Определение № 50145 от 20.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2948/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 442 от 29.03.2022 г. по в.гр.д. № 3798/2020 г. на Софийски апелативен съд е отменено решение № 4834 от 28.07.2020 г. по гр.д. № 15 891/2018 г. на Софийски градски съд, и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, че Столична община е собственик на 2/5 ид. части от следния недвижим имот: апартамент с идентификатор *по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], в жилищната сграда на [улица], ет.3, с площ 115 кв.м, при описани в решението граници, ведно с таванско помещение при описани в решението граници и 300/5165 ид. части от общите части на сградата и от мястото, върху което е построена, цялото с площ 675 кв.м, съставляващо парцел * от кв. *по плана на [населено място], м. “Ц.“, с идентификатор по КККР *.

В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, действащ чрез областния управител на област София. В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск. Алтернативно, за неправилност на същото поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушение на материалния закон.

Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост, алтернативно- на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставените в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпроси.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Столична община изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Отговор на касационната жалба е подала А. С. Ж. - трето лице - помагач на страната на ищеца Столична община, която счита, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество.

Постъпил е писмен отговор и от Н. М. И. - трето лице - помагач на страната на жалбоподателя. В отговора е изразено становище, че са налице сочените от Държавата предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

По делото е установено и не е било спорно между страните, че процесният апартамент е бил собственост на А. И. И.. Тя е починала през 1957 г. Неин единствен наследник по закон е сестра й Г. И. И..

През 1966 г. Г. И. дарила на племеницата си Х. М. И. 1/5 ид. част от имота. Със завещание от 02.07.1984 г. завещала останалите 4/5 ид. части при равни права на Х. М. И. и на А. С. Ж.. Г. И. е починала на 21.01.1985 г. и не е оставила наследници по закон.

Съдът е приел, че към момента на откриване на наследството на Г. И. е действала разпоредбата на чл. 14, ал.2 ЗН в редакция преди изменението в ДВ бр. 60/24.07.1992 г., според която завещателят може да се разпорежда с не повече от половината си имущество, когато завещанието е в полза на лице, което не е наследник по закон, или не е в полза на държавата или обществена организация. Приел е, че съгласно чл. 11 ЗН в действащата към същия момент редакция в ДВ бр. 22/1949 г., когато няма лица, които могат да наследяват, или когато всички наследници се откажат от наследството или изгубят правото да го приемат, наследството се получава от държавата. Оттук е направил извод, че на основание цитираните разпоредби държавата по право е станала собственик на 2/5 ид. части от процесния имот от момента на откриване на наследството на Г. И.. Съставен е АДС № 11548/20.06.1985 г., с който на основание чл. 14, ал.2 ЗН са актувани за държавни 2/5 ид. части от жилището.

За да направи извод, че към момента на предявяване на установителния иск за собственост, предмет на делото, собственик на спорните 2/5 ид. части е Столична община, въззивният съд е приел, че на основание § 7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА имотът е преминал в собственост на общината като обект на общинската инфраструктура с местно значение. Изводът е обоснован с това, че след като държавата е придобила спорните 2/5 ид. части, те са били предоставени за оперативно управление на „БКС“ - Ленински район, който с договор от 25.10.1985 г. ги е отдавал под наем на А. Ж.. С решение на Софийски градски съд от 01.08.1989 г. е регистрирана общинска фирма “БКС-Средец“, създадена по реда на Указ № 56/89 г. за стопанската дейност. Общинската фирма е поела всички активи и пасиви на прекратеното предприятие „БКС“. С решение на Общински народен съвет - Средец от 05.11.1991 г. общинската фирма е преобразувана в „БКС-Средец“ ЕООД с предмет на дейност „поддържане на благоустройствените фондове на общината и ремонт и стопанисване на държавния фонд, предоставен към баланса на едноличното търговско дружество“. На новообразуваното дружество са били прехвърлени всички активи и пасиви на общинската фирма „БКС-Средец“, сред които е и апартамента на [улица]. Впоследствие с решение на Столична община от 29.01.1999 г. капиталът на „БКС-Средец“ ЕООД е намален, процесният имот е изваден от капитала на дружеството, след което се стопанисва и управлява пряко от Столична община, която го отдава под наем т.е. от собственост на дружеството е преминал е отново в собственост на общината.

Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост се обосновава от жалбоподателя с твърдението, че като е приел Столична община да е придобила правото на собственост на основание § 7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА, въззивният съд се е произнесъл на различно от заявеното с исковата молба фактическо и правно основание, тъй като в нея като основание за придобиване на право на собственост ищецът Столична община е посочил разпоредбите на чл. 3, ал.4 ЗДС /редакция до 27.10.1998 г./, и чл. 11 ЗН след изменението на разпоредбата през 1999 г., а позоваването на разпоредбата на § 7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА представлява недопустимо изменение на иска, тъй като не е извършено надлежно в определения в процесуалния закон срок.

Настоящият състав намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо. Изложените в исковата молба обстоятелства несъмнено водят до извод, че ищецът Столична община основава претендираното право на собственост върху спорните 2/5 ид. части на правоприемство от държавата, настъпило по силата на закона. В исковата молба подробно е проследена собствеността върху имота и основанието, на което държавата е придобила 2/5 ид. части от него. Макар и непрецизно е посочено, че собствеността на държавата върху тези идеални части се е трансформирала в общинска по силата на закона. Позоваването на разпоредбата на чл.3, т.4 ЗДС очевидно влиза в противоречие с тези твърдения, доколкото цитираната норма регламентира държавната, а не общинската собственост. В този смисъл исковата молба е била нередовна, но първоинстанционният съд не е констатирал тази нередовност и не е дал указания за отстраняването й. Този пропуск на съда е отстранен по инициатива на самия ищец, който с нарочна молба, адресирана до съда, се е позовал на разпоредбата на § 7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА, в която е изложил конкретни твърдения във връзка с това основание за отделяне на общинската собственост от държавната. По този начин е отстранена нередовност на исковата молба, а не е въведено ново основание за придобиване на право на собственост, както се поддържа от жалбоподателя - и преди, и след уточняването на обстоятелствата, на които се основава претенцията, твърдяното от ищеца право на собственост се извежда от правоприемство от държавата, настъпило по силата на закона. По тези съображения настоящият състав намира, че не са налице данни за вероятна недопустимост на въззивното решение, поради което същото не следва да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят поставя и следните въпроси, за които твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК:

1. При спор за придобиване на право на собственост върху имота по реда на § 7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА длъжен ли е съдът да извърши проверка дали към момента на влизане на закона в сила е налице някоя от хипотезите на § 7, ал.2, които изключват приложението на ал.1.

2. При спор за придобиване на право на собственост върху имот по реда на § 7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА ищецът носи ли доказателствената тежест по отношение на фактите.

3. Налице ли е изменение на иска, ако в исковата молба е посочена като основание за придобиване на право на собственост разпоредбата на чл. 3, т.4 ЗДС в редакция от 27.10.1998 г. и чл. 11 ЗН във вр. с чл. 14 ЗН /редакция от 05.11.1999 г./, а с въззивната жалба се твърди придобиване по силата на § 7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА.

4. Разпореждането чрез правна сделка с чужд недвижим имот води ли до придобиване на право на собственост.

5. Промяната на правната квалификация във въззивната инстанция препятства ли организирането на защитата на страните и решение, постановено при такива обстоятелства, следва ли да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия с оглед дадената нова правна квалификация на иска, както и следва ли да бъде дадена възможност на страните при евентуално връщане на делото на долната инстанция да ангажират нови доказателства, за които не им е била дадена възможност или които не са били необходими за процеса с оглед неправилната правна квалификация и разпределението на доказателствената тежест от първоинстанционния съд.

6. Може ли недвижим имот да се придобие по реда на § 7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА, ако имотът е бил предоставен за управление на държавно юридическо лице.

7. Допустимо ли е да се извърши изменение на иска след приключване на първото съдебно заседание по делото.

Третият и седмият въпрос отразяват тезата на жалбоподателя, че когато в исковата молба ищецът е посочил една законова разпоредба, с която обосновава твърдението си за трансформиране на държавната собственост в общинска, а впоследствие се позовава на друга законова разпоредба, е налице изменение на основанието на иска. Тази теза не кореспондира с данните по настоящото дело. Както се посочи по- горе, исковата молба е била нередовна, тъй като изложените в нея обстоятелства са били противоречиви - от една страна ищецът твърди, че по силата на закона е придобил правото на собственост от държавата, а от друга - позовава се на норма, която по съдържание е неотносима към отделянето на общинската собственост от държавната и регламентира държавната собственост. Съгласно трайната практика на ВКС, когато фактическите твърдения в исковата молба са неясни, непълни и/или противоречиви, или има противоречие между тях и петитума на молбата, съдът служебно следва констатира, че същата е нередовна и да даде указания на ищеца за отстраняване на тази нередовност. Ищецът може и сам, без да са му дадени указания от съда, да уточни и поясни исковата си молба. За редовността на исковата молба съдът следи служебно във всяко положение на делото. Когато нейната нередовност не е забелязана при първоначалната проверка за редовност, която съдът извършва съгласно чл. 129, ал.1 ГПК, уточняването на основанието и петитума на иска може и следва да се направи и по-късно, включително и пред въззивния съд. В този смисъл са разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Когато исковата молба е останала нередовна, предприетото от ищеца по негова инициатива или по указание на съда уточнение на исковата молба, не съставлява изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 от ГПК / решение № 105 от 09.09.2021 г. по гр.д. № 2256/2020 г. на ВКС,ІV г.о.; решение № 162 от 02.02.2017 г. по гр.д. № 2357/2015 г. на ІІ г.о.; решение № 476 от 26.06.2013 г. по гр.д. № 1515/2011 г. на ІV г.о. и др./ Въззивното решение е съобразено с тази практика, поради което не е налице основание по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тези въпроси.

Значението за изхода на делото на първия и шестия от поставените от жалбоподателя въпроси се обосновава с обстоятелството, че в съставения през 1985 г. акт за държавна собственост за спорните 2/5 ид. части от жилището е посочено, че те се предоставят за оперативно управление на РСП “БКС“, което е държавна организация. Въззивният съд е приел за установено по делото, че процесните 2/5 ид. части от жилището са били държавна собственост на основание чл. 14, ал.2 и чл. 11 ЗН в редакциите им към момента на откриване на наследството на Г. И., както и че същите са били предоставени за оперативно управление на РСП “БКС“- Ленински район, но като е съобразил нормативната уредба на отделянето на общинската собственост от държавната, съдържаща се в Конституцията на Република България от 1991 г, ЗС и ЗМСМА, е намерил, че тези обстоятелства не изключват придобиването на правото на собственост на общината на основание § 7, ал.1, т.6 ПЗР ЗМСМА, тъй като релевантни за трансформацията на държавната собственост в общинска са предназначението на имота и наличието, респ. липсата на визираните в ал.2 отрицателни предпоставки- имуществото да не е включено в включено в капитала, уставния фонд или да не се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество, към момента на влизане в сила на ЗМСМА. Въззивният съд подробно е проследил в тяхната хронологична последователност преобразуването на държавното предприятие „БКС“ в общинска фирма при действието на Указ 56 за стопанската дейност, а след това в еднолично търговско дружество с общинско имущество, и въз основа на установените по делото конкретни факти е обосновал извод, че правото на собственост е преминало от държавата в патримониума на общината. Изводът е съобразен с разпоредбата на чл. 6 ЗС в редакция след изменението в ДВ бр. 77/1991 г., съгласно която общинска собственост е имуществото, предоставено със закон в собственост на общините или включено в уставния фонд на общинските фирми. С оглед на изложеното, поставените от жалбоподателя въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по приложението на § 7, ал.1 във вр. с ал.2 ПЗР на ЗМСМА, поради което по тях също не следва да се допуска касационно обжалване.

Въпросът дали при спор за собственост ищецът носи доказателствената тежест за установяване на фактите, относими към основанието на § 7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА, също не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Изводът на въззивния съд, че процесният имот е бил държавна собственост и на основание § 7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА е преминал в собственост на общината като обект от общинската инфраструктура с местно значение, предназначен за битово и комунално обслужване, е направен въз основа на събраните по делото доказателства, включително и приетата във въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза.

Въпросът дали разпореждането с чужд недвижим имот има за последица придобиване на право на собственост не е обуславящ изхода на делото и не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Формулираният в т.5 от изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос, касаещ задълженията на въззивния съд, когато преценени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на спорното право е неправилна, да даде указания на страните указания относно подлежащите на доказване факти и възможността да ангажират съответни доказателства, също не обуславящ изхода на спора. Въпросът се повдига формално и във връзка с тезата на жалбоподателя, че позоваването на разпоредбата на § 7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА, направено след срока по чл. 214, ал.1 ГПК, представлява недопустимо изменение на основанието на иска. В действителност въззивният съд не е променил дадената от първата инстанция правна квалификация, доколкото е приел, че е сезиран с положителен установителен иск за собственост, основан на твърдение за придобиване на правото на собственост от общината в резултат на трансформация на държавната собственост в общинска по силата на закона, а е приел, че делото е останало неизяснено от фактическа страна поради процесуално нарушение на първата инстанция във връзка с допускането и събирането на относими към спора доказателства, в какъвто смисъл са били оплакванията във въззивните жалби, подадени от ищеца Столична община и третото лице-помагач А. Ж.. Жалбоподателят в настоящото производство не е подал отговор на въззивната жалба, при разглеждане на делото от въззивния съд не е поискал събиране на доказателства, не е оспорил заключението на назначената от въззивния съд съдебно-техническа експертиза, за да се поддържа, че е бил лишен от възможност да защити правата си.

В обобщение на изложеното, не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки на чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът