Определение № 5619 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3920/2024 г.

Производството е по чл. 396, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на С. И. З., [населено място], подадена чрез адвокат П. М. – Г. и адвокат А. М., против определение № 1531 от 20.06.2024 г. по в.ч.гр.д. № 1416/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено определение № 6515 от 23.04.2024 г. по ч.гр.д. № 4678/2024 г. на Софийския градски съд и на основание чл. 389 ГПК е допуснато обезпечение срещу внасянето на парична гаранция в размер на 8 200 лв. чрез налагане на възбрана върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] заедно с мазе № ... и таван № ... и 1,51 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавен имот, представляващ ПУ № I, кв. ... по плана на [населено място], м. „Ц.“, на бъдещи искове по чл. 26, ал. 2, предл. пето вр. чл. 17, ал. 2 ЗЗД и чл. 87, ал. 2 ЗЗД, които ще бъдат предявени от В. В. Ш. и Н. В. Ш. против С. И. З. за установяване привидността на договор за дарение, обективиран в нотариален акт №...., том I, рег. № 856, дело № 22 от 03.04.2002 г. на нотариус В. А. и евентуално за разваляне на прикрития договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане.

Срещу подадената частна касационна жалба е постъпил отговор от В. В. Ш. и Н. В. Ш., двамата от [населено място], чрез адвокат А. И., с който се оспорват допустимостта ѝ, както и основателността ѝ.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното:

Въз основа на представените към молбата за допускане на обезпечение писмени доказателства въззивният съд е приел за допустими заявените за предявяване искове по чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД вр. чл. 17, ал. 2 ЗЗД – за установяване на привидността на договор за дарение като прикриващ договор за издръжка и гледане, и по чл. 87, ал. 3 ЗЗД – за разваляне на действително сключения договор. Посочено е, че доколкото основното доказателствено средство за установяване на релевантните за спора факти в бъдещото исково производство са свидетелските показания, обективната преценка за вероятната основателност на исковете в обезпечителното производство е трудно осъществима. Съдът се е позовал на разясненията, дадени в т. 5 от ТР № 6 от 14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, че съдът е задължен да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, която се предполага, ако няма данни сочещи противното, като вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните преки и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно. В заключение е приел, че обезпечението следва да бъде допуснато при условията на чл. 391, ал. 2 ГПК – след внасяне на парична гаранция.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване са поставени следните въпроси:

1. „При разваляне на договор от наследниците на починалия кредитор, каква част от договора може да бъде развалена и съответства ли тя на наследствените им дялове? Следва ли съдът да изследва какъв е наследствения дял на наследниците при искове за разваляне на договор, сключен от наследодателя?“.

2. „Задължението за издръжка и гледане към повече от един прехвърлители разделя ли се при смъртта на един от прехвърлителите? Може ли наследниците на единия прехвърлител да упражняват правата и на другия прехвърлител и могат ли да развалят договора и по отношение на правата на другия прехвърлител или само по отношение на дължимото към наследодателя, респ. за съответната част от договора?“.

3. „Активно легитимирани ли са наследниците да искат разваляне на договора в частта му над съответната част от наследствените им дялове?“.

4. „Кой е активно легитимиран да упражни правото на разваляне на договор на починало лице и в каква част? Допустим ли е такъв иск?“.

5. „Длъжен ли е въззивният съд да прецени допустимостта на бъдещия иск, чието обезпечение се иска?“.

По горните въпроси се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

6. „В производството по обезпечение на бъдещ иск, което се развива едностранно без участието на бъдещия ответник и с оглед невъзможността същият да вземе становище по твърденията на молителя, да ги оспори и да представи съответните доказателства, откъде съдът при преценка наличието на обезпечителна нужда следва да почерпи данни, които сочат обратното?“.

7. „В производството по обезпечение на бъдещ иск обезпечителната нужда презумира ли се или следва да бъде доказана?“.

Последните два въпроса са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпроса за задължението на съда да прецени допустимостта на бъдещия иск. Съображенията за това са следните:

В посоченото от жалбоподателката определение №42 от 22.01.2014 г. по ч. гр. дело №7789/2013 г. на ВКС, I г.о, както и в т. 5 от ТР № 6/14.03.2014 г. по тълк.д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че предпоставките за допускане на обезпечението са предявеният иск да е допустим, вероятно основателен и да е налице обезпечителна нужда. Тази преценка се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства – по арг. от чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК.

При този отговор на повдигнатия въпрос частната касационна жалба е частично основателна. В молбата за обезпечение на бъдещ иск, както и в представената впоследствие искова молба, ищците се легитимират като наследници на Г. П. Ш., дъщеря на В. Е. М.. Предявяват исковете си за прогласяване на нищожността на договор за дарение поради привидност – прикриващ действителен договор за издръжка и гледане – срещу ответницата С. И. З., наследница на В. П. Б., дъщеря на В. Е. М.. Родовите връзки между ищците и ответницата се установяват и от представеното удостоверение за наследници на тяхната баба В. М..

Когато молителите, които искат обезпечаване на бъдещи искове за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот и евентуално за разваляне на прикрития договор, твърдят и представят доказателства, че притежават не целия, а само идеална част от процесния имот, предмет на договора, то поради принципната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от свое име (освен в изрично предвидените от закона случаи на процесуална субституция), те са процесуално легитимирани и има правен интерес да предявят исковете само до размера на своето право на собственост, чиято защита търсят по съдебен ред. Исковете са допустими за прогласяване нищожността на договора и евентуалното разваляне на скрития само относно идеалната част от процесния имот, която е тяхна. Поради това, когато само едни от съсобствениците предявят искове за нищожност на целия договор и евентуално за развалянето на прикрития, този иск като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК е недопустим в частта му, с която нищожността и евентуалното разваляне се претендира относно идеалните части на останалите съсобственици.

Видно от посоченото при евентуалното уважаване на предявените искове, ищците по силата на наследяването, биха получили половината от процесния апартамент, предмет на разпореждане от страна на баба им. Ето защо в разглеждания случай ищците са процесуално легитимирани и имат правен интерес да предявят исковете само до размера на тяхното право на собственост, чиято защита търсят по съдебен ред, т. е. само относно идеалната част от процесния имот, която биха придобили при уважаването им.

Предвид изложеното бъдещите искове са допустими само за 1/2 идеална част от недвижимия имот, предмет на оспорената сделка, поради което наложената възбрана следва да бъде само за 1/2 идеална част от недвижимия имот.

Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение