Определение № 23 от 12.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 569/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Н. срещу решение № 288/13.12.2019 г. по в. т. д. № 575/2019 г. на Апелативен съд Варна, с което е отменено решение № 511/10.06.2019 г. по т. д. № 1718/2018 г. на Окръжен съд Варна и е отхвърлен искът на касаторката срещу „ЗАД Армеец” АД за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лв. за причинени от смъртта на нейния внук неимуществени вреди, вследствие реализирано на 08.06.2016 г. ПТП, и потвърдено решението на Окръжен съд Варна за отхвърляне на предявения иск за разликата над 50 000 лв. до 100 000 лв.

В подадената от Р. Г. Н. жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост, нарушение на съдопроизводствените правила и оттам нарушение на материалния закон. В изложението на основания за касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се сочи отклонение от практика на ВКС. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Кои отношения между две лица се приемат за значими и изчерпващи по съдържание дължимата в емоционален, духовен, социален и материален план връзка, извън кръга на изброените в ППВС № 5/1969 г.?”

2. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, включително и доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса?”

По първия въпрос се твърди отклонение от задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и казуална практика на ВКС– решение № 698/12.01.2011 г. по гр. д. № 14/2010 г. на III ГО, решение № 313/22.06.2011 г. по гр. д. № 1409/2010 г. на IV ГО, решение № 72/08.04.2016 г. по гр. д. № 5357/2015 г. на IV ГО, решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. IV ГО, решение № 8/20.02.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г. на II ГО, решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I ГО, решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV ГО.

При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено изцяло, като предявеният иск бъде уважен в пълния му размер от 100 000 лв. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация „ЗАД Армеец” АД е подаден отговор, с който е направено оспорване на подадената касационна жалба. Посочено е, че не е налице основание, предпоставящо развитие на касационно производство. Изтъкнат е довод, че решението на въззивния съд е правилно. Претендират се разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел, че предявеният от Р. Г. Н. срещу „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховане е неоснователен, а оттам неоснователен се явява и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, заявен при условия на обективно кумулативно съединяване. В мотивите на решението въззивният съд се е позовал на ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК и е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява случай на изключение от разрешението, залегнало в задължителните постановки на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. Връзката между ищцата и починалото при ПТП лице, явяващо се нейн внук, е изцяло характерна и типична за нашето общество. Тя обаче не е достатъчна да обоснове увеличаване на обема застрахователна отговорност. Поради тези съображения въззивният съд е отменил решението на Окръжен съд Варна и е отхвърлил предявения от Р. Г. Н. иск в уважения от първостепенния съд размер – 50 000 лв.

Не е налице твърдяното от касатора основание за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение.

Отговор на първия, поставен в изложението въпрос, се съдържа в ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, на което се е позовал и въззивният съд. В цитираното решение е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/15.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. и по изключение всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите е акцентирано, че следва да се отчитат конкретните житейски обстоятелства, поради които привъзраността между братя и сестри, баби/дядовци и внуци е станала толкова силна, че загубата на родственика е причинила страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене обичайно присъщите. Концепцията на соченото тълкувателно решение е доразвита в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, служебно известни на състава. Дадените в тях разрешения следва напълно да се споделят. Това са решение № 372/14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. и решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на II ТО на ВКС. В тях са анализирани житейски ситуации, при които привързаността между брат и сестра е обусловила особено силна привързаност, тъй като отношенията помежду им са били със съдържание, наподобяващо връзката родител – дете, или отглеждането на внук от баба/дядо поради болест, работа в чужбина или друга обективна пречка за родителите е изградила връзка, също наподобяваща тази родител - дете. Дадените разрешения са съобразени изцяло от въззивния съд, поради което не е налице твърдяното от касатора отклонение от практика на ВКС.

Отговор на втория въпрос се съдържа в разпоредбите на чл. 12 ГПК, чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и в сочената от касатора практика на ВКС, от която въззивният съд също не се е отклонил, тъй като е разгледал всички, събрани по делото доказателства. Въпреки това, не е намерил основание да приеме връзката между касаторката и нейния загинал внук със съдържание извън обичайното за подобен вид роднински отношения. Този извод не отрича наличието на страдание от загубата, което безспорно съществува у всяка любяща внука си баба, но то не покрива критериите, които обосновават отговорността на застрахователя и наличието на неговата пасивна материалноправна легитимация по предявения иск на плоскостта на дадените по задължителен начин /чл. 130, ал. 2 ЗСВ/ разяснения в ТР № 1/2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Следва да бъде посочено и, че формулираният под номер две въпрос не кореспондира с оплакване в касационната жалба кое точно доказателство или наведен довод въззивният съд не е обсъдил и, ако беше го обсъдил, би достигнал до друг извод. Оплакването е, че установената между ищцата, сега касатор, и нейният внук връзка не е квалифицирана като обосноваваща отговорността на застрахователя.

Касационната инстанция намира, че, след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд Варна.

При изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от ответника по касация искане, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му бъдат присъдени разноски – юрисконсултско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС