Определение № 1192 от 04.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2555/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Кардинал 07“ ЕООД /н./, [населено място], срещу решение № 310/12.05.2022 г., постановено по т.д.№ 1193/2021 г. от Софийски апелативен съд, с което потвърдено решение № 260035/14.12.2020 г. по т.д.№ 91/2019 г. на Врачански окръжен съд в частта по предявения положителен установителен иск от „Алианц Банк България“ АД, [населено място], за приемане за установено, че „Кардинал 07“ ЕООД дължи на банката сумата от 32896,49 лв., представляваща просрочена главница по договор за ипотечен кредит за текущи нужди от 31.07.2013 г. и законна лихва върху същата от 11.12.2018 г., както и сумата от 75,86 лв. – просрочена лихва за периода 09.10.2018 г. – 10.12.2019 г. и сумата от 937,03 лв. – наказателна лихва за същия период. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Третите лица помагачи А. П. Карабенчева, [населено място], и Т. Г. П., [населено място],и синдикът В. Банков не изразяват становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между „Алианц Банк България“ АД и „Кардинал 07“ ЕООД на 28.06.2013 г. е сключен рамков договор за отпускане на кредити с кредитен лимит от 500000 лв. и краен срок за погасяване на 25.04.2021 г. С допълнително споразумение от 04.07.2014 г. е предоставен инвестиционен кредит от 86000 лв. за покупка на имот. На 05.10.2018 г. кредитът бил обявен за предсрочно изискуем поради неспазване на условията за погасяването му чрез изпратено от банката до кредитополучателя писмено уведомление. Договорът е бил сключен от пълномощник Т. П., упълномощена от управителя на „Кардинал 07“ ЕООД – М. С.. Направеното оспорване на подписа на С. на пълномощното е счетено за доказано въз основа на заключението на съдебно-почерковата експертиза. Решаващият състав е изложил съображения, че договорът за кредит обвързва кредитополучателя, тъй като дружеството е осчетоводило отпуснатия кредит, както и направените погасявания в периода от 28.06.2013 г. до 31.12.2013 г. Допълнителен аргумент за знание за договора е изведен от решението за сключване на договор за кредит, взето от общото събрание на съдружниците в „Кардинал 08“ ООД (едноличен собственик на капитала на „Кардинал 07“ ЕООД), в което дружество съдружници са Т. П. (пълномощник) и М. С. (представител на кредитополучателя) по договора с банката. След прилагане на правилото по чл.301 ТЗ въззивният съд е приел, че липсва противопоставяне на договора за кредит след узнаването му, поради което се дължи връщане на предадената парична сума заедно с уговорените лихви. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя пет въпроса, всички заявени на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Позоваването на очевидна неправилност е свързано с четвърти и пети въпроси. Първият въпрос: „Относно правомощията на въззивната инстанция съгласно чл.269 ГПК за проверка правилността на първоинстанционното решение при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба“ и вторият: „Относно възможността въззивният съд да преразгледа обжалваното решение по същество като мотивира своя акт с факти, които не са послужили на първата инстанция да формира убеждението си, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл.146 ГПК и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти“ са свързани с оплаквания, че въззивният съд се е позовал на протокол от общо събрание на съдружниците на „Кардинал 08“ ООД, който не е бил обсъден от първоинстанционния съд. Въведени са и доводи, че въззивният съд е направил ново тълкуване на заключението на почерковата експертиза, без да постанови повторно изслушване на експерта. Въпросите относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая протоколът от общото събрание на съдружниците е представен като доказателство в първоинстанционното производство и не е оспорен, поради което съдът не следва да дава на страните указания относно разпределение на доказателствена тежест. Това доказателство е преценено като допълнителен аргумент за знание на търговеца за отпускане на кредита с оглед прилагането на разпоредбата на чл.301 ТЗ, но не е основен решаващ фактически извод на съда. Не е вярно твърдението на касатора, че съдът е направил „ново тълкуване“ на почерковата експертиза. Обект на изследване са били документи за теглене на суми от сметката, по която е преведен кредитът, докато въззивният съд е приел за доказан факта, че са осчетоводени погасяванията, които дружеството е направило в полза на банката. Третият въпрос: „Относно това дължи ли се доказване на неоспорени факти при условията на чл.153 ГПК?“ е свързан също с протокола от общото събрание на съдружниците, който според касатора не е обявен за безспорен и ненуждаещ се от доказване факт и не е признание за факт. Въпросът не е от значение за решаването на спора, тъй като, от една страна, както бе посочено, че това писмено доказателство няма решаващо значение за формиране на крайните изводи на съда, а от друга страна, липсата на изрично признание по делото за конкретен факт или на обявяването на определени факти за безспорни не ограничава съда при обсъждането на писмените доказателства. Този извод е изведен в цитираното ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Четвъртият и петият въпроси, свързани от касатора и с очевидната неправилност на решението, са: „Относно възможността съдът да формира решаващите си изводи на базата на приета по делото експертиза по въпроси, които не са поставяни като задача на вещото лице“ и „Относно възможността на въззивния съд да извърши ново тълкуване на приета по делото графологична експертиза“. Развити са съображения, че вещото лице не е имало задача да проверява дали кредитът е осчетоводен, както и не било установено от кого е направено осчетоводяването и верни ли са счетоводните записвания. Твърдението, че задача на вещото лице да провери дали отпускането на кредита е осчетоводено не е била поставена, не е вярно. В заключението е описано кога е направено това осчетоводяване по поставената задача за извършване на посоченото изследване, както и за изпълнение на задачата дали са направени плащания по кредита логически е необходима проверка за момента на отпускане на кредита. Всички останали доводи на касатора представляват по същество оспорване на заключението на експерта, каквото не е било заявено в инстанциите по същество на спора. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. за касационното производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд