Определение № 369 от 25.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 865/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. А. Г., чрез назначения му особен представител адвокат Р. Р., срещу решение № 112 от 13.12.2021 г. по в.гр.д.№ 158/2021 г. на Окръжен съд-Търговище в частта, с която е потвърдено решение № 51 от 10.05.2021 г. по гр.д.№ 817/2019 г. на Районен съд-Попово в частта, с която e прието за установено по отношение на Р. А. Г., че Г. А. Г. не е собственик на следния недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Попово, а именно: на 1/2 идеална част от дворно място, съставляващо имот пл. № ...., с площ от 618 кв. м., за което е отреден УПИ.....с площ от 658 кв.м., при граници и съседи: улица, С. С. П., Д. Х. К. и С. И. К., А. М. М., както и на 5/12 идеални части от построената в поземления имот едноетажна еднофамилна жилищна сграда. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на акта по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ищецът Р. А. Г. не е подал отговор на касационната жалба, а ответниците А. М. М. и С. Е. М. са изразили становище за основателност на същата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Делото е имало за предмет предявени от Р. А. Г. срещу Г. А. Г., А. М. М. и С. Е. М. отрицателен установителен иск, с който се иска да бъде признато за установено в отношенията между ищеца и ответниците, че ответниците Г. А. Г., А. М. М. и С. Е. М. не са собственици на 1/2 идеална част от УПИ .... с площ от 658 кв.м., отреден за поземлен имот пл. № ...., с площ от 618 кв. м., при граници и съседи: улица, С. С. П., Д. Х. К. и С. И. К. и А. М. М., и на 1/2 идеална част от построената в поземления имот едноетажна еднофамилна жилищна сграда. Правният интерес от иска обосновава с твърдението, че е собственик на целия имот – дворно място и сграда, на основание саморъчно завещание от майка му К. Г. и наследство от баща му А. Г., като наследодателката е придобила собствеността върху дворното място по наследство и делба, а двамата родители са придобили собствеността върху жилищната сграда в режим на СИО. Ответникът Г. А. Г. е заявил, че е придобил 1/2 ид.ч. от имота и сградата по наследство от родителите си. Направил е и възражение по чл. 30 ЗН, за намаляване на завещателното разпореждане, оставено от майка му в полза на брат му до размера на запазената му част. Ответниците М. са направили възражение за неоснователност на иска, по съображения, че са придобили 1/6 ид. на основание договор за дарение, а 2/6 ид.ч. на основание договор за продажба, сключени с н.а. № ..... г. и № ..... г. Твърдят, че завещанието им е непротивопоставимо, тъй като е вписано след вписване на нотариалните актове.

Въззивният съд е приел, че ищецът Р. Г. и ответникът Г. Г. са синове и наследници на А. Г. Г., починал на 28.11.2008 г., и на К. Х. Г., починала на 25.06.2010 г. А. и К. Г. сключила граждански брак на 06.03.1949 г. Процесното дворно място е било лична собственост на К. Х. Г., която го е придобила на основание наследство и договор за доброволна делба, сключен на 10. 05. 1989 г., с брат й К. Х. Г., като доброволната делба е извършена без да са договаряни и изплащани суми за уравнение на дяловете. Жилищната сграда е била построена от К. и А. Г., през 1995 г., на основание разрешение за строеж № 32/12. 12. 1987 г., като е издадено разрешение за ползване на 08. 06. 1995 г., поради което е била придобита от съпрузите в режим на СИО (този извод е мотивиран и с разясненията, дадени ППВС № 5/ 1972 г., т. 4.). След смъртта на А. Г., настъпила на 28. 11. 2008 г., К. Г. е придобила 4/6 ид.ч. от жилищната сграда (1/2 на основание прекратена с развод СИО и 1/6 по наследство от съпруга си), ищецът Р. Г. и ответникът Г. Г. са придобили по 1/6 ид.ч. по наследство от баща си А. Г.. Със саморъчно завещание от 24. 03. 2005 г., обявено и вписано на 28. 08. 2019 г., К. Г. е завещала на сина си Р. А. Г. процесното дворно място и процесната жилищна сграда. За жилищната сграда завещанието е породило действие само до размера на притежаваните от наследодателката права – 3/4 идеални части. Въз основа на показанията на свидетелите Д. и К.И. е прието за установено, че родителите на ищеца и на касатора имали желание да устроят децата си, като на единия оставят апартамента, а на другия къщата, за да имат собствени жилища след като се завърнели в България (и двамата работили в чужбина). Още през 2005-2006 г. К. Г. заявявала, че чрез завещания на Р. дала къщата, а на Г. апартамента. С н.а. № ..... г. и н.а. № ..... г. Г. Г. дарява и продава на ответницата А. М., през време на брака й с ответника С. М., по 1/2 ид.ч. от дворното място и от жилищната сграда.

Относно процесното завещание съдът е приел, че същото не е оспорено от страните, отговаря на формалните изисквания на ЗН и е валидно. То е за определено имущество, поради което по своя характер представлява частно, а не универсално завещателно разпореждане. Породило е пряк транслативен ефект за завещаното имущество с откриване на наследството на завещателя. Възражението на касатора Г. Г. по чл. 30 ЗН е счетено за неоснователно. За неоснователно е прието и възражението на ответниците, че завещанието им е непротивопоставимо, тъй като е вписано след вписване на договорите, сключени с нотариални актове № № .... г. и.....г. В тази връзка е прието, че правилото на чл. 113 от ЗС е неприложимо както в отношенията между наследник по закон и наследник по завещание, така и в отношенията между наследник по завещание и трето лице, придобило права с транслативен акт, сключен с наследника по закон, тъй като в първия случай няма конкуренция между актове, подлежащи на вписване, понеже придобиването на недвижими имоти по наследство не подлежи на вписване, а във втория случай праводателят не е един и същ. За неоснователно е счетено и възражението, че завещанието не може да породи действие, тъй като е изтекла петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, считано от датата на откриване на наследството до датата на неговото обявяване. Упражняването на правата по завещанието се свързва с приемане на наследството, а то съгласно ЗН не е обвързано със срок, поради което няма как и да е погасено по давност. Обстоятелството, че завещанието е обявено 9 години след откриване на наследството, е без значение, тъй като законът не предвижда санкция, ако завещанието не е обявено веднага след узнаване за откритото наследство, каквото е изискването на чл. 27, ал. 1 ЗН.

За неоснователно е прието и възражението на ответника Г. Г., направено при условията на евентуалност, за придобиване по давност на 1/2 идеална част от дворното място и от жилищната сграда.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Как следва да се тълкува от съда изразената от завещателя воля, ако в завещанието са посочени изрично конкретни сгради и съответстващия им документ за собственост, но част от сградите не са описани в завещанието.

2. Може ли при тълкуване волята на завещателя относно това кой имот е завещан, да се изхожда не само от текста на завещанието, но и от други доказателства по делото – свидетелски показания, характеристики на имота, документи за собственост и други и да се приеме, че заветникът е придобил повече права от завещаните.

3. Следва ли въззивния съд в решението си да обсъди и да даде отговор на всички възражения и доводи, направени във въззивната жалба, и да изложи собствени мотиви, ако първоинстанционния съд не е изложил такива.

Относно първия и третия въпрос се твърди разрешаването им в противоречие с решение № 154 от 29.06.2016 г. по гр.д.№ 549/2016 г. на ВКС, І г.о., решение № 64 от 19.01.2020 г. по гр.д.№ 3301/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 245 от 17.01.2020 г. по гр.д.№ 4908/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 162 от 29.01.2019 г. по гр.д.№ 10/2018 г. на ВКС, І г.о., решение № 28 от 17.05.2018 г. по т.д.№ 1212/2017 г. на ВКС, І т.о. Относно втория въпрос се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по така поставените въпроси.

Въпросите не са от обуславящо значение за преценка основателността на отрицателния установителен иск за собственост, предявен срещу касатора-ответник Г. А. Г., и отговорите на същите не биха повлияли за крайния извод на съда, че по отношение на този ответник искът е основателен за 1/2 идеална част от дворното място и за 5/6 ид.ч. от жилищната сграда. Това е така, защото дори да се възприеме за основателен доводът на касатора Г. А. Г., че същият към сключване на разпоредителните сделки с нотариални актове № № ..... г. и ..... г., е бил собственик на 1/2 идеална част от дворното място и на 1/2 идеална част от жилищната сграда (а не собственик само на 1/6 ид.ч. от жилищната сграда, придобита по наследство от баща си), то сключените между него и другите двама ответници договори - за дарение и за продажба, с които се прехвърля 1/2 идеална част от дворното място и от жилищната сграда, са породили вещнопрехвърлително действие. Тоест, към предявяване на отрицателния установителен иск за собственост Г. Г. не е притежавал никакви идеални части от дворното място и от жилищната сграда, поради което предявеният срещу него отрицателен установителен иск за собственост е подлежал на уважаване изцяло. С оглед на горното и предвид указанията по приложение на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, въпросите не отговарят на изискванията на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Независимо от изложеното, за яснота следва да се добави, че първият въпрос не касае общите правила на тълкуване по чл. 20 ЗЗД, а е твърде конкретен, отговорът на същия не може да е принципен, а изисква преценка на редица конкретни обстоятелства, установени по делото. Вторият въпрос е решен не в противоречие, а в съответствие с посоченото от касатора решение № 154 от 29.06.2016 г. по гр.д.№ 549/2016 г. на ВКС, І г.о. В същото е възприета трайната непротиворечива практика на ВКС, според която завещанието е едностранна правна сделка и когато волята на завещателя е неясна, подлежи на тълкуване по правилата на чл.20 ЗЗД – следва да се търси действителната воля на завещателя, като отделните клаузи на завещанието се тълкуват във връзка една с друга и всяка една от тях да се схваща в смисъла, който произтича от завещанието като цяло с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. По отношение на имота, предмет на завещателно разпореждане се приема, че волята на завещателя може да бъде изведена не само от целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността и взаимната връзка на отделните клаузи една с друга, но и в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, както и от характеристиките на самия имот, притежаван от завещателя, данни за които могат да се извличат не само от текста на завещанието, но и от други доказателства по делото. Макар посочването на имуществото, предмет на разпореждането, да представлява съществен елемент от съдържанието на завещанието, доколкото законът не изисква в случаите, когато се завещава определен недвижим имот, той да бъде посочен в завещанието с всички негови индивидуализиращи белези (местонахождение, площ, съседи). Достатъчно е индивидуализацията да бъде извършена по такъв начин, който прави имота, предмет на разпореждането, обективно определяем с оглед обстоятелствата във всеки отделен случай, като волята на завещателя подлежи на тълкуване не само с оглед употребените в завещанието думи и изрази, но и с оглед правилата на формалната житейска логика. Няма противоречие между това решение на ВКС и обжалваното въззивно решение. Въззивният съд е спазил горепосочените правила за тълкуване, като е приел, че действителната воля на завещателката е била да остави целия свой имот (дворното място, ведно с построените в него сгради – къща и лятна кухня) на ищеца. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по третия въпрос от изложението, доколкото въззивния съд, в съответствие с практиката на ВКС и с правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил всички относими, допустими и необходими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал е въведените от страните доводи и възражения, относими към спорното право.

Не е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, тъй като изводите на въззивния съд съответстват на събраните доказателства и не противоречат на правилата на формалната логика. Посочените в изложението пороци на съдебния акт, представляващи оплаквания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му.

С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Ищецът не претендира присъждане на разноски за касационната инстанция и няма данни да е направил такива.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,