Определение № 50493 от 28.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2386/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№262256/21.04.2021г., подадена от И. Т. Т. и „Ф+С-Агро“ ООД чрез процесуалния представител на дружеството адв. Б. С., която е приподписала касационната жалба, срещу решение №260072, постановено на 09.03.2021г. от Русенския окръжен съд, гражданска колегия по в.гр.д.№791/2020г., в частта, потвърждаваща решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявеният срещу И. Т. Т. и „Ф+С-Агро“ ООД иск по чл. 108 ЗС, като по отношение на тях е признато за установено, че Н. Й. Д. е собственик на 36/2016 ид.части, Д. Г. Д. е собственик на 18/216 ид.части, Л. К. К. е собственик на 9/216 ид.части, К. Л. Р. е собственик на 3/216 ид.части, О. П. Г. е собственик на 18/216 ид.части, Е. С. Н. е собственик на 18/216 ид.части, Т. И. Д. е собственик на 8/216 ид.части и К. Л. П. е собственик на 3/216 ид.части или че общо ищците са собственици на 113/216 ид.части от два имота – полска култура от 15.097 дка в местност „Л.“, имот №...........по плана за земеразделяне на [населено място], [община] могили и от полска култура от 8.298 дка в местност „Б. Я.“, имот №...........по плана за земеразделяне на [населено място], като И. Т. Т. и „Ф+С- Агро“ ООД са осъдени да предадат владението върху 113/216 идеални части от тези два имота. В изложението към касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо. Касаторите навеждат довод, че въззивната инстанция неправилно е приела, че депозираната на 04.04.2019г. искова молба, която е вписана, определя предмета на делото с оглед изложените в нея фактически обстоятелства и заявените претенции, без да е съобразено, че това е четвъртата по ред искова молба, както и дали дадените от съда указания за отстраняване нередовностите на исковата молба са били отстранени. Поддържат, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по редица въпроси в противоречие с материалния и процесуалния закон, а именно: 1.Може ли чрез процедура по изпълнение на указанията за отстраняване нередовност на искова молба на основание чл. 129 ГПК да се предявява изцяло нов иск; 2.Допустимо ли е след като е представена искова молба в изпълнение на указанията, след това по делото да се съобразяват и последващи депозирани искови молби; 3.Допустимо ли е съдът да разгледа предявен иск в последваща искова молба без да съблюдава кога и как за изпълнени указанията за отстраняване нередовностите на първоначалната искова молба; 4.Следва ли съдът да обсъжда доводи, заявени с последващи искови молби, които са депозирани след срока за отстраняване на нередовностите на първоначалната искова молба и не под формата на допълнение на исковата молба по реда на чл. 143 ГПК или изменение на иска по чл. 214 ГПК? Поддържат, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, според която съдът е длъжен да следи за редовността на исковата молба през цялото време на производството (решение 142 от 14.01.2021г. по гр.д.№3067/2019г. на IVг.о. на ВКС); че действията, извършени след изтичането на процесуалните срокове не могат да се вземат предвид (определение №77 от 25.02.2011г. по ч.гр.д.№506/2010г.); че при констатирани нередовности на исковата молба, след като съдът е изпълнил задълженето си като неколкократно е дал изчерпателни указания за отстраняване на нейните недостатъци, и подадени от ищеца молби, в които се смесват твърдения по начин, който не дава възможност на съда да прецени на какви права ищецът търси защита, съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 3 ГПК (определение №763 от 02.11.2010г. по ч.т.д.№655/2010г.); че за процесуалната легитимация на страните съдът следи служебно и ако при проверката си съдът констатира, че исковете са предявени срещу ненадлежен ответник, той следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституирането на надлежния ответник, като процесуалната легитимация е относима към допустимостта на съдебното исково производство (решение №64 от 15.07.2020г. по гр.д.№2313/2019г. на III г.о. на ВКС). 5.Следва ли съдът да обсъжда довод за противоречие на договор с разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС, ако такъв довод не е заявен надлежно в първоинстанционното производство? 6.Допустимо ли е съдът да се произнася по реда на косвен съдебен контрол по чл. 17 ГПК за действителността на договор за дарение/продажба без въпросът за действителността на договора да е въведен като част от предмета на делото, без да е направено такова искане и без надлежно оспорване на договора? Поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение №99 от 27.10.2020г. по гр.д.№4691/2019г. на I г.о. на ВКС 7.Задължен ли е въззивният съд да обсъди по същество въведените с въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения? Поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС –определение №685 от 09.12.2020г. по дело №477/2020г.; определение №855 от 09.1(2.2020г. по дело №2746/2020г.; определение №693 от 09.12.2020г. по дело №286/2020г.; определение №848/08.12.2020г. по дело №2525/2020г.; определение №238 от 08.12.2020г. по дело №2477/2019г.; определение №756 от 07.12.2020г.; определение №232 от 30.11.2020г. по дело №136/2020г.; определение №821 от 27.11.2020г. по дело №2451/2019г.; решение №105 от 27.11.2020г. по дело №2470/2019г. 8.Сключен договор за аренда от един от съсобствениците на основание чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ в редакцията преди изменението с ДВ, Бр.13/2017г., в сила от 07.02.2017г., противопоставим ли е на останалите съсобственици и прилага ли се нормата на чл. 32, ал. 1 ЗС за управление на общата вещ по решение на мнозинството от съсобствениците? Поддържат, че така поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР №1 от 16.01.2019г. по тълк.д.№1/2018г. на ОСГТК на ВКС. Поддържат също така, че изясняването на въпроса дали сключен договор за аренда от един от съсобствениците на основание чл. 3, ал. 4 ЗАЗ в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 13/2017г., в сила от 07.02.2017г., е противопоставим на останалите съсобственици и прилага ли се нормата на чл. 32, ал. 1 ЗС за управление на общата вещ по решение на мнозинството от съсобствениците, ще има съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в тази насока. Поддържат, че и изясняването на въпросите допустимо ли е съдът да разгледа предявен иск в последваща искова молба, без да съблюдава кога са изпълнени и дали са изпълнени в срок указанията за отстраняване нередовностите на първоначалната искова молба, също ще има съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържат също така, че обжалваното решение е и очевидно неправилно, тъй като съдът е излязъл извън предмета на делото, очертан с първоначалната искова молба и е определил предмета на делото от четвъртата депозирана искова молба; не е изследвал въпроса кога са изпълнени указанията на съда, дадени с разпореждане от 21.01.2019г.; не е изложил мотиви защо не приема, че подадената съобразно указанията на съда искова молба от 13.02.2019г. очертава предмета на спора, а не исковата молба, подадена на 04.04.2019г.; не е изложил съображения може ли чрез процедура по изпълнение на указанията да се предявява изцяло нов иск; не е изследвал въпроса след като исковата молба е подадена от пълномощник без надлежно учредена представителна власт, като в дадения срок този недостатък не е бил отстранен, не следва ли делото да се прекрати спрямо мнимо представляваните ищци; не е конституирал правилно страните по делото; произнесъл се е на основание чл. 17 ГПК по реда на косвения съдебен контрол по въпроса за недействителността на договор за дарение и продажба без надлежно оспорване; нарушил е материалния закон като е приел, че сключеният договор за аренда от един от съсобствениците на основание чл. 3, ал. 4 ЗАЗ в редакцията преди изменението от 2017г. не е противопоставим на останалите съсобственици и в тази хипотеза също се прилага нормата на чл. 32, ал. 1 ЗС. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба Н. Й. Д., Д. Г. Д., К. Л. Р., О. П. Г., Е. С. Н., Т. И. Д., К. Л. П. и В. Л. Й. чрез процесуалния си представител адв. Г. Г. П. от АК-Б., изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски в размер на 500лв. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: На 17.01.2019г. до Районен съд – [населено място] е подадена искова молба от Н. Й. Д., Л. К. К., Е. С. Н., Н. К. Б., Леца Л. П., Б. Д. Д., Д. Г. Д. срещу К. Г. Д., И. Т. Т. и С. Я. С. като управител на „Ф+С-Агро“ ООД с посочено правно основание чл. 108 ЗС вр. чл. 30, ал. 2 ЗС и чл. 32, ал. 1 ЗС, с твърдението, че предявилите иска лица са собственици на посочените в исковата молба идеални части от земеделски земи в землището на [населено място] (изостав.гр.нас. от 5.498 дка в м.П., имот №..........; полска култура от 15.097 дка в м.Л., имот №..........; полска култура от 8.298 дка в м.Б. Я.), като правото на собственост е възстановено с решение на ПК и притежават това право по наследство от покойния Д. Д. С., починал на 12.06.1958г. Твърдят, че с договор за аренда от 21.08.2015г. ответницата К. Г. Д. без знанието и съгласието на останалите наследници е сключила аренден договор с И. Т. Т. за периода от 01.10.2015г. до 30.09.2030г. за срок от 15 години, като е декларирала невярно, че притежава 100% от правото на собственост, след което с н.а.№...., том ........., рег.№.........., дело №........./14.10.2015г. продала на И. Т. Т. и на Г. Т. Д. собствените си 9/216 ид.части от наследствените земеделски земи, а с договор за дарение от същата дата е дарила на същите лица още 9/216 ид.части. Твърдят, че на 14.10.2015г. И. Т. Т. е сключил със С. Я. С. в качеството му на управител на „Ф+С-Агро“ ООД договор за преарендуване на договора за аренда от 21.08.2015г. без да притежава права извън прехвърлените му 9/216 ид.части. Навеждат довод, че договорите за аренда не са сключени със съобствениците, притежаващи повече от 50% от правото на собственост, поради което са им непротивопоставими, доколкото не са ги приели. Тъй като в така подадената искова молба Н. Й. Д. е посочил, че действа като пълномощник на останалите ищци, с разпореждане от 21.01.2019г. районният съдия е дал указания тази нередовност да бъде изправена, както и обстоятелствената част на исковата молба да кореспондира с петитума на същата. На 11.02.2019г. е постъпила молба от Н. Й. Д. с искане срокът за изправяне нередовностите на исковата молба да бъде продължен, като с разпореждане от 12.02.2019г. на районния съдия срокът е продължен с две седмици от съобщението, което е получено на 28.02.2019г. На 13.02.2019г. е постъпила поправена искова молба, в която като ищци са посочени Н. Й. Д., Л. К. К., Б. Д. Д., Д. Г. Д., Е. С. Н. и О. П. Г., а като ответник – „Ф+С-Агро“ ООД, представлявано от С. Я. С.. В тази искова молба се претендира предаване владението върху съответните идеални части само от полска култура от 15.097 дка и полска култура от 8.298 дка. Тази искова молба обаче отново е подписана от Н. Д. като пълномощник на част от ищците. На 12.03.2019г. е подадена искова молба – уточнение, както и молба за удължаване на срока за подготовка на делото поради затруднения при събирането на подписите на участниците. С разпореждане от 13.03.2019г. на районния съдия срокът е продължен с две седмици от съобщението, което е получено на 04.04.2019г. На 01.04.2019г. е постъпила молба с искане да бъде разпоредено вписване на подадената искова молба, препис от която е бил изпратен на ответниците за отговор. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК „Ф+С-Агро“ ООД е изразило становище, че предявените искове за предаване владението върху двата имота (полски култури) са допустими, но неоснователни, тъй като след възстановяване на собствеността част от наследниците са се разпоредили с притежаваните от тях идеални части, като посочените в исковата молба права не отговарят на реално притежаваните от ищците, както и с твърдението, че дружеството ползва имотите по силата на договор за преарендуване, т.е. обработва земята на правно основание. Постъпил е писмен отговор и от И. Т. Т., в който се изразява становище, че предявените искове са допустими, но неоснователни. Твърди, че притежава 43/108 идеални части от процесните имоти, посочвайки като придобивни основания два договора за покупко-продажба и един договор за дарение. Твърди също така, че посочените в исковата молба права на ищците не съответстват на реално притежаваните от тях. Писмен отговор в същия смисъл е подаден и от К. Г. Д.. В проведеното на 04.02.2020г. открито съдебно заседание по делото пред първоинстанционния съд процесуалният представител на ищците е уточнил, че част от ищците са осъществили прехвърлителни сделки с притежаваните от тях идеални части и производството по отношение на тях е прекратено. Извършен е и доклад по делото, разпределена е и доказателствената тежест. В същото съдебно заседание процесуалният представител на ищците е оспорил автентичността на сключения на 21.08.2015г. договор за аренда, както и действителността на договора за дарение на идеални части на земеделски земи №..........от 14.10.2015г. С последващо становище от 07.07.2020г. процесуалният представител на ищците е поискал съдът да извърши контрол, определен от пълномощника като косвен съдебен контрол по чл. 17 ГПК, по отношение на представените нотариални актове за дарение и покупко-продажба от 14.10.2015г., и да приеме, че същите не са породили предвидените в закона правни последици, тъй като прехвърлителните сделки са осъществени въз основа на нищожно решение на Поземлена комисия поради липса на материална компетентност на нейните членове, за което поддържа, че става ясно от мотивите към определение №21/16.02.2018г. по ЧНД №45/2018г. на Районен съд – Бяла. Посочено е, че при извършената проверка в досъдебното производство е установено, че и по двете нотариални дела е приложено решение №6 от 30.06.1994г. на ПК по преписка №06894, но подписано от друг състав. Поради това поддържа, че последващото решение на ПК е нищожно. Навежда доводи и по приложението на чл. 3, ал. 4 от Закона за аренда в земеделието. При тези данни въззивният съд е приел, че изправената след указанията на районния съд искова молба с дата 04.04.2019г., която е и вписана, определя предмета на делото с оглед изложените в нея фактически обстоятелства и заявените претенции, а депозираните впоследствие няколко искови молби (уточнения, допълнения) по инициатива на ищците, като предявени при неспазване правилата на чл. 214 ГПК, са неотносими към определяне предмета на спора. Поради това в частта, с която първоинстанционният съд се е произнесъл вместо за два недвижими имота (полска култура от 15.097 дка в м.Л. и полска култура от 8.298 дка в м.Б. Я.), каквато претенция е формулирана във вписаната искова молба, а за три (каквато е претенцията в последващи депозирани уточнения и допълнения към исковата молба) в тази част въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск. В останалата част искът е приет за допустим. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло както на трайно установената практика на ВКС, така и на данните по делото, според които срокът за отстраняване на констатираните нередовности на първоначално подадената искова молба е бил двукратно продължаван от първоинстанционния съд по реда на чл. 63 ГПК, както и предвид обстоятелството, че нередовностите са били отстранени до изтичането на продължения от съда срок. Поради това следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първи, втори и трети въпрос, поставени в изложението. Действително според трайно установената практика на ВКС съдът е длъжен да следи за редовността на исковата молба през цялото време, докато производството по делото е висящо (в какъвто смисъл соченото от касаторите решение №142 от 14.01.2021г. по гр.д.№3067/2019г. на IV г.о. на ВКС), както и че действията, извършени след изтичането на процесуалните срокове не следва да се вземат предвид (соченото определение №77 от 25.02.2011г. по ч.гр.д.№506/2010г.), но в настоящия случай подобна хипотеза не е налице. След отстраняване на констатираните нередовности на първоначално подадената искова молба не са налице основания за оставяне на същата отново без движение. Не съответства на данните по делото и доводът, че е налице смесване на твърдения по начин, който не дава възможност на съда да прецени на какви права ищецът търси защита. В случая твърденията на ищеца са ясно изразени, уточнена е и претенцията, като в постъпилите отговори на исковата молба от ответниците по иска (сега касатори) подобни доводи не са били навеждани. Защитата на ответниците по иска (сега касатори) е била осъществявана именно в рамките и по твърденията, съдържащи се в исковата молба, която съдът е приел, че очертава предмета на правния спор. Не може да бъде споделена и тезата на касаторите, че исковете са предявени срещу ненадлежен ответник, доколкото в производство по предявен по реда на чл. 108 ЗС иск надлежният ответник се определя с оглед твърденията кои лица упражняват фактическата власт върху имота, а по отношение на установителната част от този иск – с оглед твърденията спрямо кои лица може да се приеме, че се легитимират като носители на права, несъвместими с претендираните от ищеца. Разрешението, дадено с решение № 64 от 15.07.2020г. по гр.д.№2313/2019г. на III г.о. на ВКС, касае съвършено различна хипотеза и в настоящия случай не може да намери приложение – разгледана е хипотеза на предявен обратен иск по чл. 54 ЗЗД, основан на твърдения за претендирано регресно право като е прието, че исковата молба е била нередовна поради непосочване на цената на иска, както и насочена спрямо лице, което няма качеството надлежна страна по причина, че не е правосубектно. При постановяване на решението си от фактическа страна въззивният съд е взел предвид, че като наследници на Д. Д. С., починал на 12.06.1958г., въз основа на решение №6 от 30.06.1994г. по преписка №...........за възстановяване право на собственост върху земеделски земи съгласно плана за земеразделяне в землището на [населено място], [община] могили, ищците притежават полска култура от 15.097 дка в местност Л., имот №..........и полска култура от 8.298 дка в местността Б. Я., имот №...........при посочените в мотивите и дипсозитива права общо в размер на 113/2016 идеални части. Посочил е, че на 21.08.2015г. ответницата К. Д., също наследник на Д. С., е сключила договор за аренда с И. Т. за тези две наследствени съсобствени земеделски земи, както и че с договор за дарение от 14.10.2015г. (н.а.№....., .тов ...., рег.№............., н.д.№...........) е прехвърлила на И. Т. и Г. Д. 9/216 идеални части от имотите, а с договор за покупко-продажба от същата дата (н.а.№...., том ........, рег.№........, н.д.№..........) продала на същите лица общо 9/216 ид.части от наследствените имоти. Взето е предвид, че на 14.10.2015г. И. Т. и С. С. в качеството си на управител на „Ф+С-Агро“ ООД сключили договор за преарендуване на процесните имоти за срок от 15 години, т.е. до 30.09.2030г. Въз основа на тези данни въззивният съд е приел за доказано, че ищците са съсобственици на процесните недвижими имоти при вече посочените идеални части (или притежават общо 113/216 ид.части), както и че ответницата К. Д. неправомерно при липса на упълномощаване за това, е сключила аренден договор за всички съсобствени поземлени имоти, впоследствие преарендувани от И. Т. на „Ф+С-Агро“ ООД. Прието е, че арендуването на имотите от „Ф+С-Агро“ ООД е непротивопоставимо на собствениците-ищци, като са изложени съображения, основани на разпоредбата на чл. 3, ал. 4 от Закона за аренда в земеделието, в сила към момента на сключването на договора за аренда, съгласно която когато договорът за аренда е сключен само от някои от съсобствениците на земеделската земя, отношенията помежду им се уреждат по правилата на чл. 30, ал. 3 ЗС. Посочено е, че в случая е приложима общата норма на чл. 32, ал. 1 ЗС за използването и управлението на общата вещ по решение на мнозинството от съсобствениците. Изложени са съображения, че макар всеки съсобственик да може да сключи договор за цялата вещ (в случая договор за аренда за процесните имоти), ако той не притежава повече от половината, този договор е непротивопоставим на всеки един от останалите съсобственици – заедно или поотделно, освен ако не са го приели. Прието е, че в случая такова приемане не е налице нито изрично, нито мълчаливо (чрез получаване на припадащата се на всеки съсобственик част от арендните вноски) и нещо повече – предявеният иск по чл. 108 ЗС сочи на обратното. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на практиката на ВКС – както е прието в решение №12 от 01.03.2018г. по гр.д.№1251/2017г. на II г.о. на ВКС, договор за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50 % от общия земеделски имот, е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако същите са го приели изрично или мълчаливо (например получавайки припадащата се на дела им част от арендните плащания). Изрично в това решение е прието, че с оглед изяснената в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. по т. д. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС цел на уредбата на договора за аренда в отделен закон не дава основание да се приеме, че нормата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ в редакцията преди изменението в ДВ бр. 13 от 7.02.2017 г., предвиждаща, че когато договорът за аренда е сключен само от някои от съсобствениците на земеделската земя, отношенията помежду им се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС, е специална и изключва приложението на общата норма на чл. 32, ал. 1 ЗС и на закрепеното в нея изискване за използване и управление на общата вещ по решение на мнозинството от съсобствениците. Изложени са съображения, че договор за управление, какъвто е и договорът за аренда може да бъде сключен от всеки съсобственик за цялата вещ, но ако обаче съсобственикът, сключил договора не притежава повече от половината от вещта, този договор не е противопоставим на всеки един от останалите съсобственици - заедно или поотделно, освен ако са го приели. Посочена е и предходна практика на ВКС - решение № 115 от 21.11.2017 г. по гр. д. № 997/2017 г., II г. о., с което е дадено тълкуване в хипотеза на сключени от отделни съсобственици с различни арендатори договори за аренда, че когато договорите за аренда са били сключени от съсобственици с различни по обем права в съсобствеността, следва да се отдаде превес на този арендатор, сключил договор за аренда със съсобствениците, притежаващи повече от 50% в съсобствеността, като проявление на общото правило на чл. 32, ал. 1 ЗС, според което общата вещ се управлява от мнозинството от съсобствениците съобразно притежаваните от тях дялове в общността и следователно, дори когато договорът за аренда, сключен със съсобственик с по-малко от 50% идеални части, е вписан, същият не е противопоставим както на последващ арендатор, така и на наемател, на когото мнозинството от съсобствениците са предоставили облигационното право на ползване върху имота. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по осмия въпрос, който касаторите поставят в изложението. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по четвъртия въпрос, поставен в изложението, доколкото въззивният съд не е обсъждал доводи, заявени с последващи искови молби, депозирани след срока за отстраняване на нередовностите на исковата молба и не под формата на допълнение на исковата молба по реда на чл. 143 ГПК или изменение на иска по чл. 214 ГПК. От простото сравнение на текста на исковата молба и съдържанието на мотивите към обжалваното решение, е видно, че въззивният съд се е произнесъл само в рамките на предмета на спора, очертан с поправената искова молба. По възражения, свързани с нищожност на договори, както и на решението на ПК въззивният съд не се е произнасял. Посочил е само съображенията на първоинстанционния съд по тези въпроси без при това да се посочва, че въззивният съд ги споделя. Самостоятелни съображения и изводи на въззивния съд в тази насока в обжалваното решение не се съдържат. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по петия, поставен в изложението правен въпрос, тъй като доводите, свързани с противоречието на договора за аренда с разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС са надлежно заявени в първоинстанционното производство, при което следва да се отбележи, че тези доводи по същността си са правни и въвеждането им от някоя от спорещите страни не е обвързано с преклузивен срок. Поради това следва да се приеме, че доводите, с които се обосновава искането за допускане на касационното обжалване по този въпрос не съответстват на данните по делото. Не съответства на данните по делото и поставеният от касаторите шести въпрос. Както вече беше отбелязано, въззивният съд не се е произнасял по искане за осъществяване на косвен съдебен контрол по реда на чл. 17 ГПК нито е обсъждал действителността на сключените през 2015г. договори за дарение и продажба. Не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване и по седмия въпрос, поставен в изложението. В подадената от „Ф+С-Агро“ ООД, И. Т. Т. и К. Г. Д. въззивна жалба се съдържат доводи за недопустимост на решението на първоинстанционния съд, тъй като съдът не е конституирал правилно страните (които вече бяха обсъдени); че е нарушено диспозитивното начало, тъй като съдът не се е произнесъл по наведените от страните фактически твърдения, очертаващи предмета на спора и не е съобразил обема и вида на търсената съдебна защита, като този довод е свързан с вече обсъдените, касаещи уточненията и допълненията на исковата молба, допълнително въведените доводи за нищожност на договорите; че не е налице надлежно оспорване правото на собственост на И. Т. и К. Д., по който довод следва да се отбележи, че въззивният съд е съобразил, като е отчел правата на двамата ответници по иска (сега касатори) и съответно ги е признал; че съдът се е произнесъл извън предмета на спора с оглед обстоятелството, че искът е предявен за два имота, а първоинстанционният съд се е произнесъл за три (което е съобразено от въззивния съд чрез обезсилване на първоинстанционното решение по отношение на изоставена нива от 5.498 дка, представляваща имот №006007); че съдът се е произнесъл по недопустим иск, тъй като ищците нямат интерес да водят ревандикационен иск срещу ответниците, доколкото обвързващото действие на договора за аренда може да бъде установено с иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Действително по последния довод в обжалваното решение липсва произнасяне, но според настоящия състав това обстоятелство не може да обуслови наличие на основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, доколкото подобен порок би могъл да бъде констатиран и от настоящата инстанция. Съмнения за недопустимост на въззивното решение на това основание обаче според настоящия състав не е налице, доколкото при наличието на твърдение за съсобственост и нарушено право на владение предявеният иск е допустим. В този смисъл в ТР №3 от 05.01.2022г. по тълк.д.№3/2020г. на ОСГК на ВКС е прието, че при иск по чл. 108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца. Липсва произнасяне и по доводите, касаещи непълнота на изготвения от първоинстанционния съд доклад, но доколкото въззивният съд е приел представеното с въззивната жалба доказателство и не е оставял без уважение други доказателствени искания, които да са били направени във връзка с тези доводи, следва да се приеме, че непроизнасянето по този довод не би могло да обоснове наличие на основание за допускане на касационното обжалване – както ОСГТК на ВКС прие в ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г., само в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато страната не е поискала събиране на такива доказателства, заявявайки че разполага с такива, но не е могла да ги представи, а само се е позовала на непълнота на доклада, следва да се приеме, че оплакването е необосновано. По останалите доводи, свързани с приложимостта на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ в съответната редакция, въззивният съд се е произнесъл. По отношение на естеството на упражняваната от дружеството фактическа власт следва да се приеме, че доводите са ирелевантни, доколкото искът е предявен срещу двете страни по арендния договор. Не може да бъде споделена и тезата на касаторите, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Според трайно установената практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК въззивното решение би било очевидно неправилно само ако това е видно от неговия прочит без при това да се извършва преценка на събраните доказателства (ако същите не са възпроизведени в решението), на навежданите от страните доводи и оплаквания (ако същите не са възпроизведени в решението), нито на извършените от съда и страните съдопроизводствени действия. Решението би било очевидно неправилно и ако съдът е приложил отменена правна норма или е отказал да приложи императивна правна норма, каквато хипотеза в случая не е налице. При формирането на крайния си извод въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 3 ЗАЗ в действащата към момента на сключване на договора за аренда редакция при съобразяване на практиката на ВКС по нейното приложение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение