Определение № 812 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2186/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника ЗК „Лев Инс“ АД срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд. Ответникът „Рик Транс“ ЕООД оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Първоинстанционният съд основание чл. 432, ал. 1 КЗ и договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е осъдил ответника да заплати на ищеца застрахователно обезщетение в размер на 25 596 лв. за имуществени вреди - повреди при условията на тотална щета на товарен автомобил, собственост на ищеца. Отхвърлил е претенцията за законна лихва, считано от датата на исковата молба. Сезиран с жалба на ответника в частта относно размера на присъденото застрахователно обезщетение (за разликата над 20 775 лв.) и с жалба на ищеца относно претенцията за законна лихва, въззивният съд е потвърдил решението в обжалваната от ответника част. По жалбата на ищеца, след частична отмяна на решението, е осъдил ответника да заплати и законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане (съгласно извършената по реда на чл. 247 ГПК поправка с необжалваното решение от 31.07.2024 г.). За да намери за основателна претенцията за законна лихва, въззивният съд е приел, че макар и да не е налице изискваното от чл. 390, ал. 1 КЗ удостоверение за прекратяване на регистрацията на увреденото МПС на основание тотална щета, ответникът не е оказал необходимото за това съдействие, като не е подал до Гаранционния фонд уведомление за взето решение за изплащане на тотална щета, явяващо се предпоставка за издаването на удостоверението за дерегистрация съгласно чл. 18а, ал. 7 от Наредба № I-45/2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства. С тези съображения е обосновал и извода си за настъпила забава на ответното дружество по отношение на задължението му за заплащане на застрахователното обезщетение. Въззивното решение е обжалвано в частта относно законната лихва, като се иска допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд е приложил материалния закон (КЗ и Наредба № I-45/2000 г.) във видимо противоречие с неговия смисъл и въз основа на отменена правна норма, като същевременно не е приложил императивната норма на чл. 390, ал. 1 КЗ, както и поради явна необоснованост, доколкото въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Поддържа се също, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочена практика на ВКС по въпроса „Какво е значението на непредставяне на доказателство от потребителя на застрахователна услуга за прекратяване регистрацията на увреденото МПС за определяне началния момент на дължимост на лихвата върху застрахователно обезщетение за тотална щета на МПС?“. Не са налице условия за допускане на касационното обжалване. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените в тази насока доводи са изцяло бланкетни, доколкото не е посочено в какво се изразява видимото противоречие със смисъла на закона, нито коя е приложената от въззивния съд отменена норма, при положение, че според изложените мотиви въззивният съд е приложил правилото на чл. 18а, ал. 7 от Наредба № I-45/2000 г. в редакцията, действаща към момента на застрахователното събитие и към деня на предявяване на иска. Не са посочени и каквито и да било логически грешки в съжденията на въззивния съд. По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са налице нито общата, нито специалната предпоставка за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не е отрекъл значението на удостоверението за дерегистрация като условие за настъпването на забавата на застрахователя съгласно правилото на чл. 390, ал. 1 КЗ, в какъвто именно смисъл е и установената практика на ВКС, вкл. цитираната от жалбоподателя, поради което и не е налице противоречие с тази практика. Освен това поставеният въпрос не удовлетворява и общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно да е обусловил правните изводи на въззивния съд съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК, тъй като не съответства на изложените от съда правни съображения. Решаващото съображение, с което въззивният съд е обосновал извода си за настъпила забава, е неоказаното от жалбоподателя съдействие, необходимо за издаване на удостоверението за дерегистрация. С оглед тези мотиви релевантен е въпросът за значението на уведомлението като условие за издаване на удостоверението за дерегистрация съгласно чл. 18а, ал. 7 от Наредба № I-45/2000 г., а оттук и за евентуалната забава на застрахователя, какъвто обаче не е смисълът на поставения въпрос. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и въз основа на направеното искане и представените списък по чл. 80 ГПК и писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 1440 лв. С тези мотиви съдът