Определение № 128 от 02.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3932/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба от Образувано е по касационната жалба от Ч. С. К. срещу въззивно решение № 277 от 14.06.2016 г. по възз. гр. д. № 127/2016 на Смолянския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което 1) е отхвърлен предявеният от касационния жалбоподател Ч. С. К. срещу А. Т. П. иск с правно основание чл.109 ЗС за осъждането и да премахне съществуващата в имот № 80371.242.157 стопанска постройка, с която се нарушава правото на собственост на недвижимия имот, като се ограничава достъпът до него, 2) е уважен предявеният от А. Т. П. срещу Ч. С. К. насрещен иск, като той е осъден да премахне бетонов фундамент, трайно прикрепен към земята, поради това, че ограничава достъпа до съседните имоти -собственост на ищцата по насрещния иск. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу. Насрещната страна А. Т. П. не е подала писмен отговор на касационната жалба. Въззивният съд е направил следните правни изводи: С решение от 01.04.1971 г. на Рaйонен съд Ч. е разрешен спор между наследодателите на страните за площ от 40 кв.м., която приблизително съответства на имот № 157 и в която се намира процесната стопанска сграда на ответницата П., като е прието, че тази площ е собственост на наследодателя на ответницата П.. Процесната стопанска постройка в имот № 157 съществува към 1968 г. За нея е издадено разрешение от 1974 г. за преустройство (ремонт) на съществуваща стопанска сграда, която е търпим строеж по смисъла на ЗУТ, а по ПУП стопанската постройка е предвидена за премахване с действащия ПУП (който не е приложен), тъй като попада в улица-тупик. От съдебно-техническата експертиза се установява, че предвиденият достъп до жилищната сграда на ищеца е от южната страна съгласно проект, по силата на който не е предвидена входна врата от запад. Въззивният съд е приел извода, че обстоятелството, че К. е направил втори вход от северозападната страна на жилищната сграда след 1988 г. не води до извод, че съществуващата към онзи момент стопанска сграда в имот № 157 възпрепятства достъпа му до имота. Въззивният съд е изложил мотиви и за това, че във въззивната жалба и в писмената си защита пред него жалбоподателят К. твърди, ече съдът следва да прецени като незаконосъобразни актовете на общинската администрация [населено място] по издаване разрешението за ремонт на стопанската сграда в имот № 157 от 1974 г., както и удостоверяването на тази сграда като търпим строеж, без да сочи всъщност в какво се състои тази незаконосъобразност. За да уважи предявения насрещен иск по чл.109 ЗС, въззивният съд е приел, че той е изграден от ответника по насрещния иск К. и че този фундамент възпрепятства достъпа на ищцата П. по насрещния иск до имот № 157 и имот № 155, поради което искът е основателен. Настоящият състав намира, че няма съмнение относно валидността и допустимостта на обжалваното решение. Наведените доводи се отнасят до неговата правилност. В изложението за допускане на касационно обжалване, както и касационната жалба жалбоподателят навежда твърдения за наличието на предпоставки за уважаването на неговия иск (за неговата основателност) и за отхвърляне на насрещния (за неговата неоснователност), навежда доводи за неправилност на решението, твърди противоречие с решение на ВКС постановено в производство по чл.290 ГПК. К. жалбоподател не формулира правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 и т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС, но твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с ТР № 31 /1984 г. на ОСГК и решение № 238 /17.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1081/2011 г., първо г.о., с което е осъществено основанието по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посоченото решение № 238 /17.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1081/2011 г., първо г.о. разглежда въпроса за значението на актовете на администрацията и в частност - на удостоверението за търпимост на незаконен строеж в производството по чл.109 ЗС. В решението е прието, че в съответствие с приетото в мотивите на ТР № 31 /1984 г. на ОСГК, когато в производство по чл.109 ЗС се представи удостоверение за търпимост по § 16 ПЗР на ЗУТ, което по своята правна природа е сходно с констативните актове, издавани във връзка с прилагането на чл.160 З. (отм.), то не може да послужи като безусловно основание за запазването на строежа и съответно - за отхвърляне на иска по чл.109 ЗС. Когато по делото има спор дали строежът действително е търпим и дали той представлява пречка за упражняване на правото на собственост на ищеца, гражданският съд следва да провери констатациите на това удостоверение. Това разрешение е прието и в мотивите на ТР № 31 /1984 г. на ОСГК: че в производството по чл.109 ЗС гражданският съд има правомощието да преценява действителността и обвързващото значение на констатациите на техническите органи в издадените от тях констативни и санкционни актове и предписания по повод строителството на процесиите сгради. Съдът може да извършва и инцидентна преценка за валидност на административните актове във връзка със строителството. Доколкото от твърдението за противоречие може да се счита, че то е по разрешения с решението на ВКС правен въпрос, той има значение за спора по иска на К., но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с приетото в решението и в тълкувателното решение, тъй като въззивният съд е приел това, което е прието в тях, че може да проверява законосъобразността на актовете на администрацията, но при несвоевременното оспорване не е посочено в какво се състои незаконосъобразността. Същевременно въпросът не е обуславящ, доколкото крайният извод на съда за неоснователността на иска се основава на извода, че постройката в имота на ответника не пречи на ищеца да упражнява своето право. Поради изложеното не са налице основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а ответникът не претендира разноски и не е представил доказателства, че е направил такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът