Определение № 317 от 14.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 501/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „БАНКА ДСК“ АД срещу определение № 128/20.01.2022 г. по в.ч.гр.д. № 3929/2021 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение от 19.11.2021 г. по т.д. № 88/2018 г. на Окръжен съд Кюстендил. Жалбоподателят прави оплакване за незаконосъобразност на атакуваното определение и моли то да бъде отменено като бъде постановено друго такова, с което делото бъде върнато на Окръжен съд Кюстендил като единствено компетентен съд, който да продължи съдопроизводствените действия. Противопоставя на изтъкнатите от въззивния съд изводи, че отпуснатият кредит за текущо потребление не е за обслужване личните интереси на кредитополучателя. Заявява становище, че в практиката се наблюдава как за голяма част от потребителските кредити целта на договора остава неясна за кредитиращата банка. Тази цел може да бъде както потребителска, така и търговска. Преценката на съда не трябва да се основава само на една индиция в посока, че договорът за кредит е подписан от физическо лице, което обстоятелство да го класифицира като потребителски такъв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК като формулира следните въпроси, за които счита, че са обуславящи изводите на въззивния съд и са включени в предмета на произнасянето му: „Длъжен ли е съдът при определяне на компетентността за разглеждане и решаване на спор по договор за кредит, сключен с чуждестранен гражданин, да извършва самостоятелна преценка относно вида, характера и целта на договора, или е обвързан единствено от твърдяното в исковата молба?“ и „Следва ли съдът при определяне на компетентността си да събира служебно доказателства относно вида, характера и целта на договора за банков кредит?“ Препис от частната касационна жалба не се връчва. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. За да постанови обжалваното в настоящото производство определение, съставът на Апелативен съд София е преценил, че производството пред Окръжен съд Кюстендил е било инициирано с искова молба, предявена от банката частен жалбоподател против E. D., румънски гражданин, с посочени данни за адрес в България и Румъния. В обстоятелствената част на исковата молба банката е изложила обстоятелства за наличие на облигационна връзка с ответника по повод договор за кредит за текущо потребление, по силата на който са били предоставени парични средства в размер на 80 000 лв. за срок от 120 месеца. Поради неизпълнение на задължението за погасяване на месечните вноски банката е заявила претенция за връщане на сума в размер 71 728, 76 лв. - главница и 6 493, 09 лв. - мораторна лихва. Препис от исковата молба не е бил връчен надлежно на ответника, въпреки извършената процедура по реда на Регламент № 1393/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански и търговски дела. От събраните по делото доказателства въззивният съд е направил извод, че ответникът има местоживеене в друга държава /с последен известен адрес в Румъния и данни, че пребивава трайно в Италия/ и има качеството потребител. За да стигне до този извод, съставът е анализирал и разпоредбата на § 13, т. 1 от Закон за защита на потребителите /с неправилно изписана в определението абревиатура на отменения ЗЗППТ/, в който е дадена легална дефиниция на понятието „потребител“, също така регламентираното в чл. 2, б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и тълкуването на сочените разпоредби в практика на СЕС. Доколкото Регламент № 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела не въвежда свое автономно понятие за „потребител“, съдът е приел, че Раздел IV от същия – „Компетентност при потребителски договори“, касае именно тези случаи, при които една от договарящите страни има качеството потребител по смисъла на чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО. Счел е, че именно за тях е приложима предписаната в чл. 18, т. 2 от Регламента съвпадаща с тази по чл. 4, т. 1 от същия международна компетентност на държавата-членка, в която е местоживеенето на потребителя. Въззивният съд е оценил като неоснователни възраженията на ищеца срещу изводите за липса на международна компетентност, изтъквайки, че в исковата молба не са изложени твърдения, нито са представени доказателства предоставеният кредит да е с друго предназначение, различно това да задоволи текущи нужди на получателя. С оглед на формираните мотиви, съдът е счел, че в случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 18 от Регламент № 1215/2012 г., която предвижда, че иск срещу потребител може да се предяви в съдилищата на държавата членка, където той има местоживеене. При съвпадане изводите на двете инстанции във въззивното определение е посочено, че, след като местоживеенето на ответника потребител не е на територията на Република България, то първоинстанционният съд не е международно компетентен да разгледа правния спор, с който е сезиран от „БАНКА ДСК“ АД. Не е налице основание за факултативен достъп до касационен контрол на обжалваното определение. С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. На първо място, следва да бъде посочено, че в изложението на частния касатор не е обоснована нито една от трите хипотези, регламентирани в чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно: 1. поставеният въпрос да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Общо е посочена разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, което не е достатъчно, за да бъде допуснат контрол за законосъобразност от касационната инстанция. Последната няма задължението служебно да установява наличието на някоя от регламентираните хипотези, които предпоставят достъп до касация. Само на това основание следва да бъде отказано осъществяването на проверка за съответствие на обжалваното определение с изискванията за законосъобразност, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК. Съдът може единствено служебно да извърши проверка за валидност и допустимост на обжалвания въззивен акт. В случая настоящият състав намира, че определение № 128/20.01.2022 г. по в.ч.гр.д. № 3929/2021 г. на Апелативен съд София се явява валидно и допустимо. На второ място, поставените от жалбоподателя въпроси не са релевантни за изхода на производството, а те са произволно и хипотетично поставени. При постановяване на своя акт съставът на Апелативен съд София не е бил поставен в ситуация на неизвестност относно характера на договора, сключен между ищеца и ответника, тъй като не само в исковата молба са изложени твърдения за неговия характер на договор за потребителски кредит, но и от всички писмени доказателства, представени от банката ищеца, това обстоятелство се установява по несъмнен начин. Доколкото няма изложени нито твърдения, нито ангажирани доказателства този договор да е сключен с ответника като физическо лице, действащо в рамките на своята търговска или професионална дейност, съдът не е имал повод да анализира наличието на различен от твърдения и установен предмет на съществуващата между страните облигационна връзка. Ето защо, на още едно основание поради липса на предпоставките, регулирани от чл. 280, ал. 1 ГПК, достъп до касационен контрол следва да бъде отказан. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че в нито един момент от развилото се инстанционно производство по повод изводите за липса на международна компетентност, изложени от Окръжен съд Кюстендил, „БАНКА ДСК“ АД не е извършила позоваване на чл. 27 от Регламент № 1215/2012 г., чието приложение е разяснено в определение № 63/28.01.2021 г. по ч.т.д. № 2175/2021 г. на ВКС, ТК, II ТО, нито на чл. 26 от същия регламент, предвиждащ пророгация на компетентността, а единствено е оспорвала целта на отпуснатия кредит, съответно качеството потребител на ответника. При тези данни по делото няма как да бъде формиран какъвто и да било извод в посока контрол по същество на обжалваното определение. Следователно достъп до касация следва да бъде отказан. С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС