Определение № 269 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 900/2020 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба подадена от К. Б. Ш., чрез адв. Б. Д., срещу решение № 141 от 29. 11. 2019 г. по в. гр. д. № 290/2018 г. на Варненския апелативен съд в частта потвърждаваща решение № 177 от 13. 02. 2019 г. по гр. д. № 3127/2015 г. на ВОС (постановено след отмяна на прекратително решение с характер на определение) в частта, с която са отхвърлени предявените от К. Б. Ш. против А. В. Е.-Ш. и „Гифта“ АД искове с правни основания чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 и ал. 2, пр. 5 ЗЗД, за прогласяване нищожността на договор за цесия от 19. 05. 2011 г., сключен между „Биск“ ЕООД и А. В. Е.-Ш. и в частта потвърждаваща решение № 229 от 12. 02. 2018 г. на ВОС в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. Б. Ш. против А. В. Е.-Ш. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване на владението върху поземлен имот, находящ се в [населено място], район „П.“,[жк], м. „Св. Н.“, с площ от 633 кв.м., представляващ поземлен имот с идентификатор .... по кадастралната карта на града, заедно с построените в него сгради – еднофамилна вилна сграда с идентификатор .... и площ от 27 кв.м. и едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор .... и площ от 13 кв.м., придобити на основание наследство, съдебна делба, давностно владение и доброволна делба. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е отговор на касационната жалба от „Гифта“ АД, чрез процесуалния представител Г. А., с който се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.

Ответницата по касационната жалба и по исковете А. В. Е.-Ш. не изразява становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд е приел за установено от фактическа страна, че с влязло в сила решение К. Б. Ш. и „С.Л.М.Д.А.-Консултинг“ ООД са осъдени солидарно да заплатят на „Биск“ ЕООД парични суми. Дружеството-кредитор се е снабдило с изпълнителен лист на 13. 01. 2011 г., въз основа на който на 28. 01. 2011 г. е образувано изп.д. № 201171180400021 по описа на ЧСИ С. Д.. Взискателят „Биск“ ЕООД е насочил принудителното изпълнение върху процесния недвижим имот. В изпълнителното производство е присъединен като взискател и ипотекарният кредитор „Хипокредит“ АД, на осн. чл. 459, ал. 2 ГПК. На 19. 05. 2011 г. между „Биск“ ЕООД и А. Е.-Ш. е сключен договор за цесия, с който дружеството е прехвърлило вземанията си към К. Ш., възлизащи общо на 109279,99 лв. срещу цена, която цесионерът се задължава да заплати на цедента и чийто размер ще бъде договорен допълнително между страните, платима в деня на сключване на договора. Посочено е, че прехвърлените вземания не са обезпечени и цедентът не носи никаква гаранция за платежоспособността на длъжниците К. Б. Ш. и „С.Л.М.Д.А.-Консултинг“ ООД. С анекс № 1 от 19. 05. 2011 г. цената за прехвърлените вземания е определена на 44700 евро, равняващи се на 87425, 60 лв., и тази сума е преведена по банковата сметка на частния съдебен изпълнител от А. Е.-Ш. на 19. 05. 2011 г. А. Е.-Ш. е конституирана като взискател и договорът за цесия е представен в изпълнителното производство. Представена е и нотариална покана-съобщение по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цедента до длъжника, получена от съсед със задължение да я предаде на адресата, с посочени три имена на свидетели, което е удостоверено от двама свидетели. Насрочена е публична продан за периода 1. 08. 2011 г. – 01. 09. 2011 г., на която за купувач е обявена А. Е.-Ш. с протокол от 2. 09. 2011 г. Последната е превела по банков път на частния съдебен изпълнител продажната цена от 91340, 40 лв. на 3. 11. 2011 г. и имотът й е възложен с постановление за възлагане от 7. 11. 2011 г. Постановлението е обжалвано от К. Ш. по реда на чл. 435 и сл. ГПК, но жалбата й е оставена без уважение с влязло в сила решение. Не се спори, че А. Е.-Ш. е въведена в имота по реда на чл. 498 ГПК след влизане в сила на наказателното постановление. През 2015 г. „Биск“ ООД е преобразувано чрез вливането му в „Гифта“ АД и последното е станало правоприемник на всички права и задължения на вливащото се дружество, съгласно чл. 263и, ал. 2 ТЗ.

От правна страна съдът е приел, че за ищцата е налице правен интерес от предявяване на исковете с правни основания чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 и ал. 2, пр. 5 ЗЗД, за прогласяване нищожността на договор за цесия от 19. 05. 2011 г., сключен между „Биск“ ЕООД и А. В. Е.-Ш., тъй като в случай на уважаването им, последната ще се яви привиден кредитор (който не е носител на вземане към длъжника, поради нищожност на цесията), а липсата на изпълняемо право би отнело материалноправната основа на принудителното изпълнение, удовлетворяването на взискателя би се явило лишено от правно основание и недължимо полученото в резултат на принудителното изпълнение би подлежало на връщане, а при възлагане на имота, върху който е насочено изпълнението, възложеният имот ще се счита собственост на длъжника, поради липса на изпълняемо право. Възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда вещнопрехвърлителен ефект, в какъвто смисъл са разясненията, дадени с ТР № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС Исковете са преценени за неоснователни. Договорът за цесия не е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като не е сключен в противоречие с императивна правна норма – законът не забранява при възмездно прехвърляне на вземане размерът на цената да е уговорен с анекс към договора за цесия. Сделката не е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Законът не забранява прехвърляне на вземане в хода на изпълнителното производство, нито забранява допълнително договаряне точния размер на продажната цена. Поради това не би могло да се приеме, че сключването на договора е извършено с цел постигане на непозволен от закона правен резултат. Не е налице и накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради нееквивалентност на престациите. Вземания на стойност 109279,99 лв. са продадени за сумата 87425, 60 лв., като вземанията са били необезпечени и е предвидено цедентът да не носи отговорност за евентуалната неплатежоспособност на длъжника. Договорът не нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр.5 ЗЗД, поради привидност на същия. Продажната цена е преведена по банков път от цесионера на цедента в деня на сключването му и няма никакви данни страните да не са желали настъпването на правните последици на сделката. Прието е, че договорът за цесия е неформален, по делото има достатъчно писмени доказателства, установяващи сключването му (включително и превод на продажната цена по банков път в деня на сключването му), поради което възражението за неподписването му от цесионера не би променило извода за наличие на валидно сключена сделка. А и А. Е.-Ш. е потвърдила волеизявлението си и сключването на договора в исковото производство. Съобщаването на цесията на длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД не е елемент от фактическия състав на договора и няма отношение към действителността му. Ищцата не твърди да е платила на цедента преди съобщаване на цесията, нито по делото има такива данни.

Във връзка с иска по чл. 108 ЗС е признато за установено, че към влизане в сила на постановлението за възлагане от 7. 11. 2011 г. ищцата е била собственик на процесния имот, което е установено от констативен нотариален акт № ....г., решение по гр. д. № 1986/86 г. на ВРС, констативен нотариален акт № .... г. и договор за доброволна делба от 11. 04. 2005 г. С влизане в сила на 2. 07. 2012 г. на постановлението за възлагане от 7. 11. 2011 г. правото на собственост върху имота е преминало върху А. В. Е.-Ш.. Последната не е участвала в изпълнителното производство като привиден кредитор. Същата е имала изпълняемо право към ищцата, породено от действителен договор за цесия, с който е придобила цялото вземане на първоначалния взискател по изпълнителното дело. Възлагателното постановление е породило вещнопрехвърлително действие. Упражняваната от ответницата фактическа власт върху имота е на основание придобитото право на собственост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. Извършено ли е валидно прехвърляне на изпълняемото право от неговия носител „Биск“ ООД на А. Е.-Ш..

2. Допустимо ли е потвърждаване на собствени действия по сключване на договор за цесия и анекс към него при направено оспорване на дата и подпис на договорите и открито производство по чл. 193 ГПК. Ако е допустимо, към кой момент се преклудира възможността за потвърждаването му.

3. Дали в случая, с оглед цената на договора за цесия и обстоятелството, че цедентът е търговско дружество, писмената форма на цесията е задължителна.

4. Дали допусната грешка в диспозитива на решението при изписване правното основание на иска – чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД, вместо чл. 26, ал. 2, пр. 5 ГПК, каквато квалификация е посочена в мотивите, води до недопустимост на съдебния акт.

5. Дали съобщаването на цесията на длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД опорочава договора за цесия и прави същия недействителен.

6. „Принадлежността на изпълняемото право и връзката му с договора за цесия и по какъв ред следва да се осъществи защита срещу действията на съдебен изпълнител и допустима ли е защита по исков ред.“

Първите пет въпроса са зададени във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а шестият – във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по първия въпрос. Със същия не се поставя на разглеждане принципен правен проблем, обсъден от въззивния съд и обусловил решаващите му изводи, а се иска даване на становище по правилността на въззивното решение в частта му по исковете по чл. 26 ЗЗД (пита се: „извършено ли е валидно прехвърляне на изпълняемото право от неговия носител „Биск“ ООД към А. Ш.), каквато преценка касационната инстанция е оправомощена да извърши само след успешно преодоляване на фазата по чл. 288 ГПК и допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В този смисъл, въпросът не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК за общо основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. При липса на формулиран правен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд и от значение за изхода на делото, не следва да се обсъжда наличието на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че изводите на въззивния съд, касаещи исковете по чл. 26 ЗЗД, не противоречат на посочената от касатора практика на ВКС – решение № 334 от 3. 11. 2014 г. по гр. д. № 570/2014 г. на ВКС, 4 г.о. и определение № 81 от 20. 02. 2012 г. по гр. д. № 498/2011 г. на ВКС, 1 г.о. В цитираното решение е застъпено становището, че легитимирани да предявят установителен иск за нищожност на сделка са не само страните по сделката, а всяко трето лице, чието право е засегнато от сключването й. В случая въззивният съд е приел и аргументирал допустимост на предявените искове по чл. 26 ЗЗД. В цитираното определение е прието, че длъжникът може да се защити срещу незаконосъобразност на публичната продан чрез предявяване на иск за собственост, в производството по който да оспори действителността на публичната продан, но като релевира доводи, идентични с допустимите доводи за оспорване на публичната продан по чл. 496, ал. 3 ГПК – нарушаване на чл. 490 ГПК и невнасяне на цената и то ако възлагането не бъде обжалвано. В случая въззивният съд е приел, че осъществената публична продан, жалбата срещу която, подадена от ищцата, е оставена без уважение с влязло в сила съдебно решение, е годен придобивен способ. Имотът е купен от лице, което е имало право да наддава и което е внесло продажната цена по сметка на съдебния изпълнител. Решение № 21 от 7. 01. 2016 г. по в. гр. д. № 2458/2015 г. на ОС-Варна не следва да се обсъжда, тъй като основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква противоречие с практика на ВКС/ВС на РБ със задължителен или незадължителен характер. С изменението на чл. 280 ГПК (ЗИДГПК, обн. ДВ бр. 86/2017 г.) отпадна възможността за допускане до касационно обжалване на въззивните решения, поради противоречиво разрешаване на правен въпрос от съдилищата.А и в цитираното решение на окръжен съд е обсъждана хипотеза на сключен договор за прехвърляне на несъществуващо вземане.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по втория въпрос. Отговорът на същия не би повлиял на изхода на делото. Дори да се приеме, че договорът за цесия не е подписан от цесионера, поради което се явява сключен за него от лице без представителна власт, то недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД е относителна и на нея би могъл да се позове само мнимо представляваният, но не и насрещната страна или трето на сделката лице. На следващо място, дори да е сключен за цесионера от лице без представителна власт, договорът е потвърден от цесионера в деня на сключването му с конклудентни действия – изпълнение на задължението за заплащане по банков път на договорената продажна цена.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по третия въпрос. В посоченото от жалбоподателката определение № 247 от 16. 07. 2014 г. по гр. д. № 1808/2014 г. на ВКС, 2 г.о. не е обективирано становище на съдебния състав, според което договорът за цесия е формален в определени хипотези (когато вземането е с определен размер или страна по него е търговско дружество). По въпроса е формирана трайна и последователна практика на ВКС, според която договорът за цесия е неформален, каузален и консенсуален и вземането преминава от цедента върху цесионера с постигането на съгласие. По съображения, аналогични с изложените във връзка с първия въпрос, не следва да се обсъждат представените решения на окръжен, районен и апелативен съд.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по четвъртия въпрос. Във връзка със същия не се сочи практика на ВКС, а приложените към изложението решения и определения не съдържат становище, според което несъответствието между правна квалификация на иска, посочена в диспозитива на съдебното решение, и тази приета в мотивите поражда недопустимост на съдебния акт, а не представлява очевидна фактическа грешка, поправима по реда на чл. 247 ГПК.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по петия въпрос. В цитираната от жалбоподателя практика – ТР № 142-7/11. 11. 1954 г. на ОСГК на ВС, решение № 1516 от 5. 10. 1995 г. по гр. д. № 2497/1995 г. на ВС, 5 г.о., решение № 40 от 13. 05. 2010 г. по т.д. № 566/2009 на ВКС, 1 т.о. не е изразено становище, според което съобщаването на договора за цесия от цедента на длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД има отношение към действителността му. Напротив, изрично е прието, че съобщението не е елемент от фактическия състав на сделката (цедираното право преминава върху цесионера със сключване на договора) и има значение единствено за действието на цесията спрямо длъжника с оглед освобождаването му задължение в случай на плащане на цедента преди съобщаването на цесията.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по шестия въпрос. Същият е формулиран твърде неясно, общо, без връзка с изводите на въззивния съд от фактическа и правна страна („6. Въпрос, свързан с еднаквото приложение на закона и би допринесъл за развитието на правото е принадлежността на изпълняемото право и връзката му с договора за цесия и по какъв ред следва да се осъществи защита срещу действията на съдебен изпълнител и допустима ли е защита по исков ред“). Не е обосновано и с какво обсъждането му допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. А и във връзка с приложението на чл. 435 ГПК и чл. 396 ГПК има формирана практика на ВКС (напр. решение № 47 от 20. 04. 2015 г. по гр. д. № 2775/2014 г. на ВКС, 3 г.о., решение № 129 от 22. 10. 2015 г. по гр. д. № 2091/2015 г. на ВКС, 2 г.о. и др. ), съгласно която публичната продан е процес, който започва с описа на недвижимия имот (чл. 483 ГПК) и завършва с влизане в сила на постановлението за възлагане на имота (чл. 496 ГПК). Действията на съдебния изпълнител, опорочаващи процедурата за публична продан, подлежат на обжалване по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК. Проведената публична продан и възлагателното постановление могат да се атакуват по исков ред само на основанията по чл. 496, ал. 3 ГПК и при условие, че възлагателното постановление не е обжалвано. Недействителността на публичната продан може да се релевира и като преюдициален въпрос в производство по предявен иск за собственост върху имота обект на проданта.

Ответната по касационната жалба и по иска страна „Гифта“ АД претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция, но не е представила доказателства за извършването на такива.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо Гражданско отделение,