Определение № 630 от 11.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3856/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Агенция за публичните предприятия и контрол /АППК/, чрез юрисконсулт Г. К. и касационна жалба на Народното събрание на Република България /НС/, чрез началник отдел „Правни дейности“ Е. Ц., срещу решение № 612/13.05.2025г. по в.гр.д.№ 635/2025г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 4989/28.08.2024 г. по гр.д.№ 10020/2022 г. на Софийски градски съд и са уважени исковете на „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД, на основание чл.2в, ал.1 ЗОДОВ, за сумата 9 592 180 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, чрез приемането и прилагането на нормативен акт - §8 от ПР на ЗИДЗПСК (ред. ДВ, бр. 65/ 22.07.2008 г.), позволяваща вписване на законна ипотека в полза на държавата за задължение на лице, различно от собственика на имота, което обезщетение е пазарната цена на поземлен имот с идентификатор *.*.* по КККР на [населено място], общ.С., изнесен на публична продан и отчужден от ищеца за погасяване на задължения на негов акционер, заедно със законната лихва от 16.05.2013г. до окончателното плащане. Със същото решение АППК е осъдена да заплати и обезщетение от 327 190 лева поради изнасяне на публична продан и отчуждаването на имот с идентификатор *.*.* по КККР на [населено място], м.„Л.”, заедно със законната лихва от 16.05.2013 г. до окончателното плащане. Касационните жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани страни срещу въззивно решение, което подлежи на обжалване, поради което са редовни и процесуално допустими. В двете жалби се твърди, че решението на въззивната инстанция е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложения към касационните жалби се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и 2 ГПК по въпроси, които считат, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, на Съда на ЕС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД, чрез адв. Ж. К. и адв. С. С., е подаден писмен отговор на всяка касационна жалба, в който оспорват доводите на касаторите и считат, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване, като претендират сторените разноски в производството. За да постанови обжалваното решение, съдът приема, че ищецът по делото е акционерно дружество, образувано след приватизацията на „Хелио-тур-с“ ЕАД - Созопол. С договор от 05.07.2000 г., като орган по чл.3, ал.1, т.1 от ЗППДОП министърът на икономиката прехвърля на „Приват Турист“ООД част от акциите, представляващи 40% от капитала на ХЕЛИО-ТУР-С“ АД. Дружеството– купувач по договора за приватизация е преустановило плащане на вноските от цената на акциите с твърдения, че държавата не е изпълнила задълженията си по договора. Неизпълнението на задълженията за плащане на вноските от приватизационния договор и за неустойки на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол /АПСК/ е основание за вземанията да бъдат предявени искове против „Приват Турист“ ООД, срещу когото са издадени 7 броя изпълнителни листи. По искане на АПСК от 01.10.2008 г. и 14.02.2011 г. са били наложени обезпечителни мерки, чрез вписване на законна ипотека върху поземлен имот с идентификатор *.*.*, с площ от 63 192 кв.м. и поземлен имот с идентификатор *.*.*, с площ от 1583 кв.м, които според ищеца са негова собственост и част от баланса на дружеството. На 26.04.2011г., поземлен имот с идентификатор *.*.* е възложен на С. Р. Р. за 77 777 лева, а поземлен имот с идентификатор *.*.* - на „Камп Интернешънъл“ ООД за 1 700 003 лева /постановление за възлагане от 07.05.2012г./. При тези фактически обстоятелства съдът приема, че се установява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, ограничаващо свободното движение на капитали (чл.63 ДФЕС) и свободното право на установяване (чл.49 ДФЕС), в съответствие с практиката на ВКС при разрешаване на аналогични правни спорове, както и отмяната на §8 от ПР на ЗИД на ЗПСК от Народното събрание, като мярка в процедура за нарушение № 2012/4002 за отстраняване на констатираното от Европейската комисия несъответствие с разпоредбите на ДФЕС. Осъществената продажба на имоти на дружеството – ищец, е причинила имуществена вреда в пряка причинна връзка с действията на двамата ответници – първият в качеството му на орган, чиято отговорност е да следи за съответствие на приетите закони с общностното право и останалите международни договори, а вторият – в качеството на орган, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вреди. Според мотивите на решението, настъпилата вреда за неправомерно отстранен от имота собственик, който е изгубил правото на собственост, е съизмерима с пазарната цена на този имот към момента на отстраняването. Съобразявайки приетите две единични и една тройна експертиза, въззивният съд е посочил защо кредитира последната, въз основа на събраните доказателства за оценяваните имоти, като посочва, че тези експертни заключения не могат да бъде пренебрегнати, тъй като целта на изпълнението не е постигане на приемлива цена, а удовлетворяване на взискателя. При тези съображения, съдът е достигнал до извод за основателност на исковете до посочения от вещите лица в комплексното заключение размер на причинената вреда от 9 592 180 лева /за ПИ *.*.*/ и за сумата 327 190 лв. /за ПИ *.*.*/, преценявайки основателността на направеното възражение от НС за погасителна давност на вземането за обезщетение. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Формулираните въпроси в изложението към жалбата на АППК: „Как се определя размерът на дължимото от страна на държавата обезщетение по реда на ЗОДОВ при вреди, които са причинени на частноправни субекти от нарушението на Общностното право?“ и „При съществена разлика в продажната цена, постигната при публична продан на имот и стойността на същия имот, изчислена при разглеждане на делото, коя от двете стойности е определяща за съда при постановяване на решение за справедливо обезщетение по реда на ЗОДОВ?“, са поставени в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с доводи за необходимостта от разглеждането им поради наличието на противоречива съдебна практика и значението им за точния смисъл на закона. При преглед на цитираните от касатора съдебни решения обаче, във връзка с поставените въпроси, не се установява противоречие с формираната практика на ВКС при определяне на вредите, причинени от извършване на публична продан в нарушение на общностното право. Така в решение № 60175/09.09.2022 г. по т.д.№ 2415/2020 г. на ВКС, I т.о., не е обсъждан въпросът за това, коя стойност следва да се възприеме за действителна пазарна цена на имота към момента на настъпване на вредата. Оплаквания на страните в този смисъл не са въвеждани в касационното производство, а исковите претенциите са уважени, както са били предявени – в размер на вредите, съизмерими с разпределената на АПСК /сега АППК/ парична сума, след извършената публична продан на ипотекираните и собствени на дружеството недвижими имоти. Некоректно е посочено в жалбата, че според решение № 14/15.02.2021 г. по гр.д.№ 5165/2016 г. на ВКС, IV г.о., при надлежно проведена публична продан по реда на ГПК, постигнатата цена е пазарна цена на този имот при публична продан. Мотивите на съда в съдебното решение обаче са в смисъл, че релевантната стойност на процесните имоти не може да се равнява на достигнатата продажна цена при проведената публична продан, тъй като тази цена не е действителната пазарна стойност на имотите, а началната цена, от която започва принудителната продан съобразно чл.468, ал.1 ГПК. Фактът, че публичната продан е приключила на цена от 75% от пазарната стойност на продаваните имоти, според съдебния състав не дава основание да се приеме, че това е „релевантната стойност“ на тези имоти, тъй като проданта е приключила на тази цена поради явил се един купувач и липса на наддавателни предложения. Независимо от изложеното, обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с последователната съдебна практика на ВКС, относно момента на определяне и начина на остойностяване на причинените имуществени вреди - че вредата за неправомерно отстранения от имота собственик, който е изгубил правото на собственост, е съизмерима с пазарната цена на такъв имот на същото място – този смисъл решение № 658/05.01.2010 г. по гр.д.№ 1781/2009г., IV г.о., решение № 63/01.02.2024г. по гр.д.№ 362/2023г., I г.о., решение № 190 от 12.08.2014 г. по гр.д.№ 6532/2013г., IV г.о. и определение № 60468/09.06.2021г. по гр.д.№ 3413/2019г., III г.о. След като е съобразена установената практика на ВКС и липсват доводи тя да бъде изменена поради промяна в законодателството или обществените отношения, не може да се обоснове извод, че въпросите са в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При тези мотиви на въззивния съд не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните начала в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността за вреди, на основание чл.2в, ал.1 ЗОДОВ. От мотивите и диспозитива на съдебния акт е видно, че решението е израз на предоставената от закона правораздавателна власт на съда, във връзка с разрешаване на конкретния спор и в този смисъл, декларативното позоваване на очевидна неправилност на въззивното решение не обуславя допускането на касационно обжалване. Липсва явна необоснованост на мотивите на решението – напр.законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма или нарушение правилата на формалната логика, доколкото фактическата обстановка е подробно изследвана и въз основа на доказателствата въззивният съд е достигнал до извод, че е причинена сигурна имуществена вреда на ищеца, в пряка причинна връзка с приемането и прилагането на разпоредбата на §8 от ПР на ЗИД на ЗПСК. Въззивната инстанция е отхвърлила изцяло като несъстоятелни изложените аргументи за прекъсване на причинно-следствената връзка между упражняването на правомощията и причинените вреди на ищеца, както и липсата на мотиви, като е приела, че са налице материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата чрез нейните органи по реда на ЗОДОВ. Тези изводи са направени по вътрешно убеждение на съдебния състав, което не може да бъде проверявано за необоснованост в производството за селектиране на касационните жалби. Изложените в този смисъл мотиви на въззивния съд са в съответствие с практиката на ВКС по аналогични правни спорове, вкл.цитирани от касатора – напр.решение № 37/30.06.2017г. по т.д.№ 2637/2014г., I т.о., поради което не може да се приеме, че е налице „очевидна неправилност“ на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягащо вида и обема на търсената от страните защита. В изложение към касационната жалба на Народното събрание се твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на Съда на ЕС по въпросите: за наличието на предпоставките за ангажиране извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение от страна на Народното събрание на правото на Европейския съюз относно наличието на нарушение на чл.49 и чл.63 ДФЕС и Установяването на нарушение на чл.49 и чл.63 ДФЕС изисква ли задължителен анализ на конкретните факти и обстоятелства относно наличието на трансграничен елемент. Първият поставен въпрос обуславя изхода на делото и волята на съда по предмета на спора, но не е разрешен в противоречие, а в пълно съответствие с практиката на Съда на ЕС, която приема, че за „ограничения“ по смисъла на чл.56, §1 ДФЕС следва да се считат националните мерки, които могат да възпрепятстват или ограничат придобиването на акции или дялове от въпросните предприятия или да възпрат и разубедят инвеститорите от други държави - членки да инвестират в техния капитал (решения на СЕС по дела С-483/99 г., С-367/98, С-98/01, С-174/04). При тълкуването на нарушението на чл.63, §1 ДФЕС Общностният съд (дела С-112/05, С-212/09, С-171/08) последователно признава за ограничение на свободното движение на капитали всяка мярка, въвеждана в националните законодателства на държавите - членки, която може да разубеди и да възпре чуждестранните лица да инвестират в съответната държава - членка, като създава за държавата особени права или привилегии във връзка с участието й в приватизационния процес и в управлението на акционерни дружества за сметка на правата и интересите на частноправните субекти, осъществяващи стопанска дейност на територията й. В този смисъл е и съдебната практика на Върховния касационен съд, която приема, че съдържащата се в §8 от ПР на ЗИД на ЗПСК правна уредба, предвиждаща право за държавата да впише ипотека върху имущество на приватизирано дружество за обезпечаване на неизпълнени в срок задължения на купувача по договор за приватизационна продажба, създава предпоставки за ограничаване на правата и интересите на акционерите, които са закупили или след вписване на ипотеката ще закупят акции от капитала на приватизираното дружество. Съответно, за да е налице твърдяното нарушение, не е нужно да се установи вреда за конкретно чуждестранно лице – достатъчно е самото нарушение на чл.63, §1 ДФЕС и създадените предпоставки за разубеждаване и възпиране на чуждестранните лица да инвестират в съответната държава - членка. Приема се, че с признаване на специалното ипотечно право по §8 от ПР на ЗИД на ЗПСК държавата се поставя в привилегированото положение да може да удовлетвори успешно частноправните си вземания към купувача, който е чуждо за дружеството лице, за сметка на участващите в дружеството акционери, в т.ч. и инвеститори от други държави - членки, които са закупили акции в дружеството, доверявайки се на гарантираната от чл.19, ал.3 от Конституцията на Република България закрила на инвестициите. При формиране на извод относно характера и последиците от приложението на §8 от ПР на ЗИД на ЗПСК, в мотивите на решенията на Върховния касационен съд се акцентира върху изготвеното мотивирано становище от Европейската комисия и последвалата отмяна на разпоредбата от Народното събрание, които обстоятелства се тълкуват като индиция, че предвиденият ограничителен механизъм в отменената разпоредба надхвърля необходимото за постигане на преследваната със законодателното му въвеждане цел, което не позволява същият да се разглежда като допустим от чл.65, §1, б.„б“ ДФЕС, в смисъла изведен в постоянната практика на Съда на ЕС. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по формулирания въпрос дали липсата на упражнена законодателна инициатива представлява „поддържане в националното право на норма, която противоречи на правото на ЕС, представляващо действие/бездействие на законодателния орган, от което пряко и непосредствено са настъпили неблагоприятни последици?“, тъй като в цитираната съдебна практика на ВКС – решение № 14/15.02.2021г. по гр.д.№ 5165/2016г., ІV г.о. е изяснено, че държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент - органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл.7 ЗОДОВ). Отговорност на Народното събрание съгласно чл.5, ал.4 на Конституцията е съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, които са част от вътрешното право на страната. Тази отговорност легитимира НС като процесуален субституент на държавата по исковете за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, произтичащо от приемането и поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на правото на Европейския съюз. Международните договори и правото на Европейския съюз имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат и това предимство трябва да се зачита пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган, т.е. за ангажиране отговорността на Народното събрание е без значение обстоятелството, че процесната разпоредба е приета преди присъединяване на Република България към ЕС, тъй като задължението на нормотворческия орган не се свежда единствено до осъществяването на преценка към момента на приемане на дадено законодателно разрешение, но и към последваща такава, доколкото на него е вменена отговорността да приведе действащото законодателство в съответствие с ратифицираните международни актове и задълженията, които произлизат от тях. Процесът започва от приемането или поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз и преминава без прекъсване до нейното приложение и осъществяването на съответните негативни последици за пострадалото лице. Конкретното поведение на различните държавни органи в този причинен процес има значение единствено за процесуалната им легитимация да отговарят като ответници по иска за обезщетение. В случая, въззивното решение е съобразено с така установената практика, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, поради което не се обуславя допускане на касационно обжалване на посочените допълнителни основания по чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният въпрос за задължението на въззивния съд да мотивира своето решение след преценка и анализ на всички доказателства и обсъждане на защитните тези на страните, също не дава основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е разрешен в съответствие с трайната съдебна практика на ВКС – напр.по гр.д.№ 1783/2009 г., IV г.о., гр.д.№ 1285/2012 г., III г.о., гр.д.№ 926/2012 г., IV г.о. и др., обобщена в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК, според която, задълженията на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича от разпоредбата на чл.121, ал.2 от Конституцията, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. Съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява всички доказателства и доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите по делото обстоятелства и в рамките на заявените от страните факти, като всяка от тях носи тежестта на доказване за тези от тях, от които черпи изгодни за себе си последици. В мотивите на обжалваното решение са изложени подробни аргументи относно фактическите обстоятелства, въз основа на които решаващият състав е достигнал до извод, че на ищеца се дължи обезщетение в размер на действително причинените му щети, поради което претенциите му по отношение на двамата ответници по реда на ЗОДОВ следва да бъдат уважени. Изложените мотиви са ясни, логично обосновани и отразяват решаваща дейност на въззивната инстанция по предмета на спора, въз основа на приетите по делото относими доказателства, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. От „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД, чрез адв. Ж. К. и адв. С. С., са поискани разноски по делото, които с оглед изхода на делото се дължат, но съдът не присъжда поради липсата на доказателства за тяхното извършване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение