Определение № 3059 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3095/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Г. Т. срещу въззивно решение 260358 от 10.06.2024 г. по гр.д.№ 2511/2021 г. на СГС, с което е потвърдено решение № 20252662 от 16.11.2020г., постановено по гр. д. № 78223/2018г. Софийски районен съд, с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че той дължи на етажните собственици от Административно-жилищен комплекс на [улица], № ***, вх. *** в [населено място], сумата от 7209,91 лв., представляващи непогасената част от задължение за довършване на строителство и въвеждане в експлоатация на „Административно – жилищен комплекс, офиси, подземен гараж и трафопост”, строящ се в съответствие с издадено Разрешение за строеж № 745/19.10.2007г. на главния архитект на гр. София, дължима от ответника въз основа на решение на Общото събрание на етажните собственици, прието на 20.03.2016г., с което е предоставена последна възможност за изпълнение на решенията, приети от Общото събрание на етажните собственици на 09.03.2013г., на 20.04.2013г. и на 25.07.2013г., в качеството му на собственик на апартамент № *** в посочената сграда и на паркомясто № ***в същата сграда към датите на падежите на тези задължения – 15.08.2013г. за първата вноска, 15.10.2013г. за втората вноска и 16.11.2013г. за третата вноска и законната лихва върху главницата от датата на предявяването на заявлението по чл. 410 ГПК - 29.07.2016г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по заповедното производство по гражданско дело № 43024/2016г. по описа на СРС, 68 състав. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на решението, защото в издадената заповед за изпълнение не е посочено основанието, от което произтича вземането. Неправилността на решението се свързва с това, че към датата 20.03.2016 г., посочена като дата на решението, въз основа на което е дължима сумата, касаторът не е бил етажен собственик, защото е продал преди това – на 13.08.2015 г. обекта, за който е посочено че дължи суми за довършването на сградата-етажна собственост. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Противоречие със съдебната практика се твърди по следните въпроси: 1.Кои решения на общото събрание на етажната собственост могат да бъдат обект на оспорване по ЗУЕС; 2.Следва ли съдът да прецени дали дадено решение на ОС на ЕС не противоречи на императивни норми на закона и да откаже уважаване на претенция, ако такова противоречие е налице, като приложи императивна правна норма, когато се търси изпълнение по съдебен ред на решение на ОС ЕС; 3.За кого са задължителни решенията на ОС на ЕС; 4.Императивно ли е правилото на чл. 40, ал.1 ЗС при определяне дяловете на етажните собственици в общите части на сградата? Ответникът по касация Етажната собственост - Административно-жилищен комплекс на [улица], № ***, вх.*** в [населено място], чрез председателя на УС оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване. Оспорва твърдението за недопустимост на възивното решение, тъй като няма несъответствие между издадената заповед да изпълнение и иска за установяване на същото вземане, а решението съдържа правилни изводи по този въпрос, основани на обстоятелствата, изложени в заявлението и в исковата молба. Оспорва се твърдението за противоречие на въззивното решение със съдебната практика по поставените въпроси, като е посочено, че дяловете от общите части в таблицата за това не са оспорени, че решенията на ОС на ЕС, които са основание за дължимост на сумата не са били предмет на иск по чл. 40 ЗУЕС в преклузивния срок за този иск. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК. С въззивното решение, СГС е приел, че е неоснователен довода, че не е посочено основание за възникване на задължението или конкретно, че посоченото в заявлението по чл. 410 ГПК не е идентично с посоченото в исковата молба по чл. 422 ГПК. Мотивирал се е със съдържанието на заявлението по чл. 410 ГПК – т. 12 „обстоятелства, от които произтича вземането“, където заявителят е посочил протокол № 1/09.03.2013г. на ОС на ЕС, с което е взето решение всеки съсобственик да заплаща определена необходима сума за ремонт и други дейности в сградата до получаване на разрешение за ползване, а по т. 6 от същия протокол е взето решение разпределението на разходите за довършване на сградата, да се извърши на кв. м. собственост, заедно с идеалните части. В същия протокол е посочено и, че сроковете и начина на внасяне на паричните вноски - т.6.2 от дневния ред, е отложено за следващи заседания, след доклад от технически компетентен орган и наличието на оферти за извършване на работите. Представено е със заявлението и самото решение. Посочен е и е представен и протокол от 20.03.2016г., като е изяснено, че в него са обявени имената на собствениците, неплатили своите вноски и съответно им е дадена възможност да изпълнят задълженията си. С решението на Общото събрание на етажните собственици от 20.03.2016г. не е взето ново решение, а само е предоставена нова възможност на етажните собственици - длъжници за изпълнение на задълженията, възникнали по силата на предходни решения на Общото събрание на етажните собственици от заседания, удостоверени с Протокол № 1/09.03.2013г., Протокол № 2/20.04.2013г. и Протокол № 4/25.07.2013г. Протоколът от Общото събрание на етажните собственици от заседанието на 20.03.2016г. е приложен към заявлението по чл.410 ГПК по заповедното гр. д. № 43024/2016г. и в него на стр.2 от съдържанието му изрично са цитирани решенията на Общото събрание по Протоколи № 1, 2 и 4, т.е. решенията от 09.03.2013г., от 20.04.2013г. и от 25.07.2013г., посочени в обстоятелствената част на исковата молба по чл. 422 ГПК. Настоящата инстанция потвърждава изложените констатации на СГС, поради което счита твърдението за недопустимост на решението по иска по чл. 422 ГПК и на въззивното решение за некореспондиращи на данните по делото. Затова не е налице вероятна недопустимост на решението. Тъй като по делото не е имало твърдения, нито данни, че жалбоподателят или друг етажен собственик е предявил иск по чл.40, ал.1 ЗУЕС за отмяна на решението от 09.03.2013г. на Общото събрание на етажните собственици, респективно, че то решение е отменено, това решение подлежи на изпълнение, включително и по реда на чл. 38, ал.2 ЗУЕС и обвързва ответника, който към момента когато то е взето е бил етажен собственик. Законосъобразността на решението на Общото събрание на етажните собственици от 09.03.2013г. не може да бъде изследвана в рамките на производството по иск по чл. 41 ЗС предвид уредения специален ред в чл. 40 ЗС, предвиждащ и преклузивен срок. Този извод съответства на съдебната практика и ВКС - Определение № 4176 от 20.09.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2689/2024 г., II г. о. и цитираните в него, според което решенията на общото събрание на ЕС могат да се оспорват само в производство по чл. 40 ЗУЕС в рамките на предвидения в него срок. В практиката на ВКС се приема още, че исковете по чл. 40 ЗУЕС са конститутивни, т. е. постановеното по тях решение е конститутивно и предизвиква промяна за напред. / Определение № 135 от 27.02.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 773/2012 г., IV г. о., Решение № 155 от 21.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4451/2016 г., IV г. о., Решение № 24 от 5.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2795/2016 г., II г. о., Определение № 16 от 31.01.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4856/2019 г., I г. о., Определение № 60168 от 30.12.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4097/2021 г., II г. о./ До влизане в сила на съдебно решение по чл. 40 ЗУЕС, с което атакуването решение на ОС на ЕС се отменя, това решение се ползва със стабилитет и подлежи на изпълнение. Предвид тази съдебна практика е без значение за изхода от спора първият поставен въпрос – кои решения на общото събрание на етажната собственост могат да бъдат обект на оспорване по ЗУЕС. Цитираната съдебна практика дава отговор и на втория въпрос - следва ли съдът да прецени дали дадено решение на ОС на ЕС не противоречи на императивни норми и да откаже уважаване на претенция, ако такова противоречие е налице, като приложи императивна правна норма, когато се търси изпълнение по съдебен ред на решение на ОС ЕС. Въззивното решение не противоречи на тази съдебна практика. Затова по втория формулиран въпрос не се допуска касационно обжалване. По въпроса „за кого са задължителни решенията на ОС на ЕС, се твърди противоречие с Определение № 210 от 28.11.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3670/2019 г., I г. о. С него не е допуснато касационно обжалване и не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното в него Решение № 39 от 19.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 657/2012 г., I г. о. се приема, че влезлите в сила решения на ОС на ЕС са задължителни за всички етажни собственици, включително за тези които са гласували против, за неучаствалите в проведеното общо събрание и за тези, които по-късно ще станат етажни собственици или обитатели, но не са задължителни за трети лица на етажната собственост. Към момента на вземане на решенията приети от Общото събрание на етажните собственици на 09.03.2013г., на 20.04.2013г. и на 25.07.2013г., касаторът е бил етажен собственик в качеството му на собственик на апартамент № *** в сградата и на паркомясто № ***в нея. Датите на падежите на задължението са: 15.08.2013г. за първата вноска, 15.10.2013г. за втората вноска и 16.11.2013г. за третата вноска. Следователно задължението на касатора е възникнало въз основа на решенията от 2013 г., когато е бил етажен собственик. Той се е разпоредил със апартамента и паркомястото през 2015 г., когато вече задължението е било изискуемо и с факта на разпореждане не се погасяват задълженията, които е имал до този момент. Той не е трето лице за етажната собственост към момента на възникване на задължението. Преобретателят става адресат на задълженията, произтичащи от решения на общото събрание на ЕС, взети след придобиването. По изложените съображения, по поставеният трети въпрос съдът не констатира противоречие със съдебната практика и по този въпрос не се допуска касационно обжалване. По последният въпрос, касаторът не е възразил срещу определените дялове от общите части към всеки от апартаментите в хода на производството. Таблицата с определяне на общите части въз основа на площта е представена по делото и не е оспорена. Затова последният въпрос е неопределящ за изхода от спора. Не е налице и очевидна неправилност – не се установява от мотивите на съдебния акт да не е приложена или е приложена в обратен смисъл императивна правна норма. Съдът не констатира нарушение на съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, спазени са правилата, гарантиращи равенството на страните. Спорът е решен според установените факти по делото. Не са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Затова не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Ответникът по касация претендира присъждане на разноски на основание чл. 78, ал.3 ГПК, но не доказва да е направил такива за производството пред ВКС. Приложено е само пълномощно. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение