Определение № 149 от 27.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 1121/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните: Касаторите - консорти в К. „ А. И. и В. „ - [фирма] и [фирма] - обжалват решение № 1381 / 20.07.2012 год. по т.д.№ 3537 / 2011 год. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, трети състав, в частта в която със същото е частично потвърдено постановеното първоинстанционно решение № 818 / 22.07.2011 год. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 11 състав, по т.д.№ 656 / 2010 год., за отхвърляне предявените от тях против М. обективно кумулативно съединени искове, както следва: с правно основание чл.92 ЗЗД - за разликата между уважените от въззивния съд 1855,86 евро до претендираните 3 053, 20 евро - неустойка за забавено изпълнение задължението за заплащане на авансова вноска от 34 700 евро, по Договор BG 3 за Л. 3, за периода 24.05.2009 г. - 02.09.2009 г. и за разликата между уважените 12 565, 20 евро до претендираните 38 529 евро – неустойка за забава в издължаването на авансово дължима вноска от 911 991 евро, по Договор BG 1 за Л. 1, за периода 25.04.2009 год. – 02.09.2009 год., както и за претендираните обезщетения за забава в издължаване на неустойката от 38 529 евро, в размер на 1 044,77 евро, за периода 24.11.2009 год. – 26.02.2010 год. и за сумата от 6,69 евро, обезщетение за забава в издължаване присъдената от въззивния съд неустойка в издължаването на финално плащане от 28 494 евро, по първи етап от Договор BG 1 за Л. 1, за периода 13.11.2009 г. – 21.12.2009 година, в размер на 246 ,95 евро. Касаторите формално оспорват правилността на въззивното решение на всички основания по чл.281 т.3 ГПК. Конкретни възражения заявяват относно изводите на въззивния съд за темпорално ограничение, по волята на страните, периода на забава за който е договорена неустойката по чл.28.2 от Общите условия за договорите за доставки, финансирани от гръцкото правителство, съгласно гръцкия план за икономическо преустройство на Б. / HiPERB /, приложими към сключените между страните два договора - до 2 месеца от настъпване падежа на задължението, както и относно обосноваността на фактическата му констатация за липса на отправена от ищеца до ответника покана, обуславяща изискуемост на обезщетение за забава върху претендираните неустойки, предмет на исковете с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД. Касаторът М. обжалва решението в частта, с която са частично уважени предявените обективно кумулативно съединени искове по чл. 92 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, с доводи за неправилността му, поради противоречие с материалния закон при обосноваване извод за точното изпълнение на договорното задължение на ищеца за предявяване на ” приемливо искане за авансово плащане „, с оглед спецификата на договорното правоотношение. Оспорва и приложимостта на чл.92 ЗЗД, относно уговореното в чл.28.2 от ОУ, като клауза, несъдържаща уговорена неустойка. Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата, с доводи за необоснованост на основания за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим съдебен акт. В частта, в която касационните жалби атакуват съответни части от въззивното решение, с което съдът се е произнесъл по обективно кумулативно съединените искове за сумата от 3 053,20 евро - неустойка за забавено изпълнение задължението за заплащане на авансова вноска от 34 700 евро, по Договор BG 3 за Л. 3, за периода 24.05.2009 г. - 02.09.2009 г.; за претендираното обезщетение за забава в издължаване на неустойка от 38 529 евро, в размер на 1 044,77 евро, за периода 24.11.2009 год. – 26.02.2010 год. и за сумата от 6,69 евро, обезщетение за забава върху присъдената от въззивния съд неустойка за забава от 246,95 евро, за периода 24.11.2009 г. – 16.02.2010 година, както и за присъждането на самата неустойка от 246, 95 евро – за забава в издължаването на финално плащане от 28 494 евро, по първи етап от Договор BG 1 за Л. 1, за периода 13.11.2009 год. – 21.12.2009 год., с оглед цената на исковете и на основание чл.280 ал.2 ГПК, касационното обжалване е недопустимо и в тези им части касационните жалби следва да се оставят без разглеждане. В частта по частично уважаване, респ. частично отхвърляне на иска с правно основание чл.92 ЗЗД - за сумата от 38 529 евро – неустойка за забава в издължаването на авансово дължима вноска от 911 991 евро, по Договор BG 1 за Л. 1, касационните жалби, с оглед цената на иска, са допустими. За да уважи частично този иск въззивният съд е тълкувал клаузата на чл.28.2 от приложимите към сключените между страните договори Общи условия за договорите за доставки, финансирани от гръцкото правителство, съгласно гръцкия план за икономическо преустройство на Б. / HiPERB /. Приел е, че доколкото ограничаване правото да се претендира неустойка със срок е недопустимо, визираният в разпоредбата двумесечен срок от забавата, за изискване лихви върху забавените плащания, се отнася не до предявяването на самата претенция, а до фиксиране периода на дължимост на неустойката, съизмерима с лихвите по начина, посочен в предл.първо, изр. първо на разпоредбата. С оглед това си тълкуване, въззивният съд е уважил иска за неустойка само за период от два месеца от настъпване падежа на авансовото плащане и отхвърлил за останалия претендиран период на забавата. В изложението по чл.280 ал.1 ЗЗД касаторите [фирма] и [фирма] – консорти в К. „ А. И. и В. „, са формулирали два въпроса, вторият от които относим към въззивното решение по предявените искове с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД, по които касационното обжалване, на основание чл. 280 ал.2 ГПК, е недопустимо. Първият от поставените въпроси, наведен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, е формулиран по следния начин: „ При наличието на изричен текст в договора, че лихвата / неустойката за забава / е дължима за времето от датата на изтичане крайния срок за плащане / на авансовата вноска / до датата на задължаване сметката на възложителя и при извод на въззивния съд, че страните не могат да ограничат правото на страната, в чийто интерес е възникнало вземането за неустойка, да го упражни в изрично определен от тях срок, допустимо и основателно ли е съдът да приеме неустойката уговорена до припадащ се за два месеца забава размер ? „. Очевидно касаторът визира несъобразяване от въззивният съд, при извършеното тълкуване на чл. 28.2 от ОУ, на второто изречение от предл. първо на разпоредбата, доколкото съдържанието му, макар относимо към основанието на заявената претенция, не е коментирано изобщо. Въпросът, обаче, е поставен в аспект на правилността на изводите на въззивния съд за конкретното съдържание на договорната клауза, като резултат от тълкуването й и оттук за основателността на иска по размер, без да е обвързан с приложението на принцип на тълкуването, неспазен от въззивния съд. Така поставен въпросът не позволява еднозначен отговор по прилагането на чл.20 ЗЗД и е фактологично обусловен от съдържанието на конкретната тълкувана клауза. Дори да би се счело за допустимо уточняването му, чрез обобщаване на фактологичната му страна в съответствие с приложими принципи на тълкуването, съгласно чл.20 ЗЗД, то по отношение на същите е налице изобилна и непротиворечива задължителна съдебна практика, която сама по себе си изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК / така реш.№ 89 / 17.07.2009 г. по т.д.№ 523/ 2008 год. на ВКС, ІІ т.о.; реш.№ 81 / 07.07.2009 год. по т.д.№ 761 / 2008 год. на ВКС, І т.о.; реш.№ 546 / 23.07.2010 год. по гр.д. № 856 / 2009 год. на ВКС, ІV г.о., реш.№ 151 / 05.10.2010 год. по т.д.№ 1035 / 2009 год. на ВКС, ТК и др. /. Противоречие с такава практика, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, по надлежно формулиран правен въпрос, касаторът не е обосновал. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК на М. изобщо не е поставен конкретен или достатъчно ясно изводим от същото въпрос, по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Изложението преповтаря обстоятелствената част на касационната жалба, а приведената, в обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, задължителна и казуална съдебна практика, е недопустимо да се анализира в установяване на противоречие с въззивното решение изобщо, без връзка с конкретен правен въпрос. При това реш. № 1095 / 23.12.1999 год. по гр.д.№ 611 / 1999 год. на ІІ г.о. на ВС е не в противоречие, а в подкрепа на извода за допустимо съизмеряване на неустойката с договорена лихва за забава / извън законната /, без същата да загуби характеристиката си на вземане, на основание чл.92 ЗЗД, който извод на въззивния съд касаторът оспорва. Второто решение № 1823 / 27.10.1993 год. по гр.д.№ 2879 / 1994 год. на V г.о. на ВС е неприложимо към въззивното решение по исковата претенция по чл.92 ЗЗД, касационното обжалване по която е прието за допустимо, тъй като касае въпроса за кумулирането на неустойка и лихва за забава. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение