Определение № 4546 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3568/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. В. чрез адв. З. против определение № 408/02.07.2024 г. по ч. гр. д. № 351/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение апелативният съд е потвърдил определение № 425 от 27.02.2024 г. по гр. д. № 6/2024 г. на Окръжен съд – Плевен, с което е прекратено производството пред гражданския съд и делото е изпратено на Административен съд – Плевен по компетентност. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че Г. В. В. е предявил пред Окръжен съд – Плевен иск против служител на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) в Надзорно охранителния състав към затвора в [населено място] за обезщетение на неимуществени вреди, основан на твърдения, че ответникът при всяко свое нощно дежурство упражнява психически тормоз с действия, в нарушение на ЗИНЗС, ППЗИНЗС и Етичния кодекс на държавния служител на ГДИН. Констатирал е, че ищецът сам е квалифицирал иска си като такъв по чл. 45 ЗЗД, но изцяло е споделил направения от първата съдебна инстанция извод за неподведомственост на предявената искова претенция на гражданския съд. Изложени са съображения, че съгласно чл. 14, ал. 2 ГПК съдът сам преценява дали заведеното пред него дело подлежи на разглеждане от него, като дадената от ищеца правна квалификация на спорното право не го обвързва. Прието е, че твърдените вредоносни действия се сочат да са извършени от ответника в качеството му на длъжностно лице – надзирател в затвора в [населено място], а и безспорно са действия по чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС. Апелативният съд се е позовал на приетото в т. 8 от ТП № 2/19.05.2015 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, съгласно което делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията „лишаване от свобода“, са подсъдни на административните съдилища, доколкото се касае до административна дейност, свързана с упражняване на държавна принуда във връзка с изпълнение на наказанията. Съобразена е нормата на чл. 19, ал. 1 ЗИНЗС, съгласно която всички лица, които пряко осъществяват дейности по изпълнение на наказанията или на мярката за неотклонение „задържане под стража“, са държавни служители и за вреди, причинени от тях, има специален текст за отговорността на държавата – чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС. В тази връзка е формиран извод, че отговорността им като държавни служители по чл. 101, ал. 1 ЗДСл е специална спрямо общата деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД, поради което реализирането ѝ по общия исков ред е недопустимо. За ирелевантно за подведомствеността на спора е счетено дали ищецът е предявил иска си спрямо ГДИН, солидарно спрямо ГДИН и конкретното длъжностно лице или само спрямо последното, защото във всички случаи като компетентен да разгледа иска е посочен административният съд, на основание чл. 285, ал. 1 ЗИНЗС. В горния смисъл е съобразено и приетото в определение № 149 от 15.01.2024 г. по ч. гр. д. № 5363/2023 г. на I г.о. на ВКС, с което съставът на касационния съд се е произнесъл по идентичен казус по жалба на В.. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, страната се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следния въпрос: „В светлината на принципа за справедливост, който от своя страна е в конекситет с принципа на законността, носи ли физическо лице на служба „надзирател“ в затвор, деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД, ако с действията си е причинило неимуществени (морални) вреди на затворник, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“?“. Поддържа се и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното определение като очевидно неправилно. Искането за достъп до касация е неоснователно. Повдигнатият от жалбоподателя въпрос е обуславящ изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и сочения допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса е установена последователна съдебна практика на ВКС (определение № 2789 от 03.10.2023 г. по ч. гр. д. № 2995/2023 г. на IV г. о., определение № 149 от 15.01.2024 г. по ч. гр. д. № 5363/2023 г. на I г.о. и др.), според която съгласно чл. 19, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), лицата, които пряко осъществяват дейности по изпълнение на наказанията или на мярката за неотклонение „задържане под стража“, са държавни служители, като за вреди, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията, в резултат на нарушения на чл. 3 ЗИНЗС, има специален текст за отговорността на държавата – чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС. Правилото на чл. 285, ал. 1 ЗИНЗС предвижда исковете по чл. 284, ал. 1 да се разглеждат по реда на глава 11 от АПК. Ето защо, надзирателите в затвори, които са държавни служители, носят имуществена отговорност за свои незаконосъобразни действия и бездействия при и по повод изпълнение на служебните им задължения при условията на чл. 101, ал. 1 ЗДСл. Отговорността по чл. 101, ал. 1 ЗДСл е специална спрямо общата отговорност по чл. 45 ЗЗД, поради което я изключва. Затова и реализирането ѝ по общия исков ред е недопустимо. Наличието на съдебна практика на ВКС, с която обжалваното определение е съобразено, изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение. Посочената разпоредба е самостоятелен фактически състав, осъществяването на който изисква и предпоставя обосноваване на особено тежък порок на въззивния съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването ѝ от страната, а не служебното ѝ установяване от съда. В случая жалбоподателят не е изпълнил това изискване, а е развил доводи за неправилност на обжалваното определение, посочвайки като необосновани изводите на въззивния съд за неподведомственост на предявената искова претенция на гражданския съд. Така той не аргументира предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предвид посочената по - горе дефинитивност на разглежданото селективно основание. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,