Определение № 50091 от 23.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 814/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Корпоративна Търговска Банка” АД – в несъстоятелност, чрез А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи заедно правомощията на постоянни синдици, против Решение № 763 от 09.12.2021., постановено по т.д. № 879/ 2021г. на Апелативен съд - София, с което след частично обезсилване на Решение № 261007 от 22.06.2021г. по т.д. № 1109/2017г. на СГС, ТО, VІ-5 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от синдиците на „КТБ“АД/н/ против Г. П. Х., И. А. З. и Ю. Т. П. при условията на евентуалност искове с правно основание чл.82 във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца солидарно сумата от 110 142.56 лв., представляваща обезщетение за претърпени от „КТБ“АД/н/ имуществени вреди от неизпълнение на договорните задължения на ответниците в качеството им на бивши администратори на банката като членове на Управителния съвет, респективно длъжностно лице с ръководни функции, при вземане на решение за сключване на Договор за издаване на банкова гаранция от 21.01.2009г., сключен между „КТБ“АД и „Аеропорт Кетеринг Сървисис“ ЕООД и Банкова гаранция за обезпечаване на вземане с изх.№ 50/ 21.01. 2009г., е потвърдено първоинстанционното решение в останалите му части – за отхвърляне на исковете на банката за солидарното осъждане на ответниците на основание чл.57, ал.3 ЗБН за заплащане на същата сума като обезщетение за вреди, нанесени й в резултат на осъществен деликт от ответниците, в качеството им на бивши нейни администратори, при вземане на решение за сключване на Договор за издаване на банкова гаранция от 21.01.2009г., сключен между „КТБ“АД и „Аеропорт Кетеринг Сървисис“ ЕООД и Банкова гаранция за обезпечаване на вземане с изх.№ 50/ 21.01. 2009г., както и за отхвърляне на евентуални искове по чл.57, ал.3 ЗБН за разделното осъждане на всеки от ответниците да заплати сумата от по 36 714.19лв. – обезщетение за претърпените от „КТБ“АД/н/ имуществени вреди, описани по-горе. В жалбата се поддържат основания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени съображения се моли за отмяната му и за постановяване на решение по същество, с което се уважат предявените искове. Допускането на касационното обжалване касаторът основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: 1.“Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?“ Допълнителният селективен критерий е обоснован с противоречие на обжалваното решение с практика на ВКС, обективирана в Решение № 212/ 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 206/ 31.07. 2015г. по гр.д. № 6832/2014г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 134/20.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 75 от 20.06.2016г. по т.д. № 1608/2015г. на ІІ т.о. и Решение № 65 от 30.07.2014г. на ВКС по т.д. № 1656/2013г., на ІІ т.о. 2.“Какви са пределите на дължимата от представляващите търговска банка лица грижа в периода на преддоговорното проучване, при оценка на ефективността на предложените по кредитната сделка обезпечения и при вземане на крайното решение за нейното сключване? Ограничени ли са представляващите лица от изводите и предложенията на подпомагащите вътрешни отдели? Дължат ли грижа по контрол върху изпълнение на сделката след нейното сключване?“ 3.“Следва ли изпълнителните директори/прокуристи, на които е възложено решението за сключване на кредитна сделка да се уверят, че са спазени въведените в кредитната институция правила и процедури по предварително проучване на кредитоискателя преди да вземат своето решение?“ 4.“Представлява ли погасяването на единственото обезпечение по банков кредит увреждане на интересите на Банката, респективно на кредиторите й, когато кредитът е останал изцяло неиздължен, а длъжникът е заличен след проведено производство по несъстоятелност, в което поради липса на имущество не е извършвано разпределение на суми към кредиторите ?“ Въпроси №№ 2, 3 и 4 са поставени в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Касаторът се позовава и на самостоятелния селективен критерий по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение. Ответниците по касационната жалба – И. А. З., чрез назначения му по реда на правната помощ особен представител – адв. В., и Г. П. Х., чрез редовно упълномощен процесуален представител, депозират писмени отговори, с които изразяват становище за неоснователност на касационната жалба, както и за недопускане на касационното обжалване. Ответникът по касация Ю. Т. П. не депозира писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което се преценява като процесуално допустима. За да достигне до атакувания краен резултат по делото, след самостоятелна преценка на установената по делото фактическа обстановка, съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд е направил следните фактически и правни изводи: За безспорни са приети следните релевантни за спора факти: сключването на 21.01.2009г. на Договор за банкова гаранция между „КТБ“АД, представлявано от ответниците Г. П. Х. – в качеството му на изпълнителен директор и Ю. Т. П. – прокурист, и „Аеропорт Кетеринг Сървисис“ ООД, по силата на който банката се е задължила да издаде банкова гаранция за сумата от 56 315 евро в полза на „Летище София“ за обезпечаване вземането на последното по сключен с кредитополучателя Договор за наем на недвижим имот на обект на летище София – публична държавна собственост; ответниците са имали качеството на „администратор“ по смисъла на чл.57, ал.3 във вр. §1, т.2 от ДР на ЗБН към датата на сключване на процесния договор, като Г. П. Х. и И. А. З. са заемали длъжност „изпълнителни директори“, а Ю. Т. П. е имал качеството „прокурист“; обезпечаване на процесния договор с договор за поръчителство, сключен на 21.01.2009г. между „КТБ“АД и Б. Н. А..; плащания по банковата гаранция на 02.11.2011г. в размер на 75 029.69 лв. и на 20.05.2013г. – 35 112.88 лв., като размерът на непогасената главница по договора за банков кредит е в размер на 110 142.57 лв., установено от прието заключение на ССЕ. Изложени са съображения, че предвидената в чл.57, ал.3 ЗБН отговорност на бившите администратори е деликтна, независима от отговорността по чл.240 ТЗ, и че се касае за специална деликтна отговорност за вреди, която може да се търси от изчерпателно определени от закона лица. Предмет на преценка е поведението им /действия и бездействия/, което да е довело до загуби от страна на банката в несъстоятелност, т.е. с това управление администраторите на банката да са довели до загубите, причинили и неплатежоспособността й. Посочено е, че в тежест на ищеца е пълното и главно доказване на елементите от фактическия състав на чл.57, ал.3 ЗБН, аналогичен на всяка деликтна отговорност: противоправно поведение /действие или бездействие/; вреда; причинна връзка между деянието и вредата; вина. За да сподели извода за неоснователност на иска по чл. 57, ал.3 ЗБН, съставът на САС е приел за неустановени по делото посочени в исковата молба действия, съответно бездействия, с които да са нарушени конкретни, вменени от устава, договора за прокура, договора да възлагане на управление, Правилника за кредитна дейност /ПКД/, друг вътрешноведомствен акт или закона задължения при сключване, респективно разрешаване на кредитния договор и усвояване на сумата по него. Преценено е, че съгласно действащия към момента на сключване на процесния Договор за банкова гаранция ПКД в компетентността на членовете на Управителния съвет на банката е да вземат решение за сключване на договор за кредит по отправено искане за това и след проучване на извършения анализ от специалист в съответните звена – правен анализ съгласно чл.35 ПКД; анализ от кредитен специалист – чл. 36 ПКД за финансовото състояние на кредитоискателя и предлаганото обезпечение; становище от служител в отдел „Кредитен риск“. Спазването на процедурата по изготвянето и предоставянето за проучване на компетентните управителни органи на становищата от служителите в съответните звена е прието за безспорно по делото. По спорния въпрос дали въпреки спазването на реда за предварително разрешение, е било извършено увреждащото действие от страна на ответниците, в качеството им на управляващи банката и администратори по смисъла на §1, т.2 от ДР на ЗБН, са изложени следните съображения: Общото финансово състояние на кредитоискателя се установява въз основа на представените от него финансово-счетоводни документи и справки / чл.37 ПКД/. Етап от проучвателната дейност е анализ на служител на Дирекция „Кредитен риск“, който съгласно чл.36, ал.3 от ПКД анализира предоставените документи и събраните сведения относно общото финансово състояние на кредитоискателя, кредитната му задлъжнялост според данните от Централния кредитен регистър на БНБ, предмета и целта на кредитирането, предлаганото обезпечение, икономическата свързаност на кредитоискателя по смисъла на Закона за кредитните институции и Наредба №7 на БНБ, както и резултатите от правния анализ. За неустановено към момента на сключването на договора за банкова гаранция е посочено анализите в кредитното досие да са съдържали данни за неспособност на кредитополучателя да плати. Акцентирано е, че Договорът за банкова гаранция съдържа в себе си бъдещо несигурно събитие, при реализирането на което възниква задължението на банката да плати по поетия от нея с договора ангажимент, като имущественото състояние на кредитоискателя може да бъде променено и да е различно към момента на сключване на договора за банкова гаранция, съответно към момента на извършване на плащането по нея в уговорения срок на договора. Посочено е, че това е станало и в случая, тъй като договорът е сключен в началото на 2009г., а възникването на задължението на кредитоискателя да плати е в края на 2011г. и през 2013г. Дали последният е бил в състояние на невъзможност да плати към момента на сключването на договора за банкова гаранция е прието за неустановено. Самото разрешаване и сключване на договора, както и разрешаване нареждане на сумата при спазване на договореностите, е намерено за недостатъчно за ангажиране отговорността на ответниците за тези им действия. Посочено е на следващо място, че макар принципното отпускане на недостатъчно или въобще необезпечени кредите не би могло да се третира като добра търговска практика с оглед специалната роля на банките във вътрешно-икономическото пространство на страната, за недоказано е прието твърдението, че конкретният договор е сключен при лоша оценка на риска и изначално предвидима невъзможност за възвращаемостта му от страна на кредитополучателя. По същите съображения е приета неоснователност и на предявените в условията на евентуалност искове по чл.57, ал.3 ЗБН за осъждане на ответниците при разделна отговорност, тъй като основанието за отхвърляне на главните искове не е липсата на уговорена или произтичаща от закона солидарност. За да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.82 във вр. с чл.79 ЗЗД въззивният съд е посочил, че с разпоредбата на чл.57, ал.3 ЗБН е регламентирана специална имуществена отговорност за вреди от изчерпателно определени от законодателя лица. Въз основа твърденията в исковата молба е приел, че ищецът претендира в условията на евентуалност осъждане на ответниците за причинените на банката в качеството им на администратори вреди в следствие на деликт, произтичащ от неизпълнение на договорни задължения в посоченото качество, които твърдения квалифицират иска по чл.57,ал.3 ЗБН, а не по непредявен иск, по който първоинстанционният съд се е произнесъл на основание чл.82 във вр.с чл.79 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Първият въпрос е процесуално правен и е относим към задължението на съда да обсъди релевантните за спора доказателства, както и наведените от страните възражения от значение за изхода на спора, поради което принципно е значим при решаването на всеки спор, в който смисъл е и посочената от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК. Въпросът е обоснован с твърдението за необсъждане от решаващия съд на: - възражението на касатора за липса на изготвен протокол на Кредитния съвет, въз основа на който изпълнителните директори вземат решение за сключване на кредитната сделка, съгласно чл.46, ал.2 от ПКД от 2008г.; - на договорните задължения на ответниците по сключените договори за управление; - на настъпилата неплатежоспособност и свръхзадълженост на „Аеропорт Кетеринг Сървисис“ ООД преди реалното изпълнение на задълженията на „КТБ“АД по процесния договор, установена с Решение от 17.07.2017г. по т.д. № 7249/16г. на СГС; - на погасяването на предоставеното обезпечение и неучредяване на ново, с което реално да се обезпечи вземането на банката по процесния договор. Фактите, на които се позовава касаторът при обосноваване на въпроса, са извън предмета на делото, поради което необсъждането им от решаващият съд е без значение за правния спор. Твърденията в исковата молба, разгледани от инстанциите по същество, са за допуснати нарушения, изразяващи се в липса на изготвени становища и оценки на риска при сключване на процесния договор, както и за липса на учредено обезпечение, т.е. различни от посочените. Несъгласието на касатора с решаващите изводи за неоснователност на възраженията за нарушаване на договорните и законови задължения от страна на ответниците в съответствие с твърденията в исковата молба са по правилността на решението, която е извън обхвата на селективната фаза. Останалите три въпроса не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като така, както са формулирани, същите са от фактическо, а не от правно естество и се отнасят до правилността на въззивното решение, която не е предмет на настоящата фаза на касационното производство. Независимо от горното, и по отношение на трите въпроса не е обосновано наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненият а по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС, ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава и липса на практика на касационната инстанция, нито наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване. Касационно обжалване не би могло да се допусне и на поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по отношение частта на въззивното решение, с която е обезсилено първоинстанционното решение. При обосноваване на решението в тази част съставът на САС е изложил съображения, че с разпоредбата на чл.57, ал.3 ЗБН е регламентирана специална имуществена отговорност за вреди от изчерпателно определени от закона лица, произтичаща от заеманата от тях длъжност на администратор. Акцентирано е, че отговорността за имуществените последици от неизпълнение на договорно и/или органно задължение на изпълнителните директори произтича от дейността им като администратори на банката, и предявеният при условията на евентуалност иск с оглед заявения петитум възпроизвежда искане за осъждане на ответниците за настъпили имуществени вреди на банката вследствие неизпълнение на договорните им задължения в качеството им на администратори на банката, което искане по правната си същност се покрива със заявеното по главния иск и представлява иск по чл.57, ал.3 ЗБН. Посочено е, че съдът не може да изменя предмета на търсената защита, както и да разглежда и квалифицира установените по делото факти едновременно на няколко различни правни основания. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към разглежданата обжалвана част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Общо формулираното в изложението изявление, че предявеният главен иск по чл.57, ал.3 ЗБН е за неспазване на законови задължения, а евентуалният – по чл.82 във вр.чл.79 ЗЗД за нарушаване на договорни задължения от страна на ответниците, при неотчитане, че квалификацията на иска и подвеждането на фактите под съответната правна норма е правомощие на съда, и при пълната липса на конкретни аргументи за обосноваване на очевидна неправилност съгласно горепосочения смисъл, същото представлява израз на недоволство от въззивното решение, което не е от естество да обоснове допускане на касационно обжалване. Поради това основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице. По тези съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на спора и на основание чл. 57, ал. 6 ЗБН „КТБ“ АД (н) следва да заплати за сметка на масата на несъстоятелността държавна такса за касационното производство в размер на 30 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК