Пловдивска апелативна прокуратура, срещу въззивно решение № 7/11.02.2022 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по в.гр.д. № 20215000500504/2021 г. в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. М. Н. обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в размер на 150 000 лв., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 01.10.2020 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна В. М. Н., чрез адвокат И. И., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Хасковски окръжен съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на В. М. Н. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 150 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.10.2020 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводни разноски по чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че ищецът е ирански гражданин, по професия шофьор, осъществяващ международни превози. На 24.04.2017 г. навлязъл с товарен камион на територията на България при ГКПП Капитан Андреево. При граничната митническа проверка се установило, че в част от превозвания товар (консерви) се съдържа кафеникаво прахообразно вещество, което след извършен наркотест реагирало на хероин. Впоследствие е установено, че веществото е материал от преработка на опиум (суров морфин), съставляващ многокомпонентна смес от морфин, кодеин и тебаин. С Постановление от 25.04.2017 г. той е привлечен като обвиняем по образуваното ДП № 1000 - 21/2017 г. за това, че на 24.04.2017 г. през ГКПП Капитан Андреево с товарния автомобил и прикаченото към него полуремарке без надлежно разрешително е пренесъл през границата от Турция в България високо рисково наркотично вещество – хероин, с общо бруто тегло 214,07 кг. на обща стойност 13 914 550 лв., като престъплението е в особено големи размери и случаят е особено тежък – чл. 242, ал. 4 вр. ал. 2 от НК. С определение от 28.04.2017 г. на Хасковския окръжен съд е взета мярка за неотклонение “задържане под стража“. С Постановление от 19.02.2018 г. обвинението е прецизирано, като ищецът е привлечен като обвиняем за това на инкриминирата дата в съучастие с неустановени лица (подбудители и помагачи) с товарния автомобил и прикачено към него полуремарке, без надлежно разрешително е пренесъл през границата от Република Турция в Република България високо рисково наркотично вещество – суров морфин със съдържание на активното вещество морфин 61, 2%, с общо нетно тегло 155 972,5 гр., на обща стойност 5 727 310 лв., като предметът на престъплението е в особено големи размери и случаят е особено тежък – престъпление по чл. 242, ал. 4 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. С присъда № 19/12.04.2019 г. на Хасковския окръжен съд В. е признат за невинен по така предявеното му обвинение, като в съдебното заседание на 12.04.2019 г. е променена мярката му за неотклонение от “задържане под стража“ в “подписка“. Ищецът е освободен. На 23.04.2019 г. е напуснал България през ГКПП Аерогара София. По протест на Прокуратурата на РБ е образувано в.н.д. на Пловдивския апелативен съд. По делото е постановена присъда от 11.11.2019 г., с която оправдателната присъда е отменена и лицето е признато за виновно по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 242, ал. 2 пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2. Осъдено е на 13 години лишаване от свобода и глоба в размер на 150 000 лв., като е постановено и отнемане в полза на държавата на превозното средство, с което са транспортирани стоките. Мярката за неотклонение на ищеца “подписка“ е променена отново в задържане “под стража“. На 26.11.2019 г. е изпратена до Министерство на правосъдието молба за екстрадиция с цел изпълнение на съдебния акт за задържане под стража на иранския гражданин. Не е последвала екстрадиция. По жалба на В. Н. присъдата на апелативния съд е отменена от ВКС с решение от 29.06.2020 г. и делото е върнато за разглеждане на друг състав на Пловдивския апелативен съд. С решение от 28.08.2020 г. апелативният съд е потвърдил оправдателна присъда на Хасковския окръжен съд от 12.04.2019 г. Апелативният съд е изменил наложената (останала неизпълнена) мярка за неотклонение “задържане под стража“ в “подписка“. Постановено е изпращане на уведомление за отпаднала нужда от издирване и задържане на иранския гражданин. Решението на апелативния съд не е обжалвано. Оправдателната присъда е влязла в сила на 01.10.2020 г. С разпореждане от 12.02.2021 г. Хасковският окръжен съд е постановил товарният автомобил и ремаркето да се върнат на иранския гражданин. Същите са фактически предадени на 23.03.2021 г. Съдът установил, че по време на цялото наказателно производство Н. е изпитвал чувства на силен емоционален дискомфорт - унижение, срам, страх от неоснователно осъждане, обреченост и липса на бъдеще, неудовлетвореност, непримиримост към проявената несправедливост, уронено достойнство, добро име и престиж, изолация. Страхът от осъждане е бил интензивен, основателен и продължителен, като чувствата на обреченост и несигурност за по-нататъшната му съдба са засилени и задълбочени поради постановяваните от различните съдебни инстанции противоречиви съдебни актове, чуждата и непозната среда. Негативните емоции, страхът, са били особено заострени и поради това, че подсъдимият е чужд гражданин, без приятели и семейство, без никакви близки в чужда страна. Съдът намерил, че в резултат на незаконното обвинение в извършване на престъпление ищецът не е могъл да упражнява и професията си, като имал и трудности да се издържа - автомобилът и ремаркето, с които е осъществявал дейността си като шофьор са му отнети и върнати през м. февруари 2021 г., а фактически получени през м. март същата година. Така за период от почти четири години е ищецът е лишен от възможността да упражнява професията си на шофьор и принуден да се ангажира с трудова дейност, различна от желаната и осъществявана от него до преди наказателното производство. Съдът приел още, че несъмнено обвинението е станало достояние на близките му, на социалния му и приятелски кръг и на работодателите му в Иран – предвид невъзможността му да се завърне в родината си вследствие продължителния период на задържането му в България, както и изпратената в Иран молба за екстрадиция във връзка с постановеното лишаване от свобода за период от 13 години с първоначалната присъда на Пловдивския апелативен съд. Съдът допълнил, че е засегната в значителна степен и професионалната му реализация и за периода след приключване на наказателното производство. В заключение, въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Определила паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД, като съобразила следните обстоятелства: продължителността на наказателното производство – 3 години и 5 месеца, приключването му в разумен срок; наложените мерки за принуда и продължителността на най-тежката “задържане под стража“, която е ефективно изтърпяна в пенитенциарно заведение; възрастта на незаконно обвинения – 32 г., неговата личност, вкл. чистото съдебно минало; тежестта на престъплението, в което е обвинен – тежко умишлено, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 15 до 20 г.; постановената от съд осъдителна присъда с наложено наказание лишаване от свобода за срок от 13 г.; затрудненията в професионалната реализация и упражняване правото на труд; нарушаването на и на други основни човешки права и свободи на ищеца като правото му на лична свобода и неприкосновеност, на сигурност, на свободно придвижване в резултат на задържането му в напълно непозната за държава за близо две години, лишен от семейство, приятели и социален кръг, с които не е могъл да поддържа връзка дори и по телефона (същия му е отнет). Намирал се е в пълна изолация. Съдът заключил, че всички тези негативни психоемоционални изживявания са били интензивни и многокомпонентни и са затруднили в изключителна степен ищеца – в личностен, социален и професионален аспект. За база на определения размер на обезщетението съдът приел средногодишната работна заплата в страната за периода на увреждането (2017 – 2020 г.). Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД - твърди се противоречие на въззивното решение с т. 3 и 11 на ТР № 3/02.04.2005 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 г., ОСГК и т. 2 на ППВС № 4/23.12.1968 г.; за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение, свързани с правилното прилагане на принципа на справедливостта при определянето на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на обезщетението за неимуществени вреди – твърди се противоречие на въззивното решение с тълкувателна практика на ВС/ВКС, решение № 16/17.05.2017 г. на ВКС по гр.д. № 2686/2016 г. на ВКС, III г.о., както и множество други съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставените правни въпроси са принципно значими и относими по всяко исково производство, но не се установява поддържаното от касатора противоречие. На практика в съображенията по чл. 281 ГПК касаторът се оплаква, че определени релевантни факти не са обсъдени „в достатъчна степен“, т.е. за необоснованост в изводите, а няма твърдение, че съдът изобщо не ги е обсъдил (процесуално нарушение по чл. 235, ал. 2 ГПК). Несъгласието с изводите на съда не значи, че той изобщо не е обсъдил релевантни за делото факти. Нещо повече, касаторът набляга само на онези, които не обусловят увреждане над обичайното, но изцяло игнорира тези, които сочат на по-разнообразни, интензивни и продължителни емоционални и психически негативни преживявания, съответно как те се отнасят към справедливостта по см. чл. 52 ЗЗД. Следва също да бъде изяснено, че съдът дължи преценка на всички обстоятелства, които имат отношение към претърпените неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление и го е сторил в случая, като е обсъдил всички онези, които в годините съдебната практика на ВС и на ВКС е очертавала като съществени и релевантни при приложението на чл. 52 ЗЗД при установен деликт и в частност – деликт в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът е изяснил и кои са обстоятелствата, които обуславят завишен размер на обезщетението, как те са повлияли на неимущественото увреждане. Вярно е, че съдебният акт е изготвен като контролноотменителен, но съдържанието му не до такава степен само оценъчно, че да се приеме, че липсват собствени мотиви на въззивното решение. Като е възпроизвел фактическите и правни изводи на първостепенния съд, които действително са пълни, ясни, точни и обосновани, изведени при точно съблюдаване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, апелативният, определяйки ги като правилни, на практика, се е съгласил изцяло с тях; в същото време е дал отговор и на оплакванията на Прокуратурата на РБ. В крайна сметка, начинът по който е изготвен въззивният акт, макар и непрецизен, не създава неяснота относно приетото от второстепенния съд по фактите и правото, по доводите и възраженията на страните, като те не са имали затруднения в установяване на волята и съображенията на въззивната инстанция. Не се установява и неточно приложение на чл. 52 ЗЗД, съответно противоречие в тълкуването му със съдебната практика, на която се позовава касатора, а също и служебно известната на състава ВКС. Следва да се посочи, че във всички инстанции по делото сам ответникът по иска не е изяснил какъв е според него справедливият размер на обезщетението по конкретното дело. В първа инстанция счита, че искът е завишен по размер, пред втора и касационна инстанция поддържа, че присъденото от окръжния съд обезщетение трябва да бъде „намалено по размер“. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на адвокат И. адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., определено по правилата на чл. 38, ал. 2 ЗА, като съдебният състав прецени вида на делото, неговата тежест и продължителност пред ВКС, конкретно извършената работа и ангажираност на адвоката като време и извършване на процесуални действия от името на клиентка, както и участие в съдебни процедури. Мотивиран от горното, съдът