Определение № 1362 от 20.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2992/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. А. К. чрез адв. В. и насрещна касационна жалба на Н. Г. И. чрез адв. Г. против решение № 313/26.03.2024 г. по гр. д. № 293/2024 г. на Окръжен съд – Варна.

Ответниците по касационна жалба – Н. Г. И., Ц. Б. Ц. и Г. Б. Ц. чрез адв. Г. с отговора в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК считат, че липсват предпоставки за допускане на касационен контрол, а по същество намират жалбата за неоснователна.

Ответникът по насрещната касационна жалба - Н. А. К. чрез адв. В. с отговора в срока по чл. 287, ал. 3 ГПК ангажира становище за нейната недопустимост, респ. за отсъствие на основания за допускане на обжалването и за нейната неоснователност.

Жалбите са подадени в срока по чл. 283 ГПК, съответно чл. 287, ал. 2 ГПК и са процесуално допустими.

Предмет на основната касационна жалба (на ищцата Н. А. К., видно от нейната обстоятелствена част и заявеното искане) е цитираното въззивно решение в частта, в която след частична отмяна на решение № 4146/19.12.2023 г. по гр. д. № 15224/2022 г. на Районен съд – Варна, при условията на чл. 271, ал. 2 ГПК е отхвърлен предявеният от Н. А. К. против Н. Г. И. евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за разликата над присъдените от въззивния съд 3 000 лв. до претендираните 9 000 лв.

Насрещната касационна жалба (на ответницата Н. Г. И.) е подадена против частта от въззивното решение, в която след частична отмяна на горепосоченото първоинстанционно решение, касаторката е осъдена по предявения срещу нея евентуален иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, да заплати на ищцата Н. А. К. сумата от 3 000 лв., представляваща полученото без основание на 23.12.2019 г. от нея, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба – 17.11.2022 г., до окончателното й изплащане.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че предмет на делото са предявени от Н. А. К. срещу:

• Н. Г. И., Ц. Б. Ц. и Г. Б. Ц. обективно – кумулативно и субективно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответниците, в качеството им на наследници по закон на починалия Б. Ц. И., да заплатят на ищцата, припадащата се на всеки от тях част от задължението на общия наследодател, произтичащо от договор за паричен заем от 20.12.2019 г., на обща стойност 9 000 лв., както следва: сумата 6 000 лв. – претендирана от първата ответница (съпруга на починалия) и сумата 1 500 лв. – претендирана от всеки един от останалите двама ответници (синове на починалия), ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на исковата молба – 17.11.2022 г., до окончателното им изплащане, както и договорна неустойка по чл. 6 от договора за заем, претендирана както следва: сумата 300 лева - от Н. И. и сумата 75 лева - от Ц. и от Г. Ц..

• ответницата Н. Г. И. (поддържани в условията на евентуалност спрямо горните претенции) искове с: 1/ с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД - за осъждането й да заплати на ищцата сумата от 5 000 лв., представляваща дължима сума по договор за заем от 23.12.2019 г. и сумата от 4 000 лв., представляваща дължима сума по договор за заем от същата дата; 2/ с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - за осъждане на ответницата И. да заплати на ищцата сумата от 9 000 лв., представляваща сбор на платени без основание суми по банковата сметка на ответницата на 23.12.2019 г.; 3/ с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД - за осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата от 9 000 лв., с която се е обогатила неоснователно за сметка на ищцата, посредством превод на сумата по банковата сметка на ответницата на посочената дата.

Установено е, че с договор от 20.12.2019 г. ищцата като заемодател и Б. Ц. И. като заемател, постигнали съгласие първата да даде на втория паричен заем в размер на 9 000 лв., а той да върне заетата сума ведно с годишна лихва в размер на 0, 1 % от нея, в срок до 13.12.2021 г., по банков път. Съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 3 от договора предаването на заетата сума от заемодателя на заемателя е уговорено да се извърши по банков път, в срок от три дни от подписване на договора (до 23.12.2019 г.). По силата на чл. 6 пък страните постигнали съгласие при забава на която и да е от тях, виновната страна да дължи неустойка в размер на 0, 5 % за всеки просрочен ден, но не повече от 5 % от заетата сума, а съгласно чл. 7 от договора изменения на условията по договора е уговорено да се извършват по съгласие на страните, изразено в писмена форма. Прието е също, че на 23.12.2019 г. ищцата е наредила извършването на два банкови превода от личната й сметка по банковата сметка на ответницата Н. И. –веднъж за сумата 4 000 лв. и втори път за сумата 5 000 лв. с вписано основание в съответния платежен документ „плащане по договор, аванс“. Установено е, че Б. И. е починал на 08.11.2021 г. и е оставил за свои наследници – ответниците, преживяла съпруга Н. И. и двама синове, Ц. и Г. Ц., както и че подписът, положен за „заемател“ в договора за паричен заем от 20.12.2019 г., е изпълнен от първия (съобразно заключението на назначената съдебно – почеркова експертиза). Решаващият състав е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства и е приел, че ответницата Н. И. и покойният й съпруг Б. са сключили, на 28.06.2019 г., с „Таблетка“ ООД с ЕИК[ЕИК], представлявана от С. К. два договора за покупко – продажба на недвижими имоти, находящи се в сградата на [улица] (изградена на етап „груб строеж“) в [населено място] и обективирани в нотариални актове № № ... и 147, от същата дата на нотариус О. С. – с рег. № 196 на НК. По тях първите двама са продали свои имоти в режим на СИО, при цена съответно от общо 123 000 евро и 155 000 евро, част от която е уговорена да бъде платена от дружеството – купувач като капаро по сметка на Н. И. преди нотариалното извършване на сделките, а остатъкът от цената (съответно 103 000 евро по сделката, обективирана в първия от посочените по – горе нотариални актове и 139 500 евро – по сделката във втория) се осигурява чрез банков ипотечен кредит, отпуснат на купувача с договор от 27.06.2019 г. Уговорено е въпросните кредити да се усвояват от дружеството (да се отпуснат, но да останат блокирани по сметката му) на части в определени времеви периоди (извън частта от средствата, които се отпускат в тридневен срок от вписване на нотариалните актове за сделките) и са съобразени с представянето на актове образец 15 и 16 за сградата, в която са намират процесните имоти. Плащането по банков път на продавачите на сумата, обвързана с представянето на първия документ (и на удостоверение за тежести) – чрез разблокирането й, е отразено да се извърши не по – късно от 20.12.2019 г. Остатъкът от средствата по отпуснатия кредит, до крайната цена на имотите, е предвидено да се изплати по сметка на продавачите в 10 – дневен срок от представяне на акт образец 16. В обжалваното решение е прието, че ищцата и съпругът й С. К. са съдружници в дружеството – купувач по горните сделки и че на 10.12.2019 г. ищцата има регистрирано излизане от страната през ГКПП Аерогара Варна (при съобразяване, че с оглед пълноправното членство на РБ в ЕС от 01.01.2007 г. данните за задграничните пътувания на българските граждани в информационната система на граничния контрол са непълни). Обсъдени и ценени по правилото на чл. 172 ГПК са събраните по делото гласни доказателства (на св. С. К. – съпруг на ищцата и св. В. И. – сестра на покойния Б. И.). Показанията на първия не са кредитирани в частта им, че отзовавайки се на молбата на покойния Б. И. за финансова подкрепа на семейството му, ищцата е извършила двата процесни превода, с които през няколко дни на м. декември 2019 г. е предоставила паричния заем. Изложени са съображения, че показанията не кореспондират на останалите писмени доказателства, удостоверяващи осъществените от ищцата банкови нареждания по сметката на ответницата Н. И. в един и същи ден (а не в различни дни) и се опровергават от вписаното във въпросните нареждания основание за извършения превод („плащане по договор, аванс“) и от показанията на св. В. И., че не знае семейството на брат й да е вземало заем, тъй като било заможно (св. Р. Я.).

При горните факти по главния иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД решаващият състав е приел, че за предаването на заетата сума от 9 000 лв. от заемодателя Н. К. на заемополучателя Б. И. липсват доказателства и същото остава недоказано по делото, а то е част от фактическия състав на сключването на договора за (паричен) заем. Съобразил е, че съгласно доказателствата, процесната сума е преведена по банков път на трето лице - съпругата на заемателя. Поради недоказване на факта на предаване на заетата сума, инстанцията по същество е направила извод, че между ищцата и наследодателя на ответниците не е възникнало заемно правоотношение по договор за паричен заем от 23.12.2019 г., поради което искът за връщането на исковата сума в изпълнение на задължението на заемателя по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, е неоснователен и го е отхвърлил. От друга страна, поради недоказване предаването на заетата сума от заемодателя Н. К. на заемополучателя Н. И. да е на основание сключен помежду им договор за заем, е отхвърлен и евентуалният иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД срещу ответницата И.. По предявения срещу нея – също в условията на евентуалност - иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, въззивният съд е направил съждение, че исковата сума е постъпила в банковата сметка на ответницата, което е удостоверено от представените платежни документи за извършения по банков път превод от ищцата. С постъпването на процесните суми в банковата сметка на Н. И., същата е установила фактическа власт върху тях и няма основание да задържи полученото – т. е. реализирала е без основание имуществена облага, която трябва да върне. За неоснователно е намерено възражението на ответната страна, че процесните суми са получени в изпълнение на задължение за заплащане на цена по договори за покупко-продажба на недвижими имоти от 28.06.2019 г. Второинстанционният съд е преценил съдържанието на продажбените договори от тази дата, обективирани в два нотариални акта и е приел, че плащанията на тях са изрично и подробно уговорени да бъдат извършени чрез платено на продавачите, към момента на сключване на договорите, капаро и чрез банков кредит, превеждан на части от търговска банка на продавачите, което изключва плащане от вида на извършеното от ищцата с двата превода от 23.12.2019 г. При тези мотиви е формирано становище, че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (за връщане на полученото без основание) е основателен в предявения размер. Въпреки това, решаващият състав се е позовал на разпоредбата на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, в която законодателят е въвел забрана за влошаване на положението на жалбоподателя при липса на насрещна жалба. Изложил е доводи, че ако решението не е обжалвано от другата страна, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с новото решение, като забраната се отнася и до необжалваните решения по някои от обективно или субективно съединените искове. Приел е, че само чрез насрещна въззивна жалба тази част от решението, която не е обжалвана, може да стане предмет на въззивно разглеждане. С оглед на тези съображения и при констатирана липса на жалба срещу първоинстанционното решение от ищцата Н. К. - в отхвърлителната част на главната й претенция по чл. 240, ал. 1 ЗЗД (а само въззивна жалба от ответниците по делото), втората съдебна инстанция е приела, че с произнасяне за уважаване на претенция срещу ответницата И. за сумата над 3 000 лв. (колкото е присъдил първостепенния съд по предпочитания иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД срещу нея, за припадащата й се част от задължението на наследодателя), макар и на друго правно основание, би довело до влошаване положението на жалбоподателя по смисъла на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК. По тези съображения е обоснован извод, че предявеният (само) срещу ответницата И. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ГПК, е основателен до размер от 3 000 лв., а за разликата до предявените 9 000 лв. е отхвърлен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към основната касационна жалба, жалбоподателят Н. А. К. поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставените въпроси са със следното съдържание:

1. „При разглеждане за първи път във въззивното производство на предявения евентуален иск, въззивният съд дължи ли произнасяне по целия иск или е ограничен от нормата на чл. 271, ал. 1 ГПК и следва да се произнесе само до размера на уважения главен иск, макар да е изложил в мотивите си, че разгледаният евентуален иск е изцяло основателен?“;

2. „Прилага ли се нормата на чл. 271, ал. 1 ГПК за забрана влошаване на положението на жалбоподателя само по отношение на главния иск, по който се е произнесъл първоинстанционният съд или обхваща и евентуалните искове, по които не се е произнесъл този съд?“;

3. „В какъв обем се разглежда, респективно в какъв обем дължи произнасяне въззивният съд по евентуалния иск във въззивното производство?“;

4. „Формира ли се сила на пресъдено нещо по отношение на евентуалния иск в частта, в която въззивният съд в мотивите си е приел, че евентуалният иск е изцяло основателен, но за да не влоши положението на жалбоподателя е постановил отхвърлителен диспозитив за разликата над обжалвания от въззивника размер?“;

5. „Може ли въззиваемата страна (ищецът) да предяви впоследствие иск за заплащане на разликата, която се формира от разгледания частично евентуален иск и отхвърлената част на иска, поради приложение на нормата на чл. 271, ал. 1 ГПК във връзка с уважения главен иск в първоинстанционното производство или такъв иск макар и допустим, ще се явява неоснователен поради формираната сила на пресъдено нещо в диспозитива на въззивното решение?“;

6. „Изгубили ли са действие разясненията по т. 15 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС (без да се отнася към конкретно питане), обективирана в: решение № 75 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 5152/2013 г. на I г. о., ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000г. на ОСГК, определение № 902 от 25.11.2014 г. по т. д. № 484/2014 г. на I т.о., решение № 50058 от 14.06.2023 г. по гр. д. № 2950/2022 г. на I г.о., решение № 60 от 15.06.2022 г. по гр. д. № 248/2021 г. на IV г.о. Във връзка с поставените въпроси се поддържа и наличие на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Иска се допускане на обжалването и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение като постановено по евентуалния иск с правно основание чл. 55, ал. 1 предл. 1 ЗЗД в грубо нарушение на процесуалния закон – чл. 271, ал. 2 ГПК.

В изложението към насрещната касационна жалба жалбоподателят Н. Г. И. обосновава предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния правен въпрос (обобщен и конкретизиран от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК), който според нея е обусловил правната воля на въззивния съд и е разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС: „Липсва ли основание за плащане, когато ищецът сам е посочил основанието на своята престация?“

Сочи се, че въззивното решение противоречи на ППВС № 1/28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. и решение № 9/03.02.2017 г. по гр. д. № 2656/2016 г. на IV г.о. на ВКС.

Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на обжалването както по основната, така и по насрещната касационна жалба.

По касационната жалба на Н. А. К. касационен контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение в обжалваната от страната част. Касае се за установим съществен порок на въззивния съдебен акт в тази му част като постановен в нарушение на чл. 271, ал. 2 вр. с ал. 1, изр. 2 ГПК. Той е обусловен от разрешението, че произнасянето по разгледания за първи път от второинстанционния съд евентуален иск е ограничено изцяло в пределите на произнасяне от първостепенния съд по предявения и частично уважен главен иск в случаите, когато няма жалба срещу отхвърлянето му за разликата до предявения размер.

Повдигнатите в изложението към тази жалба въпроси, съдът при необходимост ще обсъди като касационни доводи в производството по разглеждане на касационната жалба, по чл. 290 ГПК.

Резултатът от проверката по чл. 288 ГПК на касационната жалба на ищцата, налага преценка на основанията за допускане на касационно обжалване по насрещната касационна жалба на ответницата Н. Г. И..

Искането на тази страна за достъп до касация ще следва да се уважи на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение в обжалваната (осъдителна) част с решение № 9/03.02.2017 г. по гр. д. № 2656/2016 г. на ВКС, IV г. о., което се сочи и прилага. Горното се налага с оглед приетото от решаващия състав на втората съдебна инстанция, че макар да е посочено от ищцата (в обективиращия превода на сумата документ) основанието за престацията й, не съществува основание сумата да бъде получена и задържана от ответницата, поради което е уважен искът за неоснователно обогатяване (по чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД) в присъдения му размер.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.