Определение № 3874 от 04.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 219/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1174 от 01.09.2022г. постановено по гр.д. № 607/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е постановено следното: 1/ отменено е решение от 02.12.2021 г. постановено по гр. д. № 248/2020г. на Монтански окръжен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на А. И. А. срещу Г. Д. Г., М. Б. К. и М. С. С. до размерите от 10 000 лева и вместо това е осъден всеки един от тримата ответници да заплати на ищеца 10 000лв., обезщетение за неимуществени вреди от телесно увреждане, причинено от деяние, установено с влязло в сила решение на наказателен съд, ведно със законните лихви върху сумата, считано от 1.12.2017 г. до окончателното й изплащане; 2/ потвърдено е посоченото първоинстанционно решение в частта, с която са отхвърлени исковете за горниците над 10 000 лева до 50 000 лева. Касационни жалби са подадени и от ищеца, и от ответниците. Ищецът А. И. А. обжалва отхвърлянето на исковете над 10 000лв. до предявения размер от 50 000лв. Счита, че неправилно е приложен критерият на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението. Ответниците обжалват с обща жалба осъдителната част на решението. Поддържат, че тъй като исковете не са предявени солидарно, а задължението за обезвреда е неделимо, то съдът не може служебно да разпределя отговорността между съпричинителите. Страните взаимно оспорват жалбите си и сочените основания за достъп до касационен контрол. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационните жалби са подадени в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са допустими. Ищецът А. А. е предявил с три отделни искови молби срещу всеки от тримата ответници искове по чл.45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лева, ведно със законни лихви от 5.07.2017 г. Отговорността и на тримата ответници е за вреди, причинени от едно събитие - на 5.07.2017г. при масово сбиване в парк „ Слънчева градина“ в [населено място] ответниците нанесли на ищеца телесни повреди - травма в областта на главата с натъртвания и травматичен отток в дясна тилна област и сътресение на мозъка, които деяния съставляват престъпления, в извършването на които всеки от ответниците е признат за виновен с влезли в сила съдебни актове - решение по а.н.д. № 178/ 2020 г. и присъда по нохд. № 1654/2017 г. на Районен съд -Монтана. Ищецът твърди, че е претърпял болки и страдания, безсъние и тревожност, изпитал страх и срам, влошило се психическото му състояние, диагностицирано по-късно като посттравматично стресово разстройство. В отговорите на исковите молби всеки ответник е признал иска до размер на 500 лв. Монтански окръжен съд по свой почин е присъединил делата за общо разглеждане в едно производство. След съединяването ищецът е заявил, че не претендира солидарна отговорност от ответниците. Фактическите обстоятелства по извършеното от всеки от ответниците деяние, съставляващо престъпление, са безспорни между страните и са установени от влязло в сила решение №47/19.02.2020 г. по а.н.д.№ 178/2020 г. по описа на Районен съд-Монтана по член 78а от НК /спрямо ответниците К. и Г./ и влязла в сила присъда № 15 от 12.04.2018 г. по н.о.х.д.№ 1654/2017 г. по описа на Районен съд-Монтана /спрямо ответника С./. Първоинстанционният съд е приел, че са налице елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД. Вредите са причинени от тримата ответници като съизвършители на деликта /съучастници в престъплението/. Затова отговорността им за поправяне на вредите произтича от императивна правна норма - чл.53 ЗЗД и е солидарна. Солидарната отговорност в този случай е задължителна и при заявени от кредитора искове за ангажиране на разделната отговорност на длъжниците съдът не може да ги уважи в нарушение на законовия режим за солидарна отговорност и да изследва приноса на всеки в увреждането. Затова първоинстанционният съд, след като е изложил съображения, че справедливият размер на обезщетението е 40 000лв., е отхвърлил исковете. Въззивният съд е приел, че тези изводи противоречат на диспозитивния характер на правилата за солидарната отговорност по чл. 121 - 127 ЗЗД. Посочил е, че солидарността е вид обезпечение за кредитора и от него зависи дали ще претендира плащане на цялото вземане от всички солидарни длъжници или на отделни части от всеки един от тях. Позовал се е на практиката по Решение № 134 от 8.12.2021 г. по гр.д.№ 1081/2020 г. на ВКС, IV, г.о., според която задължението е едно, но може да бъде разпределено между съпричинителите по волята на кредитора. Той има право да търси цялото вземане само от един от длъжниците или различни части от всеки поотделно - в общ или отделни процеси, без да е длъжен да заявява такива части, които да са действително съответни на дела на длъжника в съпричиняването на вредата; кредиторът не може да бъде задължен да предяви иска срещу всички длъжници и за целия дълг, както и за солидарното им осъждане. По-нататък Софийски апелативен съд е установил, че с оглед задължителната сила по чл.300 ГПК на влезлите в сила присъда и решение по член 78а НК, са налице материалноправните предпоставки на чл. 45 ЗЗД за възникване на претендираните от ищеца вземания срещу тримата ответници за обезщетяването на неимуществените вреди от нанесените му от тях телесни увреждания. За да определи размера на обезщетението съдът е съобразил обстоятелствата, установени от заключенията по съдебно-медицинската и съдебно-психологическата експертиза, от свидетелските показания и от писмените доказателства, а именно: ищецът е получил контузия на главата, с натъртвания и травматичен отток и сътресение на мозъка; сътресението е обусловило временно разстройство на здравето, неопасно за живота, а контузията на главата - болки, които са били по-силни по време на болничния престой; проведено е в две болнични заведения консервативно лечение за 8 дни, без усложнения, като оздравителният период относно кървенето в мозъчния ликвор е приключил бързо - „в острия период “; към инцидента ищецът е бил на 16 години, неукрепнал като личност; преживял е психическа травма, която е преодоляна. Анализът на горните обстоятелства и отчитането на конкретните икономически условия в страната към средата на 2017г. е мотивирал съдът да приеме, че за претърпените от ищеца болки и негативни субективни изживявания адекватното обезщетение възлиза в общ размер на 30000 лева. Всеки от въззиваемите дължи равна част от него - 10 000 лева в съответствие с волята на ищеца за равно осъждане и член 127, ал.1 ЗЗД. Съдът е намерил за основателно възражението за частично погасяване на вземанията за обезщетение за забава и е приел, че законна лихва е дължима за предшестващия предявяването на исковете тригодишен период, а именно считано от 1.12.2017 г. При преценка на визираните основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: По касационната жалба на ищеца. Претендира се допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпроси относно прилагането на критерия на чл. 52 ЗЗД за справедливост при определяне обезщетение за неимуществени вреди и по-конкретно: 1/ какви са критериите, които определят понятието “справедлив“ размер на обезщетението за неимуществени вреди; 2/ длъжен ли е съдът да извърши анализ и преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и събрани доказателства, имащи значение за прилагане принципа на справедливост на обезщетението и да изложи мотиви за значението на същите при формиране на крайния извод за размера; 3/ длъжен ли е съдът да посочи в мотивите причините, поради които при определяне на справедливия размер на обезщетението не е взел предвид доказани по делото факти на търпени душевни болки и страдания от пострадалото лице. Твърди се противоречие с практиката по ППВС № 4/1968г., Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК и практика на Върховния касационен съд по отделни казуси. Въпросът е от значение за изхода на спора, но не е допуснато от въззивния съд отклонение от сочената практика. Въззивният съд е съобразил указанията в ППВС № 4/1968 г., че понятието "справедливост" в чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а изисква преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Софийски апелативен съд е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията. Извършил е преценка на данните от медицинската и психологическата експертизи, както и на събраните гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. В мотивите на съда са посочени всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, установени по делото - както вида и тежестта на физическата травма, периодът на лечение, липсата на остатъчни последици, психологическите преживявания на ищеца - посттравматичното разстройство, което е преодоляно; възрастта на ищеца и неукрепналия му характер към този момент, промяната в социалното му поведение след събитието. Въз основа на всички тези факти и обстоятелства е формирал изводите си за справедливия размер на обезщетението. Вярно е, че мотивите не са обширни и многословни, но това не означава, че са пренебрегнати правнозначими обстоятелства. Съдът не е изложил конкретни съображения досежно преместването на ищеца във В., но пък и това обстоятелство не е наведено в исковата молба като последица от увреждането. От свидетелските показания е ясно, че той е отишъл да учи във В. във Военноморското училище и затова понастоящем живее там, както и че се чувства несигурен в Монтана. Що се отнася до преустановените занимания със свирене на китара и каране на скейтборд, тези обстоятелства са отчетени в рамките на преживяната психологическа травма, която е обусловила промяна в поведението на ищеца - станал е по-затворен поради обвзелия го страх, срам и неудобство. Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване по жалбата на ищеца. По касационната жалба на ответниците. Поставеният правен въпрос е: кога и при какви условия може да се реализира индивидуална отговорност на делинквентите при непозволено увреждане; може ли при липса на искане за прилагане на солидарно осъждане съдът сам да разпределя отговорността помежду им. Сочи се допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По този въпрос, който действително е определящ за изхода на спора, въззивният съд се е съобразил с практиката по Решение № 134 от 8.12.2021 г. по гр.д.№ 1081/2020 г. на ВКС, IV, г.о., което дава разрешение на същия правен въпрос. Прието е в него, че когато отговорността на ответниците поради естеството на твърдяните деяния сочи на пасивна солидарност, кредиторът не може да бъде задължен за предяви иска си срещу всички длъжници и за целия дълг, както и за солидарното им осъждане. Солидарността по чл. 53 ЗЗД е предвидена в интерес на кредитора, но той може по своя преценка да търси цялото вземане от един длъжник или отделни части от всеки поотделно. Задължението е едно, но по волята на кредитора може да бъде разпределено между съпричинителите. Тъй като въпросът е разрешен в практиката на Върховния касационен съд и обжалваният акт е съобразен с тази практика, то не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Следва да се откаже достъп до касационен контрол и по тази жалба. При този изход, тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете жалби, то разноски на страните не следва да се присъждат. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.