Определение № 46 от 23.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 84/2019 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК и се развива едностранно. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 19341 от 5.ХІ.2018 г. на Г. Д. М. от гр. Банско, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Благоевград против определение № 2869 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 26.ІХ.2018 г., постановено по ч. гр. дело № 2199/2018 г., с което е била оставена без уважение негова частна жалба срещу първоинстанционното определение № 1131/6.ІІІ.2018 г. на Благоевградския ОС по гр. д. № 101/2017 г.: за отхвърляне – като неоснователно – на искането му по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на дължима държавна такса в размер на 3 179.11 лв. по заведени при условията на обективно кумулативно съединяване осъдителни искове срещу ответното „Ес Ти Си Билдинг Груп” ЕООД-гр. Съединение, област Пловдив. Оплакванията на частния касатор М. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно определение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му, „решаване на частната жалба по същество” от настоящата инстанция, както и връщане на делото на първостепенния съд: „за продължаване на съдопроизводствените действия”. Инвокират се доводи, че въззивният съд, „в противоречие н а съществени процесуални правила, не е обсъдил всички представени доказателства в цялост и поотделно”. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата частна касационна жалба подателят й М. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване както с твърдение за „очевидната неправилност” на атакуваното въззивно определение /чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК/, още и с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт въззивната инстанция се е произнесла м противоречие с практиката на ВКС по следните два правни въпроса: 1./ „Задължен ли е съдът при преценка за основателността на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК да обсъди всички обстоятелства, които са от значение за тази преценка и то не само с оглед на конкретното задължение за се плати държавна такса или разноски, свързани с процесуално представителство във връзка с определено процесуално действие, а и с оглед възможността на страната да се натовари с плащането на таксите и разноските в цялото съдебно производство?”; 2./ „Следва ли, съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК-във вр. чл. 278, ал. 4 ГПК, въззивният съд да се произнесе по всички направени с частната въззивна жалба оплаквания?” Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред САС, настоящата частна касационна жалба на Г. Д. М. от гр. Банско ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните: Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съдебния състав по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че релевантният за изхода на делото въпрос (бил той материално- или процесуалноправен) трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на неговия акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че и двата, формулирани от частния касатор правни въпроса в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК, се явяват такива, които изцяло се отнасят до правилността на атакуваното определение на САС. Погрешното отъждествяване от касатора М. на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, пр. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. В заключение, атакуваното от М. въззивно определение не е и очевидно неправилно, тъй както нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен, при която законът да е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък- extra legem (т.е. САС да е решил въпроса за т.нар. „достатъчност” на средствата на молителя в пр-вото по чл. 83, ал. 2 ГПК въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение