Определение № 3793 от 29.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5037/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по касационна жалба на Н. Б., чрез процесуалния му представител адв.Ат.П., срещу определение №259/19.05.2023г., постановено по в.ч.гр.д. №255/2023г. на Окръжен съд – гр.Пазарджик, с което е потвърдено разпореждане №260075/17.03.2023г. за връщане на въззивна жалба срещу решение №260001/09.02.2023г., постановено по гр.д.№975/2018г. по описа на Районен съд – гр.Пазарджик. В срок е постъпил отговор от ответника по касация Б. Б., в който се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение на въззивния съд. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното: Производството по гр.д. № 975/2018 г. по описа на РС-Пазарджик е за делба. С решение №260032/28.10.2022 г. съдът се е произнесъл с решение по втората фаза на делбата, което е съобщено на адв.Ст. М. – пълномощник на частния жалбоподател – на 15.11.2022г. В срока за обжалване адв.М. е подал въззивна жалба на 29.11.2022г., книжата по която са в процес на размяна.Едновременно с това адв.М. е подал молба за допълване на решението на основание чл.250 от ГПК и на 09.02.2023 г. районният съд е постановил второ решение - № 260001, което е съобщено на адв.М. на 16.02.2023г., следователно срокът за обжалване на това решение е изтекъл на 02.03.2023г. На 01.03.2023 г. Н. Б. е сключил договор за правна защита и съдействие с адв.П., който на 15.03.2023 г. е подал въззивна жалба против решение № 260001/09.02.2023 г. по гр.д. № 975/2018 г. по описа на Районен съд - Пазарджик. С разпореждане №260075/17.03.2023г. районният съд е приел, че жалбата е просрочена и на основание чл.262, ал.2, т.1 от ГПК я е върнал на жалбоподателя. На 16.05.2023 г. пред РС-Пазарджик е депозирана молба от адв.С. М., в която заявява, че се отказва от пълномощията по делото предвид упълномощаването на друг колега и изложените в частната жалба обстоятелства, които го поставят в невъзможност да осъществява представителство по това дело. При тези данни въззивният съд е приел за правилен изводът на районния съд, че въззивната жалба против № 260001/09.02.2023 г. по гр.д. № 975/2018г. по описа на Районен съд – Пазарджик е просрочена. Съгласно чл.39, ал.1 от ГПК когато страната е посочила в седалището на съда лице, на което да се връчат съобщенията - съдебен адресат, или има пълномощник по делото, връчването се извършва на това лице или на пълномощника.Установява се от доказателствата по делото, че до упълномощаването на адв. П. на 01.03.2023 г. единственият друг пълномощник на Н. Б. по гр.д. №975/2918 г. по описа на ПРС е бил адв. М., който се е отказал от упълномощаването едва на 16.05.2023 г. с молба от същата дата, депозирана пред РС-Пазарджик, като упълномощаването не е било и оттеглено от упълномощителя на основание чл.35 от ГПК. Следователно уведомяването му на 09.02.2023 г. за изготвеното решение е надлежно извършено и за жалбоподателят е започнал да тече срок за обжалване с въззивна жалба на 10.02.2023 г., който е изтекъл на 02.03.2023г.В този преклузивен срок въззивна жалба не е постъпила.Такава е депозирана пред районния съд едва на 15.03.2023г., т.е. след изтичането на преклузивния срок, поради което се явява недопустима и следва да бъде върната. При служебна проверка настоящия съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.Обжалваното определението е валидно и допустимо. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В изложението на касационните основания касаторът твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение като очевидно неправилно.Приповтарят се оплакванията за неговата неправилност, които са обективирани във касационната жалба. Между страните не съществува спор, че постановеното по делото допълнително решение е било връчено надлежно на адвокат, който е разполагал с нужната представителна власт.Срокът за обжалване на това решение е изтекъл на 02.03.2023г., въззивна жалба срещу него е била подадена на 15.03.2023г. – след изтичане на преклузивния срок за въззивно обжалване, поради което е подлежала на връщане.Данни за оттегляне на представителната власт от страна на упълномощителя, респ. отказ на процесуалния представител да представлява страната, по делото няма. Извършеното на 01.03.2023г. упълномощаване на втори адвокат да представлява касатора, не са действия, които са довели до прекъсване на срока за въззивно обжалване.Наведените в касационната жалба и изложението твърдения за неосъществена своевременно връзка между доверител и пълномощник, касаят единствено техните вътрешни отношения, и нямат връзка с преклузивния срок за обжалване на решението, респ. не съставляват особени непредвидени обстоятелства по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК, които са основания за възстановяване на срока за обжалване.В този смисъл е постоянната практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав - определение № 26 от 21.01.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 611/2011г., I г. о.; определение № 283 от 23.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1200/2012г., IV г. о.; определение № 50224 от 6.10.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2715/2022 г., I г. о. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. В полза на ответника по касация следва да се присъдят направените по настоящото производство разноски, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар. Предвид горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение