Определение № 92 от 13.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1061/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Бозкурт строителство“ЕООД срещу решение №10/01.02.2024г. по т.д.№226/23 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение №263/17.08.2023г. по т.д.№218/22г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което дружеството е осъдено да заплати на А. Е. А. сумите 1000 евро, 2500 евро и 29 137,40 евро - части от претенции в пълен размер от 5000,02 евро, 7500 евро и 41 587,13 евро, представляващи платени на отпаднало основание суми за продажна цена на три недвижими имота /апартамент №8, апартамент №9 и магазин №38/, находящи се в сграда с административен адрес [населено място] [улица], платими ведно със законната лихва и разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и на процесуалните правила и поради необоснованост. Поддържа се, че при разглеждането на спора въззивната инстанция е кредитирала изцяло показанията на свидетелите, разпитани в производството пред първата инстанця,без да приложи нормата на чл.172 ГПК, като съобрази тяхната евентуална заинтересованост, поради близката им родствена връзка с ищеца, както и не е обсъдил представените от страната многобройни писмени доказателства. Така допуснатите от състава на апелативния съд съществени процесуални нарушения, според касатора, са довели до необоснованост на извода му,че ищецът,а не ответникът, е извършил довършителните дейности в магазин №3, което е в противоречие с приетата техническа експертиза и уведомителното писмо от 26.07.2022г. По тези съображения касаторът иска въззивното решение да бъде отменено, като с решението си касационната инстанция отхвърли предявените срещу него искове. Претендира разноски. Искането си за допускане на касационния контрол по същество касаторът обосновава с твърдения за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, както и за приложимост на предпоставката на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Дали второинстанционният съд, в качеството си на въззивна инстанця, е длъжен да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани доказателства пред първоинстанционния съд и в частност да се произнесе по тяхната относимост към предмета на спора? и 2. Достатъчно ли е въззивният съд да обсъди само част от доказателствения материал, събран пред първоинстанционната съдебна инстанция и да основе решението си само на тях, а не на всички събрани доказателства, което да не повлияе на законосъобразността и правилността на постановеното от него решение? Поддържа се,че по тези въпроси въззивният състав се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в решенията по гр.д.№759/10г. на 2 г.о. на ВКС, по гр.д.№91/10г. на 4 г.о. на ВКС, по гр.д.№1/13г. на 4 г.о. на ВКс, по гр.д.№165/20г. на 4 г.о. на ВКС, по гр.д.№6605/13г. на 4 г.о. на ВКС, по гр.д.№127/20г. на 3 г.о. на ВКС, по гр.д.№241/11г. на 1 г.о. на ВКс, по гр.д.№407/22г. на 1 г.о. на ВКС. Ответникът А. Е. А. се е противопоставил на искането за допускане на обжалваното решение до контрол по същество с доводи за липса на сочените от касатора предпоставки за това.По същество е изложил съображения за неоснователност на наведените в касационната жалба оплаквания и искане за отмяна на въззивния акт. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да уважи предявените пред него обективно съединени частични осъдителни искове за неоснователно обогатяване, окръжният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че през м.декември 2020г. и м.януари 2021г. между страните били сключени два предварителни договора за покупко-продажба на три недвижими имота – два апартамента и един магазин, находящи се в построена от ответника сграда в [населено място], при уговорена цена 56 422 евро /с ДДС/ за апартамент №8, 49 000 евро /с ДДС/ за апартамент №9 и 53 300 евро /с ДДС/ за магазин №3; с нотариални актове за покупко-продажба от 09.02.2022г. и от 06.04.2022г. ответникът прехвърлил на ищеца правото на собственост върху посочените недвижими имоти срещу окончателно уговорени цени в размери съответно 54 129, 20 лв. /без ДДС/ за апартамент №8, 48 325,30 лв. /без ДДС/ за апартамент №9 и 39 190,20 лв. /без ДДС/ за магазин №3; към момента на прехвърлянето щецът бил заплати на ответното дружество обща сума в размер на 174 204,29 евро, от която сума ответникът му бил върнал 33 211 евро; с договор за наем от 06.04.2022г. ищецът отдал под наем на ответника магазин №3 срещу наемна цена от 600 лв. месечно за срок от 2 години при уговорката догворът да влезе в сила след привеждането на имота от страна на ищеца в състояние, годно за експлоатация, за което е определен срок от два месеца след сключването на договора; наемната цена за целия срок на договора в общ размер 14 400 лв. е била заплатена авансово от ответника. Въз основа на изчисленията, направени в приетото в първата инстанция заключение на счетоводната експертиза съдът е приел, че надплатените суми за трите недвижими имота са: 5000,02 евро за апартамент №8, 7 500 евро за апартамент №9 и 41 587,13 евро за магазин №3. Твърденията на ответника в отговора на исковата молба, че е извършил уговорените с договора за наем довършителни работи в магазин №3 вместо ищеца, съдът е намерил за неоснователни, като се е позовал на липсата на каквито и да било ангажирани от него доказателства за това, както и на показанията на разпитаните по делото свидетели /водени от ищцовата страна/, които установили,че работите са извършени от наети от ищеца лица и със закупени от него материали. Въз основа на така установените по делото факти съдът е приел за основателни предявените от ищеца искове за връщане на сумите, платени като цена за недвижимите имоти, на отпаднало основание. При този извод съдът е разгледал направеното от ответника съдебно възражение за прихващане с платената от него по наемния договор сума от 14 400 лв. За да го намери за основателно, съдът е посочил,че договорът за наем е сключен под отлагателно условие, представляващо бъдещо несигурно събитие – извършването на довършителни работи в магазина, което не се е сбъднало в рамките на предвидения в договора 2-месечен срок /като е посочил,че въпреки установеното от свидетелите,че работите са извършени от ищеца,няма данни това да е станало в определения срок/,поради което договорът не е произвел целените правни последици,а платената от ответника наемна цена подлежи на връщане. Поради това е прихванал същата от задължението за връщане на надплатената от ищеца сума за магазина. Сезиран с въззивна жалба от ответника, съставът на Бургаски апелативен съд се е произнесъл с обжалваното решение, като при извършена от него служебна проверка е намерил,че обжалваният първоинстанционен акт е валиден и допустим. По същество е приел,че решението е правилно,като на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на същото. В допълнение и по повод изложеното от въззивника в жалбата му, съставът е отказал да сподели като основателно оплакването му, че не е било проведено главно и пълно доказване по отношение размера на платените суми за всеки един обект от страна на ищеца и, че била изчислена неправилно продажната цена. Намерил е за установено от представените с исковата молба писмени доказателства /приходни касови ордери и платежни нареждания/, че в периода ноември 2020г. – април 2022г. ищецът е заплатил на ответника в брой или по банков път обща сума от 174 204,29 евро, от която ответникът му е върнал 33 211 евро /в който смисъл са и изчисленията,направени от вещото лице – икономист/. Достигнал е до същите изводи на първата инстанция относно размерите на надплатените за отделните обекти суми, съобразявайки посочените в платежните документи основания за плащане /съответния имот/, а в случаите на липсващо основание – съответните дати на плащане, съпоставени с уговорените в предварителните договори срокове за това. Като неоснователно е намерил оплакването за липса на обсъждане от първата инстанция на платежното нареждане, с което е върната доброволно сумата 33 211 евро от ответника на ищеца, констатирайки изрично,че същата е взета предвид при извършването на изчисленията. Във връзка с оплакването на въззивника, че съдът не е уважил твърдението му,че е извършил ремонтните дейности в магазин №3, договорени в договора за наем, за което е направил разходи, възлизащи на 10 233 лв., съдът, след проверка е констатирал,че във връзка с това твърдение възражение за прихващане не е било направено от ответника, поради което такова не е и било разгледано от съда. Наведените в отговора на исковата молба доводи,че ответникът е извършил за своя сметка ремонтни дейности в магазина, съдът е определил като такива, направени в контекста на тезата му,че ищецът не е изпълнил задълженията си по договора за наем, поради което е развалил договора и ищецът дължи да му върне заплатената авансово наемна цена. Съставът е посочил,че ответникът не е заявил,че има вземане против ищеца за стойността на ремонтните дейности и че прихваща това вземане срещу задължението си, а дори такова да е било своевременно направено,то би било неоснователно, предвид липсата на всякакви доказателства, ангажирани от страната в подкрепа на твърденията й за направените разходи, докато обратното именно ищецът е установил. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество,които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Въпросите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. По смисъла си двата формулирани от касатора въпроса, касаят задълженията на въззивния съд, свързани с осъществяването на решаващата му дейност като втора инстанция по същество, поради което, евентуално конкретизирани и обобщени от касационната инстанция, принципно могат да бъдат приети за обуславящи крайния изход на делото, но само ако са в относимост към такова твърдяно съществено нарушение на въззивния съд, което е довело до крайния постановен от него резултат. С поддържаната от касационната инстанция практика се приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. Въпросите на касатора са обвързани с оплакванията му ,че съдът не е ценил показанията на свидетелите на ищеца в съответствие с разпоредбата на чл.172 ГПК и не е обсъдил заключението на техническата експертиза, уведомителното писмо от 26.07.2022г., както и „значителния обем писмени доказателства, които подкрепят изцяло“ неговата защита /но без същите конкретно да се уточняват/. Всички тези оплаквания са свързани с тезата му за неправилност, поради необоснованост, на извода на въззивния съд,че довършителните работи в магазин №3 са извършени не от ищеца, а от самия него. Преди всичко писмените доказателства за извършените от ищеца плащания са обсъдени от съда в относимост към уговорките между страните за цената на недвижимите имоти, а на конкретни писмени доказателства, оборващи заключението на икономическата експертиза, установяващо размерите на надплатените суми, касаторът нито се позовава в жалбата си, нито наличието на такива се установява от данните по делото. Касаторът не пояснява как съобразяването на заключението на техническата експертиза /което установява,че в магазина са извършени довършителни работи/, кредитирането на свидетелските показания в съответствие с нормата на чл.172 ГПК /които установяват,че тези работи са извършени от наети от ищеца лица/ и обсъждането на изходящото от него уведомително писмо /което съдържа изявление за прекратяване на договора за наем поради непоносимост и искане за връщане на сумата 14 400 лв. и заплащане на сумата 16 840 лв.-стойност на вложени материали и труд за довършителни работи в наетия обект/ би променило изхода на делото,водейки до извод за недължимост на надплатените суми за цената на недвижимите имоти, при липса на проведено от него обратно доказване. Съображения за основателност на направеното от касатора-ответник възражение за прихващане на заплатената от него наемна цена в размер на 14 400 лв. срещу задълженията му по чл.55 ЗЗД съдът е изложил, като с уважаването му е намалил дължимата по отношение на магазина сума, както е констатирал и,че съдебно възражение за прихващане с разходите за довършителни работи не е направено, за да бъде разгледано такова като допълнително погасяващо частично вземанията на ищеца. Сам касаторът не поддържа обратното, а навежда оплакване както във въззивната, така и в касационната си жалба, че е останало неуважено от инстанциите не направено от него възражение за прихващане,а „твърдението“ му, че е извършил всички ремонтни дейности в обекта. Това му твърдение е разгледано както от първоинстанционния, така и от въззивния съд така,както е направено – в отношение към наведения в отговора на исковата молба довод, че, поради неизпълнение от страна на ищеца на задължението му да приведе магазин №3 в състояние,годно за използването му по предназначение, ответникът е развалил договора за наем. Доколкото възражение за прихващане със сумата на твърдяните за извършени от ищеца СМР в магазина не е въведено в предмета на делото, въззивният съд не е имал задължение да се произнася по него, поради което липсва допуснато от него съществено процесуално нарушение в отклонение от цитираната от касатора в обосноваване приложимост на допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК практика на ВКС. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция на ответника по касационната жалба се следват направените за производството разноски, но искане в този смисъл не е направено, както и не се представят доказателства за извършването им,поради което такива не се присъждат. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение