Определение № 663 от 02.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1789/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Ал.М. като процесуален представител на Б. Д. Б. от С. срещу въззивното решение на СГС от 05.02.2020г. по в.гр.д. № 1758/2019г. Ответникът по жалбата Столична община в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез гл.юрисконсулт А. Г. е изложил съображения за недопускане на касационно обжалване. Третото лице-помагач на ответника „Метрополитен“ ЕАД не е подало отговор по чл.287 ал.1 ГПК. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение СГС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на СРС от 25.04.2018г., поправено с решение от 15.10.2018г., по гр.д. № 55606/2017г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от Б. Б. срещу Столична община иск с правно основание чл.49 ЗЗД за присъждане на 5000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 20.05.2016г., и е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата до пълния предявен размер 22000лв. За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено,че на 20.05.2016г. в 23.05 часа ищецът се качил на ескалатор в метростанция „Стадион В.Левски“, подхлъзнал се и паднал, при което получил счупване /двуглезенно/ на пищялните кости на дясната подбедрица, довело до трайно затрудняване на движението на десния долен крайник за период около 3-4 месеца. Счупването се дължи на прекомерно разтягане в областта на дясната глезенна става при опорен десен крак и по време и начин съответства да е получено, както твърди ищецът. Според заключение на съдебно-медицинска експертиза /СМЕ/ ищецът е търпял болки и страдания около 3 месеца при обичаен срок 3-4 месеца. Времето било мокро и кално, а ескалаторът - мокър. Въззивният съд е приел въз основа на представените по делото доказателства, че ответната община не е материално-правно легитимирана да отговаря по предявения иск. Взето е предвид в тази връзка, че инцидентът е настъпил на ескалатор, намиращ се в метростанцията, за да се качи на ескалатора, е било нужно ищецът да валидира електронна карта за пътуване, от който момент между него и третото лице-помагач е възникнало правоотношение при условията на договор за превоз на пътници; ескалаторът е част от територията на столичния метрополитен, като инцидентът е настъпил в резултат на увреждащо действие на съоръжение – ескалатор, за което отговаря „Метрополитен“ ЕАД. С оглед на това именно превозвачът следва да отговаря за причинените на ищеца вреди, а не лицето, за което се твърди, че има качеството на възложител. Съобразени са общата уредба на превозния договор в ТЗ /чл.369, според който превозвачът е длъжен да осигури на пътника подходящи удобства и сигурност според вида на превозното средство/, както и специалните положения за различните видове превозни договори и останалата материя на транспортното право, съдържащи се в други нормативни актове: чл.42 ал.1 ЗАП, според който превозвачът отговаря за живота и за всяко телесно или психическо увреждане на пътника вследствие на злополука във връзка с превоза, докато пътникът се е намирал в превозното средство или се е качвал или е слизал от него; Наредбата за реда и условията за пътуване с обществения градски транспорт на територията на СО, според която превоз на пътници с обществения градски транспорт се извършва срещу редовен превозен документ, който се счита за договор между превозвача и пътника за съответното пътуване. Въпреки наличието на облигационно правоотношение по договор за превоз с третото лице-помагач, съдът е приел, че ищецът би могъл да търси деликтно обезщетение от превозвача /позовавайки се на практика на ВКС ІV ГО по гр.д. № 1474/2015г., разрешението по което е основано на ППВС № 17/1963г./. В изложението на касатора се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. Отговаря ли СО за злополуки, настъпили на територията на имоти – публична общинска собственост, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности; 2. Допустимо и правилно ли е прилагането на разпоредбите на ЗАП /чл.42 ал.1/ към казус, касаещ мотриси на подземния транспорт, на фона на чл.1 т.1 от ЗАП, даденото от въззивния съд разрешение на който въпрос било очевидно неправилно; 3. Може ли отговорността на общините за бездействие при стопанисване и поддръжка на имоти, публична общинска собственост, да бъде елиминирана с предоставяне ползването на имота от превозна фирма – собственост на същата община, и отговаря ли СО за поддръжката и стопанисването на собствения й имот, независимо от обстоятелството, че е ангажирала фирми, на които е възложила това; 4. Отпадат ли задълженията на общината за стопанисване и грижи за спирките на масовия градски транспорт, когато превозвачът е различен. Като допълнително основание за допускане на касационно обжалване се сочат хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. ВКС намира, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Първият, третият и четвъртият въпроси са поставени в общ план, ненасочен към конкретен решаващ извод на въззивния съд, при което те не изпълняват изискванията на чл.280 ал.1 ГПК. Следва да се посочи и че соченото от касатора като допълнително основание за допускане на касационно обжалване решение на САС от 09.03.2015г. по гр.д. № 4369/2014г. не се включва в съдебната практика по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. А решението на ВКС ІV ГО по гр.д. № 4163/2018г. не дава разрешение на въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в разглеждания случай – решението касае увреждане при слизане от трамвай и подхлъзване на тротоар. Освен това, и твърдяното от касатора основание за допускане по чл.280 ал.1 т.3 ГПК е бланкетно – не се сочи и обосновава наличието на някоя от съдържащите се в тази разпоредба хипотези съобразно дадените от ОСГТК с т.4 от ТР № 1/2009г. разяснения. От друга страна, произнасянето от въззивния съд не е в противоречие с т.3 от ППВС № 17/1963г., според което ако едно предприятие дължи на друго извършването на определена работа със свои работници, при негов контрол и организация на работата, отговорността за вредите е в тежест на това предприятие. С втория въпрос се обосновава твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. С оглед на това очевидно неправилен ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК предпоставки. В разглеждания случай наличието на това основание за допускане на касационно обжалване касаторът основава на твърдение за неправилно приложение на материалния закон - ЗАП, което представлява касационно основание по смисъла на чл.281 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Соченото нарушение не е видно пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такова е допуснато или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. По изложените съображения се налага извод, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,