Определение № 1294 от 17.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 68/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Електроенергиен системен оператор„ЕАД и К. С. И. против решение № 534/27.07.2023г. по т.д.№ 288/2023г. на Софийски апелативен съд, съответно: Касаторът „ЕСО“ЕАД обжалва въззивното решение в частта му, с която са отхвърлени, като погасени по давност, предявените от дружеството против И. В. Й. обективно съединени искове: 1/ с правно основание чл. 240, ал.2 вр. с чл. 237, ал. 2 ТЗ – за осъждане ответника да заплати сумата от 333 755,70 лева – общият размер на неправомерно изплатени суми на служители на „ЕСО“ЕАД, въз основа на 38 доклада, съставени от втория ответник К. С. И. и 1 доклад на Р. Й., адресирани до И. В. Й., в качеството му на изпълнителен член на СД на дружеството – ищец. Претендираната сума представлява обезщетение за причинени на дружеството вреди / претърпяна загуба / от неизпълнение задължения на ответника по договора за управление и контрол от 28.01.2014 г.; 2/ с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 101 360,68 лева – общ размер на законната лихва за забава върху главницата, за периода 19.11.2018 г. – 19.11.2021 г.. Макар правилно да е установил фактите по делото, касаторът счита, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, като е приел, че отговорността на ответника, за причинени от действията му като изпълнителен член на СД вреди е винаги договорна по своя характер, от която й квалификация е предпоставено и погрешното приложение на чл. 111, б.“б“ ЗЗД, обусловило отхвърлянето на исковете, поради изтекла погасителна давност. Според страната, отговорността на изпълнителният член на СД на АД може да бъде както договорна, така и деликтна, като характера й се предпоставя от това дали е засегнат позитивния / в който случай е договорна / или негативния интерес на увреденото дружество. Тъй като ответникът е засегнал негативния интерес на „ЕСО„ЕАД, то отговорността му за вреди следва да се квалифицира като деликтна и исковете не са погасени по давност, предвид приложение на общата 5-годишна погасителна давност. Касаторът К. С. И. обжалва въззивното решение в частта му, с която е отменено първоинстанционното и е уважен предявеният от „ЕСО„ ЕАД против него иск, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД, за връщане на дружеството сума от 301 335, 33 лева – общ сбор на изплатени на ответника суми, в качеството на възнаграждения за процесуално представителство по дела, ведно със законната лихва от 19.11.2021г. до окончателното й заплащане, като получена без основание. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди, че в нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът не е обсъдил всички доказателства по делото, поотделно и в съвкупност, релевантни за спора факти е възприел с последици противоречащи на опита и логическите правила и изобщо не е изложил мотиви по въведени от ответника възражения. Несъстоятелен страната намира извода на съда, че с разпорежданията си за изплащане на суми / присъдени на дружеството, в качеството на дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение от осъдените насрещни страни / в полза на служители на дружеството / за положения от тях експертен труд и осъществявано процесуално представителство по водени от и срещу дружеството съдебни дела, по които са присъдени преждепосочените разноски / изпълнителният директор И. Й. е нарушил вътрешни актове на дружеството и договора за управление и контрол, сключен с дружеството, в качеството на изпълнителен член на Съвета на директорите /СД/. Този извод касаторът намира в противоречие с предходно възприетото от въззивния съд: че всяко работещо търговско предприятие само организира своята икономическа и финансова политика, според приети вътрешни актове, но няма законоустановена забрана работодателят да изплаща на юрисконсултите и служителите си целеви бонуси и парични поощрения за успешна работа в защита интересите на дружеството, при това не непременно от средствата за работна заплата, а за сметка на ефективно събрани суми от насрещни страни, по спечелени дела, присъдени на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Според касатора съдът не е съобразил, че: 1/ разпорежданията на И. Й. не противоречат на разпоредби на Устава, Правилници за дейността на дружеството или на конкретни решения на колективните органи за управлението му или на едноличния му собственик – Български енергиен холдинг, няма забрани за разпореждания с такъв предмет, нито изрично установен ред за усвояване и разпределяне на получени, по спечелени от дружеството дела, суми от присъдено юрисконсултско възнаграждение; 2/ имащите отношение към усвояването на тези суми отдели - Човешки ресурси, Финанси и счетоводство, Правен - са били запознати с възприетия, в периода на управление на И. Й., механизъм за разпределяне, въведен с цел да се преустанови текучеството на юристи, при наличието на многобройни и тежки съдебни и арбитражни дела в периода 2016г. - 2017г. и да се повиши събираемостта на вземанията на дружеството, като не са се противопоставяли на тази практика - за тези обстоятелства е разпитан като свидетел тогавашния директор на Дирекция „Финанси и контрол„ - М. А., но въззивният съд изобщо не е обсъдил показанията й, нито е мотивирал причини за неприемането им; 3/ водената политика на поощрения / аналогично и на работници, ангажирани с аварийни ремонти, с изплащане премии за сметка на получени от дружеството застрахователни обезщетения / е била известна и на колективните органи за управление на дружеството, както и на едноличния собственик на капитала, предвид одобряването на годишните финансови отчети на дружеството в този период; нещо повече – по искане на едноличния собственик на капитала, с решение на СД на „БЕХ“ ЕАД от 05.06.2023г. И. Й. е освободен от отговорност за дейността си като член на СД на „ЕСО“ЕАД, за периода 2014 г. – 2018 г.; 4/ тази практика не е оспорвана и от външни одитори. Несъстоятелен, в разрив с делегираната на изпълнителния член на СД компетентност, съгласно чл. 4.3 от договора за управление и контрол, касаторът намира извода на съда, че изплатените суми нямат характера на премия или поощрение / „целеви награди“, според Правилата за разпределение на средствата за премиране/ санкциониране на работниците и служителите на „ЕСО“ ЕАД, тъй като такова основание не било изрично посочено в актовете за разпореждането им. Неясно, според страната, е и в какво съдът съзира нарушение на чл. 5 от Системата за финансово управление и контрол / СФУК /, след като не е налице непълно, неясно, невярно, неточно или несвоевременно осчетоводяване на операциите по изплащане на сумите. Неотносимо към нарушение на договора за управление и контрол е и съобразеното от съда обстоятелство, че докладите до И. Й., въз основа на които са преценени и издадени разпорежданията за изплащане на възнаграждения, не са били регистрирани в деловодната система, съгласно Правилата за организация на деловодната дейност и документооборота на „ЕСО„ЕАД. Касаторът К. И. коментира мотивите на въззивния съд по иска срещу И. Й., доколкото съдът е основал на тях и конкретно – на установено, с извършените от Й. разпореждания, нарушение на договора за управление и контрол и на вътрешни актове на работодателя - и основателността на иска срещу евентуалния ответник К. И., приемайки, че предвид този им порок разпорежданията не съставляват основание за получаване на сумите. Касаторът, обаче, оспорва както правилността на тези мотиви, така и тяхната относимост към произнасянето по евентуалния иск, тъй като получената от него сума е на валидно / доколкото не е прието за нищожно от съда / основание – разпореждане на изпълнителния член на СД И. Й., което не се явява опорочено до нищожност, дори да се сподели, че е издадено в нарушение на вътрешни правила на дружеството или на договора за управление и контрол, сключен от Й.. Не се оспорва и факта, че И. е осъществявал процесуално представителство по съответните дела, като несъстоятелно съдът игнорира обстоятелството, че процесуалното представителство не попада в задълженията му по договор, т.е. му е възложено допълнително, а е лишено от правна и житейска логика да се приеме, че възлагането е безвъзмездно. Следователно, не е налице никоя от хипотезите на получено при начална липса на основание, съгласно приетото в ППВС № 1/1979г.. Според касатора, съдът е обърнал доказателствената тежест по възражението за добросъвестност на К. И., основано на чл. 271, ал. 1 КТ, като получател на сумите. Съгласно чл. 8, ал. 2 КТ, в тежест на оспорващия добросъвестното получаване на сумите, т.е. на ищеца, е било да установи недобросъвестност на И., в качеството му на юрисконсулт, т.е. знание, че получава същите без правно основание. Оспорва се извода на съда, че получената от И. сума не е на основание трудово правоотношение с ищеца, от което следва и неправилна правна квалификация на евентуалния иск, с действителна такава - чл. 357, ал. 1 КТ, тъй като не се касае за общ гражданскоправен спор за неоснователно обогатяване, а за получени възнаграждения при и по повод изпълнявана по трудово правоотношение работа. Липсата на формално разписан ред и условия във вътрешни актове, за изплащане на присъдени разноски по дела, като награди за служителите, участвали по тези дела, не е равнозначна на липса на основание за тяхното получаване, още повече при продължителна такава, известна и неоспорвана от компетентните органи за финансовото му управление, разходване и контрол на средствата, политика на дружеството. Въззивният съд е упражнил недопустим контрол върху автономната преценка на работодателя / цитира в подкрепа приетото в решения по гр.д.№ 4564/2019г. и гр.д.№ 36589/2017 г. на ІV г.о. на ВКС /. Неправилно е изключена и закрилата по чл. 271, ал. 1 КТ – не се обосновава извод, че към момента на получаването им, К. И. е съзнавал, че сумите не му се дължат. В евентуалност страната сочи, че нетната сума на полученото от нея, след приспадане на дължими от работодателя данъци и осигуровки, така и не е доказана, като не подлежи на връщане размера на разпореденото за плащане, а на фактически полученото. Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Ответникът И. Й. оспорва касационната жалба на „ЕСО“ ЕАД и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неотносимост на формулирания въпрос към решаващите мотиви на въззивния съд. Върховен касационен съд констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК,от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявени са обективно съединени искове от „ЕСО“ ЕАД против И. В. Й. и в евентуално съединение със същите - искове на дружеството срещу К. С. И.. Исковете срещу главния ответник са квалифицирани от ищеца с правно основание чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 237, ал. 2 ТЗ, съответно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като се настоява на деликтен характер на отговорността, по смисъла на общата разпоредба за непозволеното увреждане. „ЕСО“ЕАД твърди, че разпореждайки изплащане на суми, общо в размера на главницата, присъдени като юрисконсултски възнаграждения по спечелени от дружеството дела и ефективно събрани от дружеството, в полза на юрисконсулти и други служители / експерти /, за работата им по тези дела, изпълнителният член на СД и главен ответник И. Й. е нанесъл вреда на дружеството, подлежаща на обезщетяване в размера на разпореденото, ведно с обезщетение за забава. Разпорежданията са издадени въз основа на 38 доклада на юрисконсулта - евентуален ответник К. И., както и 1 доклад на лицето Р. Й. – ръководител на управление „Обществени поръчки„, които доклади / без 1 / не са били заведени в Информационната система за документооборота, съгласно изискванията на Правилата за организация на деловодната дейност и документооборота в дружеството. Ищецът счита, че същите са издадени в нарушение на сключения с И. Й. договор за управление и контрол и на вътрешни правила и актове на дружеството, уреждащи начина за определяне на работната заплата / Вътрешни правила за работната заплата / и реда за изплащане на премии и бонуси / Правила за разпределяне средствата за премиране / санкциониране на работниците и служителите /, като ответникът не е действал с дължимата грижа на добрия търговец. Ищецът се позовава и на доклад на Агенция за държавна финансова инспекция / АДФИ /, отчела изплащането на тези суми като неправомерно. Твърди, че съгласно утвърдената в дружеството Система за финансово управление и контрол /СФУК/, преждепосочените доклади са подлежали на предварителен контрол и съгласуване със съответните длъжностни лица – главен счетоводител, директор на Дирекция „Финанси и бюджет“, от юрисконсулт, различен от съставителя К. И. – както за законосъобразност, така и за целесъобразност. Липсата на подобно съгласуване, както и на надлежно завеждане на докладите в информационната система на дружеството, се сочи като противоправно поведение на И. Й., в ущърб с интересите на „ЕСО“ ЕАД, наред с неправомерност на самото разпореждане за изплащане. Предвид деликтния характер на отговорността, вината на ответника се предполага до доказване на противното от същия. Правната квалификация на предявения евентуален иск срещу К. И. е чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - за връщане на получената като допълнително възнаграждение / бонус, премия / сума, като получена при начална липса на основание. В обосноваването му ищецът твърди, че полученото от И. няма характер на работна заплата, т.е. не е получено по трудов договор, доколкото получаването му не е уредено в същия, в Колективния трудов договор, Правилата за работната заплата или какъвто и да било друг вътрешен акт. Поради това намира неприложима разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ, но дори да не се сподели тази теза, навежда обстоятелства в подкрепа на извод, че при получаване на сумите ответникът К. И. е бил недобросъвестен. Навеждат се и съображения за предназначението на присъждано по дела юрисконсултско възнаграждение, съгласно мотиви от решение по конституционно дело № 3/2016 г. на Конституционния съд на Република България. Без да отрича правото на работодателя да присъжда бонуси и премии за стимулиране на служителите си, ищецът счита, че последното следва да е изрично разписано в КТД, във вътрешни актове на работодателя или в трудовите договори с конкретните служители. Акцентира и на непосочено в самите разпореждания основание и характеристика на изплащаното. Ответниците оспорват предявените искове с възраженията, наведени и с касационните доводи за неправилност на въззивното решение. Акцентират на упражнени от И. Й. правомощия, съгласно делегираната му компетентност с чл.4.3 от договора за управление и контрол. Оспорват обвързваща съда доказателствена сила на съставения от АДФИ доклад, който не е акт за начет по чл. 21 и сл. от закона, считайки го по начало тенденциозно и целево съставен. Оспорва се квалификацията на главния иск, като основан на непозволеното увреждане и се твърди, че търсената от Й. отговорност следва да се основава на договорното правоотношение между страните, тъй като не произтича от общата забрана да не се вреди другиму, а възниква по силата на учреденото с избор органно представителство на дружеството от ответника. Противопоставено е от Й. и възражение за изтекла погасителна давност. Първоинстанционният съд е уважил исковете срещу главния ответник, съответно оставил без разглеждане евентуалните. Въззивният съд е променил правния резултат, като е отхвърлил исковете срещу И. Й., като погасени по давност, преквалифицирайки главния като такъв с основание чл. 240, ал. 2 вр. с чл. 237, ал. 2 ТЗ – специална имуществена отговорност на членовете на СД на АД, с договорен характер, основана на неизпълнение на договора за възлагане на управлението, поради което и за вземанията от обезщетяване на тези вреди е приложим чл. 111, б. „б“ ЗЗД – кратката 3–годишна погасителна давност. Уважени са евентуалните искове срещу К. И., на основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД. За да приеме, че за главния ответник е възникнала отговорност за обезщетяване на вреди, макар погасена по давност, съдът е приел, че противоправното поведение може да се изразява както в нарушение на конкретни разпоредби на договора за управление, Устава на дружеството или закона, при изпълнение на управленски функции, така и в нарушаване общото задължение по чл. 237, ал. 2 ТЗ - членовете на СД на АД да действат с грижата на добрия търговец, в интерес на дружеството и неговите акционери. Приел е възражението на ответниците, че докладът на АДФИ няма обвързваща съда доказателствена сила, но следва да се цени в съвкупност с всички доказателства по делото.Анализирайки съдържанието на Вътрешните правила за работната заплата в „ЕСО“ЕАД, въззивният съд се е позовал на неуредена в същите хипотеза на възмездяване, като тази с атакуваните разпореждания, с получени от дружеството юрисконсултски възнаграждения по спечелени дела.От друга страна съдът приема, че в тези разпореждания не е посочено основание за изплащането им като целеви награди, като е логично да се предположи, че е сторено тенденциозно, тъй като упоменаването на такова основание би било в противоречие с Правилата за разпределяне на средствата за премиране / санкциониране на работниците и служителите от „ЕСО“ЕАД. Според тези Правила, утвърденият от УС и НС на дружеството общ размер на подлежащите на разпределяне, като целеви награди, средства се разпределя съобразно формула, в която, като компонента, участва показател, отчитащ поставена от изпълнителния директор индивидуална оценка, за приноса на съответния служител в дейността на дружеството. Съгласно чл.2.1.2 от същите, разпределима, като целеви награди за служители на Централното управление / каквито са и юрисконсултите /, е само сума от 5 % от общия размер, при това само в полза на служители с най-голям принос, като разпределението се извършва по предложение на прекия ръководител, чрез прилагане на коефициент в диапазона 0,2 – 1. Въззивният съд акцентира на факта, че спорните разпореждания на ответника Й. не са съгласувани с методиката и реда за определяне на целеви награди. В обобщение, съдът е приел, че платеното няма качеството нито на трудово възнаграждение, нито на целева награда и следователно Й. не е имал правомощието да го разпореди, на основание чл. 4.3 от договора за управление. Свободата му да определя бонуси и поощрения, макар незапретена от закона, според съда не е безгранична и безконтролна и следва да се упражнява в съответствие с регламентираната във вътрешни актове икономическа и финансова политика на дружеството, в случая – със Системата за финансово управление и контрол /СФУК/. В нарушение на същата / чл.5, ал.5, т.25 /, 38-те доклада, въз основа на които е разпоредено изплащането на сумите, не са били заведени в информационната система на дружеството и това, според въззивния съд, съставлява нарушение на чл. 4.6 от договора за управление, според който изпълнителният член на СД има задължението „ да обезпечава ръководството на финансите, планиране на финансовите средства, вземания и контрол върху паричните средства, счетоводство„. Цитирайки мотиви от решение по конст. дело № 3/2016г., въззивният съд е счел, че по смисъла на приетото от Конституционния съд на Република България, присъдените като юрисконсултско възнаграждение разноски, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, могат да имат само възстановителна функция – да възмездяват вече понесени разноски, вкл. от възнаграждение за юрисконсулти, осъществявали процесуално представителство по тези дела, но не и да служат за тепърва определяни и присъждани възнаграждения. Като не са останали в патримониума на дружеството, покривайки вече осъществен разход, изплатените суми се явяват вреда / претърпяна загуба / за имуществото му, пряка и непосредствена последица от поведението на И. Й. – неизпълнение на задължения по чл. 4.3 и чл. 4.6 от договора за управление и контрол, както и правни и фактически действия, осъществявани без грижата на добрия търговец. Независимо от установеното основание за ангажиране отговорността на ответника Й., съдът е уважил възражението за погасителна давност и отхвърлил главните искове на това основание, като е счел приложим чл.111, б.„б“ ЗЗД – тригодишна погасителна давност за вземания от обезщетения за неизпълнен договор, с начален момент вписването на новия изпълнителен член на СД на „ЕСО„АД в ТРРЮЛНЦ – 04.02.2018 г.. Евентуалните искове срещу К. И. са уважени, като е прието за неоснователно възражението на ответника, че трудовата му функция не включва процесуално представителство и осъщественото такова подлежи на самостоятелно възмездяване, извън дължимото по трудовия договор възнаграждение, постигнато със спорните плащания. Анализирайки длъжностната характеристика за заеманата от И. длъжност, приемайки изброяването на функции в същата за неизчерпателно, въззивният съд е приел, че процесуалното представителство не е изключено от обхвата на възложеното по договора с И., респ. за осъществяването му не се дължи възнаграждение извън договореното по трудовия договор. Независимо, че по главните искове е приел, че платеното няма характер на трудово възнаграждение, нито на целева награда, въззивният съд е коментирал приложението на чл. 271, ал. 1 КТ, но счел, че е оборена добросъвестността на ответника И., доколкото е знаел, че липсва правно основание да получи сумите. За последното съдът е изходил от заеманата от И. длъжност – ръководител на управление „Правно“, комуто е възложено да следи за законосъобразността на вътрешните заповеди, указания, правилници и пр.на работодателя. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът „ЕСО“ ЕАД е формулирал въпроса: Изпълнителният член на СД може ли да отговаря на деликтно основание за вреди, причинени на представляваното и управлявано от него дружество или отговорността му винаги е договорна по характер ? Допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на формирана съдебна практика по въпроса. Въззивният съд не е формулирал извод, че отговорността на изпълнителен член на СД, за причинени вреди на дружеството може да бъде само договорна, но така претендирана – основана на вреди, настъпили при и по повод изпълнение на задълженията му по сключения договор за управление и контрол, в разрив с предвиденото в същия и с вътрешни актове на дружеството и без полагане грижата на добрия търговец при осъществяване на задълженията си по управление финансите на дружеството – е приел, че същата има договорен характер и правното й основание са специалните разпоредби на чл. 240, ал. 2 вр. с чл. 237, ал. 2 ТЗ. Вредите не са резултат от несъблюдаване общото задължение да не се вреди другиму, пък било и дружеството, което делинквентът представлява и управлява. Както е посочено в решение по т.д.№ 2795/2015г. на ІІ т.о. на ВКС, макар по иск с правно основание чл. 145 ТЗ, доколкото и тази норма урежда „управленски деликт“: „От значение за квалификацията на деянието като управленски деликт, а не като общ гражданскоправен деликт по чл. 45 ЗЗД, е твърдението на ищеца, че открадната в резултат на поведението на ответника движима вещ му е била поверена в качеството на управител, т.е. с цел обезпечаване на ефективното изпълнение на правомощията му по организиране и ръководене дейността на дружеството, по смисъла на чл. 141, ал. 1 ТЗ. Следователно, претенцията е, че ….действията, респ. бездействията на ответника се явяват в нарушение на задълженията му като управител, произтичащи от закона, дружествения договор и договора за възлагане на управление – да ръководи и организира дружествените работи с грижата на добър търговец, така че да запази имуществото на дружеството “. И в настоящия случай разходването на разпоредените парични суми се твърди в правомощието и под контрола на И. Й., като управител, изпълнимо в съответствие с договора за управление и контрол и вътрешните актове на управляваното дружество. Сочена свързаност между деянието и упражняването на функции, като управител на търговско дружество, изключва подвеждане на отговорността под общата норма на чл. 45 ЗЗД. Въззивният съд е разгледал иска в съответствие с наведените твърдения относно съдържанието на вредоносното поведение. Дори да се приеме за обоснован общия селективен критерий, не е обоснован допълнителния такъв, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на касационното обжалване, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не се установява противоречива съдебна практика по квалификацията на искове, основани на идентични на настоящите твърдения за произхода на вредите, с правно основание чл. 240, ал. 2 ТЗ вр. с чл. 237, ал. 2 ТЗ. Въпрос - дали и спрямо „управленския деликт“, като уреден в специални норми, приети след ЗЗД, е приложима нормата на чл. 111, б.“б“ ЗЗД – касаторът не е формулирал. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът К. И. фомулира следните въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с приетото в т.19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК от състави на ВКС; 2/ Налице ли е начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД за получаването на допълнителни суми от служител, извън уговореното по трудов договор, когато сумите са изплатени по писмено разпореждане на оправомощен орган на работодателя ? - допълнителният селективен критерий е обоснован в същата хипотеза, с приетото в ППВС № 1/1979 г.; 3/ Подлежи ли на съдебен контрол определянето и изплащането на целеви бонуси / награди от работодателя на неговите служители, които бонуси / награди не са с постоянен характер и не са уговорени в трудовия договор ? – допълнителният селективен критерий е обоснован отново в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с приетото в решение по гр.д.№ 4564/2019 г., гр.д.№ 3658/2017 г. и № 1412/2009г. на ІV г.о. на ВКС; 4/ Задължен ли е работодателят да проведе пълно и главно доказване, за да обори презумпцията за добросъвестност, установена в чл. 8, ал. 2 КТ, по отношение на служителя, в хипотезата на по чл. 271, ал. 1 КТ ? Достатъчно ли е за оборването на тази презумпция позоваването на заеманата длъжност при работодателя ? - допълнителният селективен критерий се обосновава с решения по гр.д. № 271/2010 г. на ІІІ г.о. и ТР № 79/1965 г. на ОСГК на ВС, в евентуалност се поддържа и хипотезата на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК; 5/ Следва ли да се считат лишени от основание изплатените на юрисконсулт премии по преценка на работодателя, за сметка на присъдено и събрано юрисконсултско възнаграждение по дела, по които защитата на работодателя е осъществявана от този юрисконсулт, без последният да е имал като задължение в длъжностната си характеристика осъществяване на процесуално представителство ? – поради липса на формирана съдебна практика в отговор, допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 6/ Представляват ли присъдените по чл. 78, ал. 8 ГПК разноски само средство за възстановяване на вече извършени от работодателя разходи по номиналната брутна работна заплата на юрисконсулта, вкл. такива за повишаване на квалификацията, за предоставяне здравословни условия на труд, материално – техническа обезпеченост и др. или могат да бъдат използвани по преценка на работодателя и за осъществяване на други разходи в полза на юрисконсулта, с оглед извършена от последния защита на интересите на дружеството по съдебно дело ? - въпросът е обоснован с цитиране на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 7/ Подлежи ли на уважаване иск по чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД, при липса на проведено от ищеца доказване получаването от ответника на претендираната с исковата молба сума и изрично оспорване от ответника в този смисъл ? - сочи се противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 1456/2011г. на ІV г.о., гр.д.№ 2890/2020 г. на ІІІ г.о. и гр.д.№ 402/2012г. на ІV г.о. на ВКС. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, като основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, пр. трето ГПК. Решението се твърди постановено contra legem – съдът не е съобразил процесуални правила, гарантиращи предоставянето на търсената от страната и дължима от съда защита и съдействие, предвид необсъдени доказателства и доводи на ответника. Сочи се и явна необоснованост, тъй като изводите са формирани в противоречие с формалната логика и опитните правила, конкретно: извода, че длъжностната характеристика на И. включва и осъществяването на процесуално представителство, независимо от неупоменаването му сред визираните трудови функции, както и извода, че И. е съзнавал получаването на суми без основание, въпреки споделеното от съда кумулативно съображение, че липсва законова забрана или изрично установена такава във вътрешни актове на дружеството – ищец, за подобно разпореждане с постъпили от присъдени юрисконсултски възнаграждения суми. Видно от обстоятелствената част на изложението към първи въпрос, същият е предпоставен от необсъденото от съда възражение на ответниците, че разпореждания с тук атакувания предмет са били позната практика в „ЕСО“ ЕАД в този период и с нея са били запознати, без да се противопоставят, както ръководителите на имащи отношение към финансовата политика на дружеството отдели, така и колективните органи на управление и едноличния собственик на капитала, нито възражения са постъпвали от външни одитори. В тази връзка касаторът се позовава на съществено процесуално нарушение на съда, който изобщо не е обсъдил свидетелските показания на М. А. - тогавашен ръководител на Дирекция „ Финанси и контрол„, нито е изложил мотиви защо не ги кредитира като доказателство по делото. В останалата му част изложението към въпроса коментира несъгласие с правните изводи на съда. Макар действително съдът да не е обсъдил това възражение, нито анализирал свидетелските показания в подкрепа на същото, съобразяването на сочените от ответника обстоятелства не би могло да обуслови самостоятелен решаващ извод за неоснователност на иска срещу К. И.. Няма правна норма, която да легитимира, като значимо за освобождаването от отговорност на управителя за вреди, простото знание и непротивопоставяне от страна на лица, с визираното от ответника качество. Законодателят е придал правни последици единствено на изричното му освобождаване от отговорност / чл. 221, т.10 ТЗ в случая /. Такова решение в случая е взето, но след приключване устните състезания във въззивна инстанция. Обстоятелствата, на които се позовава ответника, могат да се съобразят като косвено подкрепящи целесъобразността на осъществените от И. Й. разпореждания, но не могат да служат като основание за тяхната законосъобразност. Тъй като отговора не би бил от естество, сам по себе си, да обоснове различен от настоящия правен резултат, въпросът няма характеристиката на правен, по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият от въпросите удовлетворява и общия и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с посоченото ППВС № 1 /1979г., дало задължителни указания по приложение хипотезата на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД - получено при начална липса на основание. Съдът не е обосновал нищожност на атакуваните от ищеца разпореждания, като същевременно е коментирал съществуващи правоотношения между ищеца и всеки от ответниците, по повод които е настъпило имущественото разместване. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по този въпрос. Третият въпрос кореспондира с тезата на ответника, но не и с решаващ извод на въззивния съд, който е отрекъл изплатените суми да имат характеристиката на целеви награди / бонуси, както и на трудово възнаграждение. Правилността на този извод е предмет на произнасяне по съществото на спора. Неудовлетворяването на общия изключва необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий. Същината на формулираните въпроси в п. 4 се свежда до това, дали недобросъвестностност, сиреч - оборване презумпцията на чл. 271, ал. 1 КТ - би могла да се обоснове единствено със заеманата при работодателя длъжност на получателя. Въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като кореспондира с решаващ извод на въззивния съд, който – макар да е отрекъл характеристиката на получените суми като трудово възнаграждение, е приел за установена недобросъвестност на ответника И. при получаването им, предвид заеманата от него длъжност на „юрисконсулт „ в „ЕСО“ ЕАД, изхождайки от съдържанието на възложените му функции за контрол върху законосъобразността на актовете на работодателя. Не се удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитираното съдебно решение по чл. 290 ГПК, основано на ТР № 79/1965 г. на ОСГК на ВС - приетото от въззивния съд е в унисон със същите и цитирана друга практика на касационна инстанция, относно това, че за преценка добросъвестността на получателя, съгласно чл. 271, ал. 1 КТ, следва да се изхожда от субективното отношение на същия към основанието за получаване на сумите – съзнавал ли е, че има правото, респ. няма правото да ги получи. Дали последното може да се обоснове със съдържанието на трудовата му функция е въпрос на който посочените решения не отговарят, а и за преценка значимостта на съдържанието на възложените на И. служебни функции, в конкретния случай, преюдициален се явява въпроса дали разпорежданията на Й. противоречат на закона, устава, морала или вътрешните правила, с които страните се явяват обвързани. Не се обосновава и допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като хипотезата предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване да е от значение за правния резултат. Чл. 271, ал. 1 КТ не е неясна, противоречива или непълна по съдържание правна норма, а дали конкретни обстоятелства установяват недобросъвестност е фактологичен въпрос, чийто отговор единствено позволява или не прилагане правните й последици. Петият въпрос също кореспондира с тезата на страната, но не и с решаващите мотиви на съда, който не отрича наличието на основание за възмездяване на осъществяваното от К. И. процесуално представителство, но приема, че същото се включва в обхвата на възложената му работа, респ. е възмездено с дължимото му се трудово възнаграждение. Това е достатъчно, за да не е удовлетворен общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Шестият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но не и допълнителния такъв, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както вече се посочи във връзка с четвъртия, въпросът следва да се основава на нуждата от тълкуване на конкретна – непълна, неясна или противоречива - правна норма, каквато не е посочена, нито известна на съда. Не е такава процесуалната норма на чл. 78, ал. 8 ГПК, тъй като не включва в съдържанието си уредба относно начина на усвояване присъдените, на основание същата, разноски. Седмият въпрос се основава на възражението на ответника И., че ако би дължал връщане на полученото, като получено без основание, то дължи връщане на действително получената сума, без начислените и удържани от работодателя - за данъци и осигуровки - суми, която сума не кореспондира с размера на главницата. Възражение с това съдържание ответникът действително е направил с отговора на исковата молба, но отговор на въпроса се явява значим само в евентуалност от установяване липсата на основание за получаване на сумата, т.е. от отговора на втория въпрос, по който следва да се допусне касационното обжалване. Не се установява очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като наведените процесуални нарушения на въззивния съд / неправилно квалифицирани от страната като произнасяне contra legem – относимо към приложението на материалния закон /, както вече се посочи във връзка с първия поставен въпрос, не могат да се квалифицират като съществени, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – санкционирането им не е от естество, само по себе си, да обоснове различен правен резултат. Твърдяната необоснованост не може да се изведе единствено от мотивите на въззивния акт, без анализ на съдържанието на длъжностната характеристика на К. И. и вътрешните актове на работодателя, с които въззивният съд е приел, че разпорежданията на главния ответник са в нарушение и което нарушение, предвид възложените му функции и компетентност, е приел, че ответникът е съзнавал. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение