Определение № 134 от 18.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1906/2018 г.

Производството е образувано по касационната жалба на адвокат П.-К. като процесуален представител на Д. С. П. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд от 02.ІІ.2018г. по в.гр.д. № 713/2017г. Ответникът по касационната жалба А. Д. Д. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Т.Д. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС взе предвид: С атакуваното решение П. е потвърдил решението на ОС Пловдив от 13.Х.2017г. по гр.д. № 1607/2016г. в частите, с които Д.П. е осъден да заплати на Ас.Д. 20000 евро, дадени в заем по сключен помежду им на 01.ХІ.2013г. договор за заем, ведно със законната лихва от 30.VІ.2016г., както и 8285лв. мораторна лихва и разноски, и в тежест на касатора са присъдени направени от ищеца разноски за въззивната инстанция. Въззивният съд е приел, че на посочената дата страните са сключили договор за заем, в който е посочено, че заемодателят е предал на заемателя 20000 евро за срок до 30.ІV.2014г., които заемателят се задължава да върне до тази дата, договорено е възнаграждение за ползване на сумата 0.01% годишно, както и неустойка в същия размер, като е отразено изявлението на заемателя, че е съгласен с така изброените условия и се задължава да изпълни поетите задължения. Договорът е подписан от страните с ръкописно изписани трите им имена и подписи. Взето е предвид изявлението по реда на чл.176 ГПК на ищеца, че е предал на ръка на ответника на няколко пъти в период от две години /между 2012 и 2013г./ процесната сума по две, три и четири хиляди евро. Прието е, че договорът за заем е реален и е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя парите, а заемателят се задължи да ги върне. Ако липсва първият елемент, е налице обещание за заем, а ако липсва вторият елемент, договор няма и сумата е дадена без основание. Получаването се удостоверява от заемателя изрично и с поемането на задължение за връщане. В случая в договора се съдържат изрични изявления, че заемодателят е предал на заемателя 20000 евро за определен срок и че заемателят е поел задължение да ги върне. Обстоятелството, че сумата не е дадена еднократно, а на части в период от време, не е основание да се приеме наличие на отделни договори за заем, защото именно на 01.ХІ.2013г. заемателят е поел задължение да върне сумата 20000 евро, поради което именно на тази дата се установява между тях да е сключен договор за заем. От ясните изрази в договора, че заемодателят вече „е предал” сумата на заемателя и че заемателят се задължава да я върне, се установява реалното получаване на сумата и задължението за връщане. Липсата в договора на изрично посочване той да има и характер на разписка за получаването, за каквото няма законово изискване, не е пречка именно от този документ да се установи реалното получаване на сумата, и няма изискване за действителността на договор за заем сумата да се превежда по банков път. Недекларирането на заема от заемодателя по реда на ЗДФЛ и спазването или не на изискванията на ЗОПБ не са косвени доказателства за липса на реално предаване на сумата. С подписването на договора, съдържащ тези изявления, заемателят е потвърдил, че към този момент вече му е предадена от заемателя посочената сума, т.е. налице е негово изявление за получаването на сумата, поради което отделна разписка за това не е необходима. Ответникът признава, че именно той е изписал трите си имена в договора в качеството си на заемател. При този начин на подписване дали той е положил и парафа не се отразява на извода за наличие на надлежно негово изявление като заемател. Чл.580 т.6 ГПК съдържа изискване относно начина на подписване само на нотариален акт, което не е приложимо в случая. Очевидно неоснователна е защитната теза на ответника, че договорът не е подписан от него, тъй като парафът не бил негов. Освен това, основавайки се на тройна СГЕ, съдът е приел и че подписът е на ответника и че той е изпълнен като автоподлог /умишлено изкривяване на собствен подпис с идеята да се оспори впоследствие/. Заключението на тройната експертиза е прието, тъй като то се поддържа от двама от тримата експерти, а преценката на третия е за невъзможност да се отрече или потвърди наличието на автоподлог, че имената и подписът са положени със сходни химикални пасти, като е взето предвид и признанието на ответника, че той е изписал трите си имена в договора. Приети за недоказани от ответника са и възражението му, че не изключва възможността с оглед наличието на общ бизнес на страните да е използвана бланка и/или да са извършвани добавки с друго техническо средство, вкл. в контекст да е положил имената си предварително, както и евентуалното възражение за симулативност на договора, прикриващ съглашение между страните за закупуване и препродажба на недвижим имот. Тъй като ответникът е страна по договора, за него е налице забраната по чл.165 ал.2 ГПК да установява със свидетели привидност на изразеното в договора съгласие, след като по делото няма писмени доказателства, правещи вероятно това му твърдение. Посочената разпоредба не касае смисъла на постигнатите договорености, а валидността им, и е приложима във всички случаи на оспорване на изразеното в документа съгласие, независимо дали стойността на договора е под или над стойността по чл.164 ал.1 т.3 ГПК. За пълнота съдът в тази връзка е отбелязал, че от показанията на св.К. не е видно обстоятелства за проектирана сделка между свидетеля и ответника да са били известни на ищеца, защото свидетелят не е говорил с ищеца за такава, а само с ответника, а и ищецът по реда на чл.176 ГПК е заявил, че такава уговорка с ответника не е имал. В изложението на касатора се сочи произнасяне от въззивния съд по пет въпроса в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и 2 и ал.2 пр.3 ГПК. Първият поставен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства, доводи, възражения и доказателства за правно релевантните факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани и може ли съдът да основе изводите си само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди същите в пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля, е обоснован с твърдения за необсъждане на наведените във въззивната жалба на касатора доводи /защо не може да се приеме, че договорът установява по категоричен начин предаването на сумата с оглед твърдението на ищеца, че е предавал различни по размер суми на обща стойност претендираната, което сочело на различни договори за заем, за каквито не са представени доказателства; може ли договорът да служи като удостоверяващ получаването на парите при липсата на разписка, платежно и др./, за необсъждане на обясненията на страните, за частично, едностранно и без съпоставяне обсъждане на показанията на св.К. с нотариалните актове и с обясненията на ищеца, за неизлагане на мотиви по твърдението на ответника, че между страните е съществувал общ бизнес с търговия с недвижими имоти. По така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие със сочената от касатора практика на ВКС /т.19 от ТР № 1/2000г. на ОСГК, решения на ВКС по гр.д. № 1321/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 1163/2010г. ІV ГО, по гр.д. № 862/2011г. ІV ГО, по гр.д. № 196/2014г. ІІІ ГО и др./, тъй като е подложил на преценка и е оценил като неоснователни всички посочени от П. възражения и оплаквания, взел е предвид обясненията на страните и събраните доказателства. Що се касае до твърденията за частично, едностранно и без съпоставяне с нотариалните актове и с обясненията на ищеца обсъждане на показанията на св.К. и за неизлагане на мотиви по твърдението на ответника, че между страните е съществувал общ бизнес с търговия с недвижими имоти, те са неконкретни и е невъзможна преценката за значението на въпроса във връзка с тях за изхода на спора по делото. Вторият въпрос „когато в различни моменти лице твърди, че е предоставяло в заем на друго лице пари в различни размери, представлява ли това множество договори за заем и ако е налице писмен договор за заем, в който е посочена сума, за която заемодателят твърди, че е сбор от предоставените преди сключването му парични средства в заем, който договор не съдържа изрична клауза, че това е така, и който се оспорва по същество от посоченото като заемател лице, следва ли да се приеме, че се касае за единствен договор за заем, който може да служи като доказателство, че посочената в него сума е предадена на заемателя” се твърди да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС /решения по гр.д. № 1727/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 5917/2014г. ІV ГО, по гр.д. № 5002/2008г. ІV ГО, по гр.д. № 584/2010г. ІІІ ГО/ и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото поради липсата на практика. Така поставеният въпрос не е относим към решаващия извод на въззивния съд, че не са налице множество договори за заем, защото едва при подписването на процесния договор се е осъществил и вторият задължителен елемент от фактическия състав, предвиден в чл.240 ЗЗД, а именно - поемането на задължение от заемателя да върне заетата сума. Но дори да се приеме, че въпросът е относим към решаващ извод на въззивния съд, със сочената практика на ВКС не се обосновава твърдението за наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по него. Според тази практика за да има договор за заем, освен реалното предаване на заемните средства, следва да е налице и съгласие за сделката на двете страни. Освен това, с решението по гр.д. № 5917/2014г. е прието наличие на един договор за заем, сключен през месец април, за суми, предадени/получени през март и април /в такъв смисъл е и даденото от ВКС разрешение с решението по гр.д. № 171/2012г. ІV ГО./, при което не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Не е налице и твърдяното основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория въпрос. Изрична обосновка на твърдението не е направена. Изложени са съображения, че самият ищец опровергал отразеното в чл.1 от договора, че предал на ответника 20000 евро, при което и при липсата в договора на клауза, че тази сума е сбор от други суми, предоставяни в заем по различно време, следвало да се приеме, че договорът урежда едно заемно правоотношение, тъй като такива възникват на датата на подписването на договора, когато страните постигат съгласие по съществените му елементи; в случая се касаело за множество заемни правоотношения, а не за едно, за които /и за предаването на сумите по тях/ следвало да се представят писмени доказателства. Тези съображения представляват оплакване за необоснованост и незаконосъобразност по смисъла на чл.281 ГПК, но не сочат на явни пороци на въззивното решение, изразяващи се във видимо /следващо от изложените в съдебния акт мотиви/ тежко нарушение на процесуалния и/или на материалния закони или в явно несъответствие между фактическите и правните изводи. Третият въпрос „ако при подписване на договор, за действителността на който законът предвижда специална форма /в частност договор за паричен заем/, е предвидено от страните, че следва да се подпише от всяка от тях с полагане на подпис и изписване на трите имена предвид чл.20а ал.1 ЗЗД, следва ли да се приеме, че такъв договор не е сключен, ако липсва някой от елементите на подписването му” е обоснован с твърдения за несъобразяване от съда, че договорът съдържал изискване за изписване на трите имена и подпис на страните, и че това следвало по аналогия на закона - чл.580 т.6 ГПК, доколкото нямало изрична разпоредба относно начина на подписването на договорите за заем, и като приел обратното, съдът нарушил чл.20а ЗЗД. По така поставения въпрос въззивният съд не се е произнесъл, а и въпросът не е от значение за изхода на спора по делото, тъй като в договора изискване в посочения смисъл не се съдържа. Четвъртият въпрос „при договор за заем, когато в него се съдържа само волеизявление от заемодателя, че е предал на заемателя заемната сума, но липсва волеизявление от последния, че е получил сумата, но в който договор се съдържа клауза – обещание от страна на заемателя за връщане на сумата в определен срок, при оспорване на предаването на сумата следва ли да се приеме, че е възникнало заемно правоотношение; в този случай, ако липсват други документи, установяващи извършеното предаване на сумата /разписки, платежни нареждания/, следва ли да се приеме, че договорът е достатъчно доказателство за възникване на заемно правоотношение” се твърди да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 5002/2008г. ІV ГО. На първо място, така поставен, въпросът е неотносим към резултата по спора, тъй като изводът на въззивния съд е, че в договора се съдържат волеизявления и на двете страни за предаване и за получаване на заемната сума. От друга страна, със соченото решение не се обосновава основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с оглед обстоятелството, че даденото с него разрешение е във връзка със сключен договор за ипотека. Освен това следва да се посочи и актуалната практика на ВКС /с която даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие/, обективирана например в решения по гр.д. № 171/2012г. ІV ГО, по гр.д. № 1362/2016г. ІV ГО, по гр.д. № 5372/2016г. ІІІ ГО и др., според които реалният елемент по договора за заем – получаването – се удостоверява от заемателя с поемането на задължение „да върне”, а не „да даде” нещо, и че писменият договор за заем, подписан от страните, в тази му част представлява разписка за получаване на заетата сума. Неотносим към изхода на спора по делото е и петият въпрос „съгласно разпоредбата на чл.164 ал.1 т.3 ГПК допустими ли са свидетелски показания, отнасящи се не до установяване наличието на договор на стойност над 5000лв., а за смисъла на постигнатите договорености”. Въззивният съд не е формирал извод по приложението на посочената разпоредба, а по приложението на чл.165 ал.2 ГПК във връзка с възражението на ответника за привидност на договора. По изложените съображения се налага извод, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по касация разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства да са направени такива за настоящата инстанция. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,