Определение № 5330 от 20.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 601/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Г. Д. срещу решение № 408 от 31.07.2023 г. по в.гр.д.№ 137 от 2023 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е потвърдeно решение № 154 от 13.10.2022 г. по гр.д.№ 871 от 2021 г. на Районен съд- Павликени. Касаторът обжалва решението в частта му относно квотите, при които е допусната делба на пет поземлени имота, подробно описани в решението: В. П. К.- 24/72 ид.ч., М. С. М.- 20/72 ид.ч., Р. С. М.- П.- 16/72 ид.ч., М. Ю. М., И. Е. Д., М. Е. Д. и П. Г. Д. по 3/72 ид.ч.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена практика на ВКС /Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 10 от 05.12.2012 г. по тълк.д.№ 10 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 1 от 20.03.2014 г. по гр.д.№ 4798 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 49 от 21.07.2017 г. по гр.д.№ 2633 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 99 от 07.01.2021 г. по гр.д.№ 801 от 2020 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр.д.№ 929 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о./ по следните въпроси:

1. Приложими ли са правилата за кратката и/или абсолютна придобивна давност по Закона за собствеността за разликата между квотата по наследство и прехвърления размер на идеалните части, в случаите когато трето лице добросъвестно е придобило идеални части от земеделски земи от съсобственик по наследство, на годно правно основание /изповядана сделка/ и е осъществило трайно и необезпокоявано владение в продължение на повече от 10 години на идеални части от съсобствен земеделски имот, събирайки граждански плодове за посочените в нотариалния акт /от който третото лице черпи права/ размер на идеалните части ?

2. Как следва да се постъпи при съдебна делба на съсобствени земеделски земи, когато част от съделителите са по наследство, а други са встъпили в съсобствеността вследствие на сделка и има разминаване в размера на дяловете, изчисляеми по реда на Закона за наследството, и идеалните части, получени на основание сделка, като последните са владяни 5 и повече години и/или 10 и повече години ?

Освен това се твърди, че произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 21.12.2023 г. ответницата по жалбата и ищца по делото В. П. К. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Великотърновския окръжен съд да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

В писмен отговор от 18.12.2023 г. особеният представител на съделителката М. Ю. М. също оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано, евентуално ако бъде допуснато- жалбата да бъде оставена без уважение като неоснователна, а въззивното решение- потвърдено с всички законни последици.

Останалите съделители М. С. М., Р. С. М.- П., И. Е. Д. и М. Е. Д. не вземат становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да потвърди първоинстанционното решение за допускане на делбата при посочените по-горе квоти, въззивният съд е взел предвид, че съделителите /с изключение на касатора П. Г. Д./ са наследници на бившия собственик на имотите Д. М. М., починал на 15.11.1966 г. и че преди завеждане на делото за делба някои от наследниците на М. са се разпоредили с наследството си или с притежаваните от тях квоти в съсобствеността в полза на други наследници и на касатора П. Д.: с договори за продажба на наследство от 02.04.1997 г. и от 10.09.1997 г. и с договори за продажба или дарение на идеални части от имотите, обективирани в нотариални актове № 178 от 05.08.2005 г, № 27 от 14.10.1998 г., № 197 от 28.09.2016 г., № 198 от 28.09.2016 г. и № 71 от 14.09.2011 г.

По отношение правата на касатора П. Д. в съсобствеността е взето предвид, че прехвърлителката по нотариален акт № 71 от 14.09.2011 г. А. Ю. П. е била съсобственик по наследство от дядо си Д. М. само на 3/72 ид.ч. от процесните имоти. Поради това е прието, че с нотариалния акт от 14.09.2011 г. тя е прехвърлила валидно на П. Д. само 3/72 ид.ч., а не посочените в нотариалния акт 5/72 ид.ч. Съдът е приел за неоснователно възражението на П. Д., че той е придобил по давност останалите 2/72 ид.ч., тъй като събраните по делото доказателства не установявали Д. да е владял в продължение на 10 г. непрекъснато и явно за себе си спорните 2/72 ид.ч. Във връзка с това съдът е взел предвид, че в приетите като доказателства по делото договори за отдаване на имотите под наем, делбените имоти са били отдавани под наем от П. Д. и други наследници, без да е било посочено кой от наемодателите каква конкретна част отдава под наем. Освен това, съдът е посочил, че отдаването под наем на съсобствени имоти не представлява акт на своене, поради което дори и да бе доказано, че П. Д. е отдавал под наем 5/72 ид.ч. от имотите, то това обстоятелство не би било достатъчно да обоснове извод, че той е завладял и придобил 2/72 ид.ч. от тях по силата на изтекла придобивна давност.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Великотърновския окръжен съд по поставените въпроси, поради следното: Съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.гр.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС в касационната жалба или в нарочно изложение към нея касаторът е длъжен да посочи правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в решението по конкретното дело. Ако такъв въпрос не бъде посочен, касационното обжалване не се допуска. ВКС няма право сам за поставя и разглежда такива въпроси, освен ако се касае за нищожност или недопустимост на обжалваното решение. В случая в касационната жалба и изложението към нея няма поставени такива въпроси. И двата посочени от касатора въпроса са свързани с това дали в случая е приложима кратката /5-годишна/ или дългата /10-годишна/ придобивна давност. Мотивите на въззивния съд да отрече правата на съделителя П. Д. върху 2/72 ид.ч. от делбените имоти, претендирани като придобити по давност, обаче не са свързани с продължителността на давностния срок, а с това че П. Д. въобще не е установил владение върху спорните 2/72 ид.ч. от имотите, а през целия период от закупуването им с нотариалния акт № 71 от 14.09.2011 г. до завеждането на иска за делба на 22.12.2021 г. е бил владелец само на притежаваните от прехвърлителката по нотариалния акт 3/72 ид.ч. от имотите.

За пълнота, във връзка с твърдяното противоречие на решението с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, следва да се посочи, че не се констатира противоречие на обжалваното решение с това тълкувателно решение на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с приетото в него, съдът е счел, че при прехвърляне на ид.ч. от съсобствен имот, който към момента на прехвърлянето е бил във владение на всички съсобственици, приобретателят по сделката установява владение върху притежаваната от прехвърлителя ид.ч. от имота, но не и върху ид.ч. на останалите съсобственици, дори и ако тези техни ид.ч. също са били предмет на прехвърлителната сделка. В този случай по отношение на частите на другите съсобственици упражняваната от приобретателя по сделката фактическа власт е с характера на държане, а не на владение и за нея не важи презумпцията по чл.69 ЗС.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Великотърновския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на чл.34, чл.68, чл.69 и чл.79 от Закона за собствеността, чл.69 от Закона за наследството, чл.212 от Закона за задълженията и договорите и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Великотърновския окръжен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата В. П. К. направените от нея, съгласно представения договор за правна помощ от 18.12.2023 г., разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение