Определение № 4067 от 15.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4270/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. Д., чрез процесуалния си представител адв.Д. С., срещу решение №718/04.06.2024г. по в.гр.д.№514/2024г. по описа на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3771 от 31.08.2023 г. по гр.д. № 10 480/2022 г. на РС – Пловдив, с което е отхвърлен иска на М. В. Д. по чл. 108 от ЗС - за признаване за установено по отношение на С. Б. П., че ищцата е собственик на първата от юг стая, намираща се непосредствено след стълбището в западната половина на сутеренния етаж с идентификатор №***по КККР на [населено място], с административен адрес [улица], етаж 1 и за осъждането на ответника да предаде владението върху това помещение. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необоснованост, с оглед на което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде изцяло уважен. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по въпросите: 1.Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на своя краен извод да обсъди всички доказателства, представени по делото, поотделно и в тяхната съвкупност и да обсъди всички доводи и съображения на страните; Навеждат са доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с т.1 и т.2 от ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №51/21.07.2021г. по гр.д.№2694/2020г. на ВКС, ІІ г.о. 2.Длъжен ли е въззивният съд да мотивира своето решение – да посочи кои са приетите от него фактически заключения, от които е направил правните си изводи в приложение на материалния закон; Изводите на въззивния съд са в противоречие с т.1 и т.2 от ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №51/21.07.2021г. по гр.д.№2694/2020г. на ВКС, ІІ г.о. 3.При заявено оспорване истинността на официален документ следва ли въззивният съд да процедира по реда на чл.193-194 от ГПК, съответно да се произнесе по оспорването, ако това не е сторено от първоинстанционния съд; Твърди се, че изводите на въззивния съд са в отклонение на т.2 и т.3 от ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №50118/27.03.2023г. по т.д.№1457/2021г. на ВКС, І т.о. 4.Обвързан ли е въззивният съд да приеме, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа-издател, са се осъществили така, както е отразено в документа.Ако в срока по чл.193 от ГПК страна по делото е оспорила истинността на документ пред първоинстанционния съд, който не е изпълнил задължението си да разпредели доказателствената тежест, длъжна ли е оспорващата страна да прави повторно искане за откриване на производство по чл.193 от ГПК при условие, че тя се е позовала на нарушение на процесуалните правила във въззивната жалба. Твърди се, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с решение №40/2021г. по гр.д.№2041/2020г. на ВКС, І г.о., решение №249/12.11.2012г. по гр.д.№270/2012г. на ВКС, ІІ г.о. 5.Как следва да се реши конкуренцията на права на лица, които са ги придобили от един и същи праводател/държавата/, но са били вписани по различно време. Изводите на въззивния съд са в противоречие с решение 26/15.03.2021г. по гр.д.№2213/2020г. на ВКС, І г.о. 6.Може ли обособени отпреди 17.05.1963г., които от построяването им са били предназначени за живеене, жилища да бъдат самостоятелен обект, годен за разпореждане, без да се преценява към момента на сделката дали са спазени действащите строителни правила и норми; Навеждат се доводи за противоречие на въззивното решение с ТР№96/1971г. на ОСГК и решение №371/14.02.2012г. на ВКС по гр.д.№84/2011г., ІІІ г.о. 7.Необходимо ли е при въведено възражение за придобивна давност да се установява начинът и моментът на завладяване на имота; Въззивното решение е постановено в отклонение на решение №61/07.07.2022г. по гр.д.№1659/2020г. на ВКС, І г.о. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация С. Б. П., чрез процесуалния си представител адвокат Н. Ш., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че производството пред районния съд е образувано по иск на М. В. Д. с правно основание чл.108 от ЗС - за признаване за установено по отношение на С. Б. П., че Д. е собственик на първата от юг стая, намираща се непосредствено след стълбището в западната половина на сутеренния етаж с идентификатор № ***по КККР на [населено място] от триетажната със сутерен жилищна сграда в режим на етажна собственост с идентификатор ***, построена в ПИ с идентификатор ***/ стар идентификатор парцел ***, кв. ***на [населено място], район З. / - с административен адрес [населено място], [улица] и за осъждането му да предаде владението на процесното помещение. По делото е представено решение № 211, взето в заседание на ИК на ГНС – Пловдив от 27.09.1960г. за отстъпено право на строеж на Е. Д. Е. и право на строеж на М. М. Е. върху държавен парцел ... в кв. ***– Зеленчукова борса, които заедно със С. Й. В. и И. М. К. да построят по одобрен архитектурен проект двуетажна жилищна сграда, състояща се от четири самостоятелни жилища – по едно за всеки строител с общо ползване на мястото и с равно участие в съсобствеността на общите части на сградата съгласно чл. 38 от ЗС. С решение от 05.03.1969 г. по гр.д. № 1112/1968 г. на П. народен съд е извършена делба на построената сграда, като на основание чл. 292 от ГПК: на М. М. Е. е възложен в дял апартамента на първи жилищен етаж от западната част на сградата, както и три стаи и ниша, находящи се в западната част на сутеренния етаж с ползване на клозета в същия, 1/2 ид.ч. от западната половина на таванското помещение и 1/4 ид.ч. от общите части на сградата; на Е. Д. Е. е възложен в дял апартамента на втория жилищен етаж от западната част на сградата с ползване на клозета в сутерена, ведно с 1/2 ид.ч. от таванското помещение в западната част на сградата и 1/4 ид.ч. от общите части на сградата; на С. Й. В. е възложен в дял апартамента на първия жилищен етаж в източната половина на сградата с ползване на клозета на двора, заедно със две стаи от сутеренния етаж в източната част на същия с южно и източно изложение, 1/2 ид.ч. от таванското помещение в източната част на сградата и 1/4 ид.ч. от общите части на сградата; на И. М. К. – апартамента на втория етаж от източната част на сградата с ползване на клозета в двора, ведно със две стаи с южно и северно изложение в източната част на сутерена, 1/2 ид.ч. от източната половина на тавана и 1/4 ид.ч. от общите части на сградата. Представен е н.а. № 56 от 23.12.1969г., по сила на който М. Е., със съгласието на съпруга си Д. С. И. е продала на сина си В. Д. С. апартамента от първия етаж от западната част на сградата. Представени са удостоверения за наследници, видно от които след смъртта си, настъпила на 22.11.1987 г. М. С. И. / Е. / е оставила наследници по закон сина си В. Д. С. и дъщеря си Е. Д. Н..В. Д. е починал на 30.10.2008г., оставил е наследници по закон преживяла съпруга С. К. С./ поч. на 01.12.2014 г. / и дъщеря М. В. Д. – ищцата. Е. Д. Н. е починала на 27.06.2009 г. и нейни наследници по закон са преживелия съпруг Г. Х. Н. / починал на 01.03.2011 г. / и децата й М. Г. Н. – И. и Д. Г. Н.. Към отговора на исковата молба е представено извлечение от решение № 33 от заседанието на ИК на ГНС – Пловдив, взето с протокол № 6/11.03.1969 г. – в препис от АВ – СВ – Пловдив за отстъпено на Б. С. П. право на надстрояване на двуетажната жилищна сграда с един апартамент на трети жилищен етаж – целият предвиден да включва два апартамента, ведно със изградените в сутеренния етаж на сградата конкретни избени помещения - северното, второ по ред след стълбището и южното в западната половина на сутерена.Със същото са определени сумите, дължими се на държавата за отстъпеното право на строеж и сумата, дължима се на М. и Е. Е. за 1/6 ид.ч. от общите части на сградата и тавана и за реалното придаденото към бъдещия апартамент избено помещение – в размер на 3 260.32лв.Насрещната страна е оспорила представеното от ответника решение на ИК на ГНС - Пловдив, като в тази връзка е представила извлечение от същото решение в препис от оригинала, съхраняван в Държавен Архив – Пловдив, съгласно което на Б. С. П. е отстъпено право на надстрояване с един апартамент на трети жилищен етаж – целият предвиден да включва два апартамента, ведно със изграденото в сутеренния етаж на сградата северното, второ по ред след стълбището избено помещение.Представено е още – също в препис от оригинала, съхраняван в Държавен Архив – Пловдив, пълен текст на описаното решение за строеж, в раздел VI / Строителство / т. 2 – касаещо учреденото право на надстрояване на Б. С. И..Извършено е зачертаване на пишеща машина на текста, изпълнен след „ ведно със северното второ по ред след стълбището избено помещение„ – явно касаещ предоставянето и южното в западната половина на сутерена второ избено помещение. Във връзка с предприетото оспорване на истинността на решението на ИК на ГНС – Пловдив са представени по делото от ответника – доклад от началника на СУ „ Строителство „ – Пловдив от 01.03.1969 г. до ИК на ГНС, с който е внесено предложение за отстъпване право на надстрояване на Б. С. П. на апартамента, заемащ западната половина на жилищния етаж на сградата в парцел ***, както и договора за строителство между Б. П. и Председателя на ГНС, сключен на 06.04.1969 г. въз основа на Решение № 33, взето с Протокол № 6 от заседание на ИК на ГНС за учредено право на суперфиция.И според двата документа към апартамента на П. са придадени и двете избени помещения.Докладът е в заверен от адвоката препис на препис, официално заверен на 31.01.2023 г. от Държавен архив – Пловдив на съдържащия се в архива оригинал. Договорът - в заверен от адвоката препис на препис, официално заверен на 08.02.2023 г. от Община Пловдив. От съдържанието на н.а. № 64 от 15.12.1993 г. на Нотариус при РС – Пловдив се установява, че Б. С. П. и съпругата му Й. А. П. са дарили на сина си С. Б. П. – ответника, построения въз основа на учреденото им право на надстрояване апартамент в западната половина на третия жилищен етаж на сградата, ведно с прилежащите му две избени помещения / северно и южно / в западната част на сутерена, ведно с 1/6 ид.ч. от общите части на сградата и тавана и от правото на строеж. Представен по делото е констативен н.а. № 70/19.12.2007 г. на Нотариус рег. № 457, с който П. И. и съпругата му Г. И. В. са признати за собственици – на основание Решение на ИК на ГНС – Пловдив № 107/1968г. за отстъпено право на строеж, на апартамент, находящ се на трети жилищен етаж, заемащ източната половина от този етаж, ведно с две реално обособени избени помещения в източната част на сутерена - югоизточното с площ 16 кв.м. и северното такова до стълбището с площ от 12 кв.м. От заключенията на назначената по делото СТЕ се установява, че одобрения на 19.01.1962г. архитектурен проект на сградата предвижда същата да е двуетажна със сутерен, състояща се от 4 апартамента на първи и втори етаж и избени помещения в сутерена / надземен етаж / с обслужващо четирите жилища предназначение – складови помещения. Сградата е построена съобразно одобрения проект, който не е бил променян впоследствие, в т.ч. и за промяна на предназначението на помещенията в сутеренния етаж в жилищни.Сутеренният етаж и понастоящем се състои от отделни избени помещения, заснет е в кадастралната карта с предназначение – склад, не отговаря на изискванията за жилищен.Достъпът до него се осъществява чрез обща за цялата сграда еднораменна стълба и обща площадка, от която са достъпни и източната, и западната половина на приземния етаж.Източната част се ползва като жилище, част от помещенията в западната част също са оборудвани за живеене, а друга част – за складови, има и тоалетна за общо ползване.Към заключението е изготвена скица на западната половина на сутерена, видно от която помещенията в тази част са общо шест: общ коридор, до който се стига чрез стълбище и от който се осъществява достъпа до останалите пет помещения / означен на скицата с № 6 /; помещения № 1 – ползвано за живеене, което е процесното, предмет на спора; помещение № 2 – в ремонт; помещение № 3 – ползвано за склад; помещение № 4 – ползвано като кухненска ниша с обособена тоалетна зад параван / което според СТЕ е северното избено помещение, придадено към апартамента на П. / и помещение № 5 – обща тоалетна. Като свидетели на ответника са разпитани Д. Г. Н. и М. Г. Н. – И. - първи братовчеди на ищцата – деца на Е. Е., съответно внуци на М. Е. и съпруга й Д. И..Депозират показания, че М. Н. е живяла в сградата до 1976г., след това още две години в периода 2006 – 2008 г., а Д. Н. - от раждането си през 1964 г. и досега живее в апартамента на втория етаж на сградата.И двамата свидетели заявяват, че около 1970г. държавата продала въздуха над сградата за построяване на трети жилищен етаж от два апартамента.Те били построени, собственици на единия от апартаментите – заемащия западната част на третия етаж, били родителите на ответника Б. и Й. П. и от 1970г. се нанесли в сградата.От избените помещения П. ползвали като свои тези, означени на скицата към заключението на СТЕ под № № 1 и 4 като живеели в тях, а бабата и дядото на свидетелите / праводателите М. Е. и съпруга й Д. / живеели в помещение № 3, като ползвали тоалетната, означена като помещение 5 и държали багаж в помещение № 2.П. не са плащали на друг етажен собственик и в частност на М. Е. наем за двете сутеренни помещения и в частност за помещение № 1.Ползвали ги като свои и друг освен Б. и Й., а след тях синът им С. не ги е ползвал, считано от 1970г. и понастоящем.Дори когато били в Америка те ангажирали жена, която идвала да наглежда и поддържа апартамента им и стаите в сутерена. Според свидетеля Н. П. били в САЩ около 7 - 8 години, като се завърнали оттам преди около 3 години, т.е. отсъствали за период от 2012г. – 2020г.Правата на П. върху ползваните от тях две помещения в сутерена и в частност помещение № 1 не са оспорвани от М. и Д., нито от друг етажен собственик. Ищцовият свидетел К. А. П. депозира показания, че живее в съседна сграда с административен адрес [улица] от 1968 г. и понастоящем.Свекървата на свидетелката била приятелка на покойната М. Е. и си ходили на гости, свидетелката също ходила заедно със свекърва си.Баба М. и съпругът й живеели в сутерена, нямало други живеещи там.Живеели в няколко стаи, но свидетелката не може да каже колко на брой и кои точно стаи. Родителите на С. дошли в сградата по – късно, след 1970г., когато построили апартамент на третия етаж.През 1985 – 1986 г. свидетелката работила заедно с майката на ищцата, която й се оплаквала, че имат проблеми за стаите в сутерена. Свидетелят Т. А. К. депозира показания, че живее в квартала и познава ищцата от ученичка, била й е класна. Знае къде живее, знае също и С. и родителите му, които дошли в квартала около 1970г.Знае че М. и С. сега спорят за една стая от сутерена. Свидетелства за случай, в който Б. излязъл от стаята в сутерена, за която сега спорят.На въпроса й това ли е тяхната стая той отговорил, че тяхната стая е северната, в която са оставили багажа си, а тази е на М. и Д. и в нея ще живеят докато се построи апартамента им, като в замяна ще изплетат чеиза на ищцата, освен това плащат и наем.В периода 1970 г. – 1973 г. свидетелката не била в П..Когато се върнала установила, че Б. и Й. продължават да живеят в същата стая, като й казали, че детето на сина им С. страда от астма и всяка нощ има астматични пристъпи, които им пречат да спят, затова ще живеят в тази стая.Баба М. и съпругът й живеели в останалите две стаи и ползвали общата тоалетна.Сега спорната стая се ползва от сина на П. - С., който не плаща наем на ищцата и отказва да я освободи, затова е и спорът между тях. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че на основание отстъпено право на строеж от държавата като собственик на парцел ***в кв. ***– Зеленчукова борса в [населено място] и реализиране на строителството по одобрен архитектурен проект е възникнала през 1963 г. двуетажна със сутерен жилищна сграда в режим на етажна собственост, състояща се от четири самостоятелни обекта - апартаменти / два на първи жилищен и два на втори жилищен етажи / и реално обособени помещения в надземния етаж / сутерена / с обслужващо всички апартаменти в сградата предназначение като складови - избени съгласно проекта.Съгласно действащите към този момент ЗПИНМ / отм. / и СПНИНМ към него / обн. ДВ бр. 75/18.09.1959 г. /, всяко жилище задължително трябва да има поне едно складово помещение, като няма пречка да има и повече от едно.Сутеренният етаж е изпълнен съгласно това му предназначение по одобрения проект, а не – както неоснователно се поддържа от въззивницата – ищца, като жилищен на основание промяна на проекта.Не се установява – не се и твърди, сградата да има тавански етаж с реално обособени за жилищата в нея складови помещения – твърденията на ищцата са че сградата има подпокривно пространство. Такъв етаж не се установява да е имало и преди надстрояването й през 1970 г. с трети жилищен етаж от два апартамента – на което сочи и факта, че суперфициарите П. и В. не са задължавани да възстановяват такъв, както и че с делбата на сградата по представеното съдебно решение от 05.03.1969 г. по гр.д. № 1112/1968 г. на Пловдивски народен съд към жилищата на суперфициарите са придадени идеални части от таван – т.е. същият е съставлявал обща за цялата сграда част.Следователно единствените складови помещения в сградата с обслужващо самостоятелните обекти в нея предназначение както преди 1970 г., така и след 1970 г. и понастоящем са тези в сутеренния етаж, с оглед което се явява неприложимо ТР № 96/1971 г. на ОСГК на ВС.С учреденото от държавата като собственик на парцела право на надстрояване / решение № 33 от заседанието на ИК на ГНС – Пловдив, взето с протокол № 6/11.03.1969 г. / и неговото реализиране през 1970г. суперфициарите П. / праводателите на ответника / и В. са придобили правото на собственост върху двата конкретни самостоятелни жилищни обекта на третия етаж на сградата, а срещу заплащане и съответните идеални части от общите й части по правилото на чл. 40 ал. 2 от ЗС, както и на четири реални избени помещения в заварената сграда като принадлежност към новите два апартамента.Въззивният съд е приел, че проведеното от ищцата оспорване на представеното от ответника решение на ИК на ГНС не е успешно проведено, предвид представените от последния доклад, въз основа на което то е взето и договора за строителство със собственика на земята.Но дори и да се приеме противното, правото на собственост на ответника върху спорното помещение е категорично доказано по наведеното от него второ възражение - за придобиването му по давност. Спорното помещение не съставлява реална част от жилище / стая за живеене /, а представлява складово / избено /помещение, принадлежност към апартамента на първи етаж, заемащ западната половина на сградата. Избено помещение в сграда – етажна собственост може да се придобива по давност когато владелецът му е също етажен собственик / т.е. притежава обект със самостоятелно юридическо съществуване в същата сграда /, избеното помещение не е единственото такова към самостоятелния обект на друг етажен собственик или единственото общо за всички самостоятелните обекти в сградата складово помещение.Показанията на свид. Д. Н. и М. Н. – И. установяват самостоятелно, явно, непрекъснато и несмущавано владение, осъществявано от праводателите на ответника Б. и Й. П. в периода 1970 г. – 1993 г. по отношение на всички етажни собственици и в частност по отношение на М. Е. / дори и да се приеме същата да не е отчуждила правото си на собственост върху сутеренните помещения по договора, изповядан с н.а. № 5706/1969г./, по отношение на В. С. - прекия наследодател на ищцата, както и от ответника С. П., считано от придобиване собствеността по дарението, изповядано н.а. № 64/ 15.12.1993 г. по отношение на В. С., а след неговата смърт през 2008 г. и по отношение на ищцата.Показанията на тези свидетели не се опровергават от показанията на ищцовите свидетели К. и П..Показанията на св. К. в частта им, че П. ползвали спорното помещение само временно - до завършване на апартамента си, при това срещу заплащане на наем и плетене на чеиз, са изолирани и неподкрепени от нито едно друго доказателство по делото, напротив - опровергават се от другите събрани по делото доказателства, в т.ч. и показанията на същата свидетелка в насока, че П. продължили да живеят в спорното помещение и след 1973 г. / т.е. след построяването и отвършването на апартамента си в годен за ползване според предназначението му вид /, като свидетелката не установява упражняваната от П. фактическата власт да е продължила на твърдяното възмездно основание или на друго основание, изключващо владението. Въз основа на горното въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса, които касаят задълженията на въззивната инстанция да обсъди доводите и възраженията на страните, както и представените по делото доказателства в тяхната съвкупност. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания.Длъжен е при това да съобрази и обсъди не само доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, но и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в становищата на страните, изразени в хода на производството и да се произнесе, отчитайки по кои релевантни за спора факти и обстоятелства между страните съществува спор. В този смисъл решение № 57 от 2.3.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на III г. о. на ВКС; решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 149 от 3.7.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на II г. о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т. о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о. на ВКС и много други. Доказателствата при това следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила.С тази съдебна практика въззивният съд изцяло се е съобразил. Във въззивното решение е даден отговор на всички оплаквания, които са направени във въззивната жалба: защо спорния имот има статут на складово, а не на жилищно помещение – по архитектурен проект това помещение е било част от сутеренния етаж, който е имал обслужващо предназначение и се е състоял от отделни избени помещения; не се установява последваща промяна в предназначението на този обект в жилищен; показанията на кои свидетели следва да бъдат кредитирани като обективни, непротиворечиви и в резултат на преки впечатления, тъй като е наведен довод за допуснато от страна на първоинстанционния съд съществено нарушение на процесуалните правила във връзка с преценка на техните показания; какъв е обема на отстъпеното в полза на Б. П. право на надстрояване на съществуващата масивна двуетажна жилищна сграда, съотв. защо в негова полза са разпределени две избени помещения в сутерена. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по третия и четвърти въпроси, които са сходни по съдържание и по тях следва да се даде общ отговор.В случая те се явяват неотносими.В посочената в изложението практика си приема, че когато в нарушение на процесуалните правила първата инстанция не е приела представени доказателства, не е преценила тяхната достоверност при направено оспорване, не е изслушала съдебна експертиза и т. н., при релевирано оплакване във въззивната жалба втората инстанция трябва да отстрани процесуалното нарушение. Въззивният съд е длъжен да приеме неприетите от първата инстанция доказателства или да открие производство по чл. 193 ГПК при оспорване на официален удостоверителен документ и без да е необходимо страната да заяви отново доказателственото си искане или оспорване.Достатъчно е те да са направени пред първата инстанция и във въззивната жалба да има оплакване срещу процесуалното бездействие на съда, извършено в нарушение на съдопроизводствените правила.В случая във въззивната жалба е направено оплакване, че първоинстанционният съд не е открил производство по реда на чл.193 от ГПК по отношение на представеното от ответника извлечение от решение №33 на ИК на ГНС, взето с протокол №6 от 11.03.1969г.В определението си в подготвително заседание въззивният съд не е взел изрично отношение по този довод, но в мотивите към решението си е посочил това обстоятелство и е изложил подробна аргументация защо приема предприетото оспорване за неоснователно – по делото са приложени други преписи от официални документи, които установяват, че в обема на учреденото в полза на Б.П. право на надстрояване са предоставени две, а не едно избено помещение. Петият въпрос също е неотносим, тъй като в конкретния случай не е налице конкуренция на правата между страните по делото, които са придобили правото на собственост върху един и същ имот от един и същи праводател, но са вписали по различно време придобивните си основания. Праводателят на праводателя на ищцата основава правото си на собственост върху спорното помещение въз основа на реализирано право на строеж върху държавно дворното място и съдебна делба, а насрещната страна въз основа на неговото отчуждаване от имуществото на праводателя й, което е било осъществено с решение №33 на ИК на ГНС, взето с протокол №6 от 11.03.1969г., евентуално по давност. Шестият поставен в изложението въпрос също е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на предявения иск, който обосновано е приел, въз основа на представените по делото писмени доказателства и експертни заключения, че спорният имот има статут на складово помещение като не се установява последваща промяна в предназначението на този обект в жилищен.Този извод е съобразен с практиката на ВКС, според която за да се определи вида и предназначението на определен обект на собственост като част от сграда, е необходимо да се изследват действащите при изграждането му строителни правила и предназначението му по одобрените архитектурни проекти. Начинът на ползване не може да промени предназначението на обекта, когато той няма необходимите характеристики за такъв според действащата нормативна уредба/решение № 16 от 17.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2429/2021 г., I г. о., ГК/. Не следва да се допуска касационно обжалване по последния поставен въпрос, тъй като същият е неотносим към изводите на въззивния съд, който е приел, че ответникът по делото е придобил правото на собственост върху спорния имот на деривативно придобивно основание –по договор за дарение, а неговите праводатели въз основа на учредено по надлежния ред право на надстрояване.Отделно от това е разгледано и евентуалното основание за придобиване правото на собственост от ответника, като е посочено, че неговите праводатели са завладели имота от 1970г. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение