Определение № 60367 от 17.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2025/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. С касационна жалба от страна на пълномощника на „Застрахователно дружество ЕВРОИНС“ АД, ЕИК[ЕИК] е обжалвано решение № 185 от 01.07.2020 г. по в.т.д. № 139/20 на Апелативен съд-П., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 673/09.12.2019 г. на ОС-Пловдив по т.д. № 330/19, с което касаторът е осъден да заплати на ищците Н. Т. Д., Д. Т. Д., М. А. И. и И. А. И.–обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния дядо Н. Т. Д., поч. при ПТП на 07.07.2016 г в размер на по 8 000 лева-за всеки от тях, ведно със законната лихва от 02.11.2018 г.до окончателното плащане. Ответниците по жалбата чрез процесуалния си представител изпращат писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски пред касационната инстанция в размер на минималното адв.възнаграждение на осн.чл.36 във вр. с чл.38 ал.1,т.2 ЗАдв. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за това по чл.280 ал.1 ,т.1 и т.3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на предявените субективно съединени искове е в размер над 5 000 лева-всеки от тях, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил в мотивите на обжалвания акт следните съображения: Безспорни между страните по спора са следните обстоятелства: наличието на валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите под формата на застрахователна полица № BG/07/516000160734 за лек автомобил „БМВ 250“ с рег. [рег.номер на МПС], както и факта,че автомобилът е бил управляван по време на процесното ПТП от А. С. Х.. Налице е влязла в сила присъда на наказателен съд,с която водачът на посочения автомобил е признат за виновен в това, че на 07.07.2016 г. в [населено място], обл.П., при управлението на същия автомобил, е нарушил визирани в закона правила за движение по пътищата, вследствие на което е причинил по непредпазливост смъртта на Н. Т. Д., за което му е наложено и съответно наказание, като заверено копие от присъдата срещу него, постановена на 15.02.2018 г. по НОХД №2538/2017 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, влязла в сила на 03.03.2018 г., е прието като доказателство по делото. С оглед разпоредбата на чл.300 от ГПК, влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Б езспорно по делото е и обстоятелство, че ищците Н. Т. Д., Д. Т. Д., М. А. И. и И. А. И. се явяват внуци на загиналия в следствие на процесното ПТП Н. Т. Д., което се установява и от представените в първоинстанционното производство два броя удостоверения за родствени връзки, издадени от [община] на 09.10.2018 г. Според съда, при тази родствена връзка между ищците и починалото при ПТП лице, и при съобразяване на т.1-ва от Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, материалната легитимация на ищците за получаване на обезщетение за търпените от тях неимуществени вреди от смъртта на дядо им се определя от това дали ищците са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, отличаваща се от обичайните отношения между дядо и внуци, и дали те търпят от неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания. От показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели се установява,че всички ищци са били в много близки и топли отношения с дядо си Н., както и че той заедно със съпругата си /баба на ищците/ са ги изгледали и са се грижели за тях от ранна детска възраст. За ищците Н. и Д. се установява,че винаги са живеели в едно домакинство и в един дом с дядо си до настъпването на инцидента, а техният баща е разведен от 2005 г. и оттогава децата му са спели при баба си и дядо си „долу в две стаи вкъщи“, те са им готвили,те са ги гледали и възпитавали.Приживе дядо им гледал кошери,а понастоящем /след смъртта му/ неговият внук Н. продължил да се занимава с този занаят в памет на дядо си. За другите двама ищци се установява от свидетелските показания,че са живеели в съседство с дядо си и баба си,били са от деца непрекъснато в техния дом и са били изгледани от тях. От свидетелските показания става ясно още, че и четиримата внуци са били любими на техния дядо,той „просто си е умирал за тях“, много се е занимавал с тях и никога не е имало пререкания между дядо и внуци,а контактите на внуците с дядо им се запазили все така близки и сърдечни и след като внуците порастнали.Свидетелите сочат още,че смъртта на дядото се е отразила много зле на всичките му внуци. Ищците Н. и И. са го придружили в болницата след инцидента, вечерта след смъртта му всичките му внуци спали до неговото легло и казвали,че няма да си ходят,всички те били на погребението му, били разтревожени и тъгували за дядо си.След това внуците му /ищците по делото/ присъствали на всички помени на дядо им и винаги ходели на гроба му и продължили да тъгуват и скърбят за него. На база показанията на свидетелите и при отчитане на това, че те не противоречат на други събрани по делото доказателства, въззивният съд е счел, че между ищците и дядо им е била изградена трайна и дълбока емоционална връзка и от внезапната му загуба ищците са претърпели значителни по интензивност и времетраене болки и страдания.Според изложеното в мотивите, тези характеристики дават основание да се приеме,че отношенията между всички ищци и дядо им изпълняват критерия „изключителност“, въведен с Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС и дават основание справедливо да се присъди обезщетение за преживените от внуците –ищци, неимуществени вреди-болки и страдания от смъртта на дядо им. Ето защо е счетена за доказана материалноправната легитимация на всички ищци за получаване на обезщетение за търпените от тях неимуществени вреди от смъртта на дядо им. По отношение на размера на обезщетението, според съда, същият следва да се определи по справедливост,по правилата на чл.52 от ЗЗД,без да се съобразява предвидения в §96,ал.1 от ЗИД на КЗ максимален размер. Разпоредбата на §96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ е неприложима,тъй като противоречи на действащото право на ЕС,уреждащо застрахователните отношения и конкретно на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета на ЕС.Предвиждайки,че при смърт на лице се изплаща максимално обезщетение,което е в размер по-малък от лимитите в Директивата,даденото разрешение с §96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ е в противоречие с нормата на чл.9,ал.1 от Директивата,която норма е транспонирана в чл.266 КЗ /отм./,а след това и в чл.492 от действащия КЗ. Като противоречаща на европейското законодателство,разпоредбата на ал.1 от посочения параграф не следва да се прилага от съда,а приложение следва да намери общностното право. В този контекст е недопустимо размерът на обезщетението за неимуществени вреди,чийто възможен долен предел е застрахователната сума,определена с нормативен акт на ЕС,да бъде ограничаван с нормативен акт на вътрешното право,поради което,с оглед на констатираното противоречие,националната норма не следва да се прилага от съда. С оглед установените по вид, интензитет и продължителност емоционални болки и страдания,преживени от ищците вследствие смъртта на техния дядо и описани по-горе в решението,както и с оглед създадената връзка между ищците и дядо им, починал вследствие на процесното ПТП и внезапността на неговата смърт,въззивният съд е счел ,че определеното в първоинстанционното решение обезщетение от по 8000 лева за всеки от ищците е в справедлив размер и оплакването на застрахователя за „изключително завишен“ размер на обезщетенията се явява неоснователно. Наред с това,според съда, в конкретния случай паричният еквивалент на обезщетението от 8000 лева е относим и за четиримата ищци, доколкото по делото е установено,че ищците са били в еднаква степен привързани към него. Не е възприето за основателно и възражението, че противоправното поведение на пострадалия, който е управлявал ППС с прекратена регистрация е в пряка причинно-следствена връзка с произшествието. Същото, като несвоевременно заявено, е прието и за преклудирано. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят –застраховател сочи наличие на хипотезите по че е налице основание за това по чл.280 ал.1 ,т.1 и т.3 ГПК. Като обуславящи изхода по спора се навеждат като правни въпроси следните: 1.за действието на тълкувателните решения във времето 2.за това следва ли ищец по пряк иск по чл.432 КЗ да докаже, при пълно и главно доказване, особено близката връзка с починалото лице, когато се касае за иск предявен от лице, извън кръга на роднините, на които ППВС №4/61 и №5/1969 признават право на такъв иск, 3. следва ли съдът да направи конкретна преценка на всички конкретни факти при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди и 4. за функцията на законовите лимити по отношение на този размер. Съгласно ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 на ОСГНТК, по изключение в кръга на лицата имащи право на обезщетение от смъртта на техни близки се включва и всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт. Необходимо е връзката да се основава на особено близки отношения, надхвърлящи обичайните такива при съответната роднинска близост и изключителни по своята продължителност и интензитет. Относно критериите за това, кога едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, то това се преценява за всеки случай поотделно. В своята практика по чл.290 ГПК Р № 17/16.03.2021 г. по т.д. №291/20 на ВКС,Второ т.о. и Р №92/17.11.2020 г. по т.д. № 1275/19 на Второ т.о. /, ВКС се е произнесъл в насока, че за да е налице особено близка връзка, необходимо е, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Допълнително е разяснено, че независимо от спецификата на отношенията между лицето, търсещо обезщетение, и починалото лице, присъждането на обезщетение винаги е обусловено от провеждане на пълно и главно доказване на критериите, възприети в ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС: 1/ наличие на особено близка емоционална връзка с починалия, обосноваваща основание да се направи изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите съобразно ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и 2/ проявление на неимуществени вреди в правната сфера на ищеца, чиито интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за отношенията между съответните лица. В настоящия спор, съставът на въззивния съд е изследвал, на база изложените критерии, отношенията между ищците и загиналия при ПТП техен дядо и се е произнесъл въз основа на тях. Дали въз основа на тези критерии, съдът се е произнесъл в една или друга насока, е въпрос на правилност на съдебния акт, която не е предмет на преценка при произнасяне от ВКС в процедурата по допускане на касационно обжалване. С обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС/цит.- ТР/ и с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, посочена по-горе, относно прилагане на критериите за установяване на активната легитимация на ищците като носители на правото на пряк иск за обезщетение от смъртта на техния дядо при ПТП и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1,т.1 ГПК. Първият и последният въпроси от изложението не са обусловили произнасянето на съда, тъй като няма данни същите да са били надлежно поставяни пред него и не са обусловили правораздавателната му воля, израз на която е постановеното въззивно решение. От изложеното следва, че жалбоподателят не е обосновал основание за допускане до касация. По отношение на разноските: В полза на адв. А. М. от САК,представляващ ответниците по КЖ, следва да бъде присъдено на основание чл.38,ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение за осъществената от него безплатна адвокатска защита на всеки от тях, което се определя по размер, съгласно чл.7,ал.2,т.3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и възлиза в размер на по 730 лева за защита на всеки един от тях или общо - в размер на 2920 лева. С оглед изложеното, съдът