Определение № 3677 от 22.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3555/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Д. К., Л. А. К., В. А. К., М. А. К., Л. Д. Т., Г К. Т., Й. Г. Г., И. Й. Г., З. Й. Г., К. Й. Г., В. Д. Т., Г. Д. Ч., И. Д. Н. и К. Д. Н., против решение № 146 от 28.03.2023 г. по гр. дело № 190/2021 г. на Кюстендилски окръжен съд, в частта, по която се е произнесъл по предявен от тях против Българска академия на науките и Г. Я. Г., упражняващ дейност като едноличен търговец с фирма ЕТ „Георги Георгиев – АИС“, отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК. С въззивното решение в обжалваната част Кюстендилски ОС е обезсилил решение № 260076 от 12.02.2021 г. по гр. дело № 14/2020 г. на Районен съд - Дупница, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения против едноличния търговец иск за признаване за установено, че същият не е собственик на ПИ с идентификатор *** в м. „Т. г.“ в землището на [населено място], и е прекратил производството по делото в тази му част, като недопустимо, и в частта, с която решението на първоинстанционния съд е потвърдено, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от тях против Българска академия на науките отрицателен установителен иск за признаване за установено, че академията не е собственик на същия поземлен имот, и в частта му за разноските. Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искат отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на иска. Претендират разноски. Обосновават искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните предпоставки, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, при поставяне на пояснения от касационната инстанция правен въпрос за допустимостта на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК при упражнен пряк съдебен контрол на реституционния административен акт с влязло в сила съдебно решение. Посочват към изложението решение № 183 от 1.11.2016 г. по гр. дело № 702/2016 г. на ВКС, I г. о., и решение № 208 от 9.04.2019 г. по гр. д. № 3392/2017 г. на ВКС, IV г. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационната жалба Българска академия на науките (БАН) и Г. Я. Г., упражняващ дейност като едноличен търговец с фирма ЕТ „Георги Георгиев – АИС“, са подали писмен отговор на касационната жалба, в който се излагат съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в жалбата. Ответникът БАН претендира разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е образувано по подадена на 06.01.2020 г. от касаторите против БАН и едноличния търговец искова молба, с която след направени уточнения пред въззивния съд е предявен за разглеждане само отрицателен установителен иск за собственост относно процесния имот, като по иска по чл. 108 ЗС са десезирали съда с изявление по чл. 232 ГПК и производството по делото в тази част след обезсилване на първоинстанционното решение по този иск е прекратено. Обосновавали искането си с твърдения за възстановяване на собствеността им върху процесния ПИ с идентификатор *** по КККР като наследниците на А. К. въз основа на решението по гр. дело № 773/1998 г. на РС - Дупница, влязло в сила на 11.02.1999 г., и издаденото по него решение на ПК Сапарева баня № 07 от 06 юни 1999 г. за възстановяването им на имота в стари реални граници, за който се извършил въвода им във владение с протокол № 1728В от 14.09.1999г. на ОСЗГ Сапарева баня и имотът бил деактуван със заповед № 183 от 30.11.2000 г. на кмета на община Сапарева баня, но ответниците препятствали упражняването на правата им върху процесния имот поради твърдения за закупуване от едноличния търговец на сгради от търговско дружество на ответник БАН и принадлежност на такива от ответника БАН и извършване от БАН изкопни работи в него и трайно установяване и ползване на имота от едноличния търговец. Ответниците БАН и ЕТ „Георги Георгиев – АИС“ в законоустановения срок по чл. 131 ГПК са оспорили иска, като ответникът БАН е навел възражения за легитимирането му като собственик на процесния имот на основание чл. 10, ал. 2 ЗБАН, който стопанисвал до влизане в сила на ЗБАН на 19.10.1991 г. и за който липсвали предпоставки за провеждане на земеделска реституция поради наличие на осъществено от държавата мероприятие, представлявало съгласно чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ и пар. 1 от ДР на ППЗСПЗЗ пречка за възстановяването му, а при евентуалност придобиването му поради изтекла в негова полза придобивна давност. Едноличният търговец е навел възражения за наличие на влязло в сила решение по спор за собственост относно същия имот между него и БАН, въз основа на което е предал владението върху имота, и такова решение по предявен от наследниците на А. К. срещу него иск собственост за същия имот. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници по закон на А. К., починал на 14.05.1990 г., по жалба на които с решение от 08.01.1999 г. по гр. дело № 773/1998 г. по описа на РС - Дупница, влязло в сила на 11.02.1999 г., било отменено решение № 1728-Р от 27.07.1993 г. на ПК Сапарева баня, в частта, в която им е било отказано да бъде възстановена собствеността върху нива от 1.3 дка в м. „Т. г.“ в землището на [населено място] баня и постановено възстановяване правото на собственост върху този имот. Въз основа на решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ последвало издаване на решение № 07 от 06 юни 1999 г. на ПК Сапарева баня, с което на наследниците на А. К. се възстановило правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху имот № * по картата на землището на [населено място], представляващ овощна градина от 1.290 дка., шеста категория, местност „Т. г.“, придружено със скица. Съставен бил и протокол № 1728В от 14.09.1999 г. от ОСЗ Сапарева баня за въвеждане на М. Н. във владение на имоти по решение № 7 от 24.07.1995 г., и издадена заповед № 183 от 30.11.2000 г. на Кмета на Община Сапарева баня, с която било наредено да се отпише от актовите книги за общинска собственост и да се предаде на наследниците на А. Г. К. възстановения със съдебното решение и решението на ПК Сапарева баня имот, който бил актуван с акт за общинска собственост от 09 септември 1992 г. и представлявал 1.300 дка от актуваните 3.200 дка. Изложил е за установено, че с решение № 40 по протокол № 8 от 27.08.1985 г. ИК на ОбНС гр. Сапарева не възразявал туристическо дружество „Паничище“ да прехвърли безвъзмездно туристическа база в [населено място] на ЦЛБА - Единен център по биология при БАН, включваща терен и две сгради в него по скица от 23.09.1985 г., като със заповед № 2344 от 30.10.1985 г. на Председателя на ИК на Окръжен НС гр. Сапарева баня било наредено на ОбНС гр. Сапарева баня да предаде в оперативно управление и стопанисване безвъзмездно сграда, намираща се извън регулацията на [населено място] - над парка, състояща се от 7 стаи, на Българска академия на науките - Научно-изследователска лаборатория по уредостроене и автоматизация на биологичния експеримент, която се задължавала да поддържала и ползва като научно-производствен участък. Предаването се осъществило с акт № 1 от 04.11.1985 г. и през периода 1985 г. – 1986 г. последвало построяване от ЦЛБА на допълнителни сгради върху терена на бившата туристическа спалня - портиерна, производствена сграда и бунгала за почивка. Съставен бил акт за държавна собственост от 09 септември 1992 г., в който били описани: сграда от сглобяеми плоскости (бунгала) - административна с площ 165 кв.м; производствена сграда с площ 234 кв.м. и помощни помещения общо 6 броя, и дворно място с площ 3.200 дка, собственост на Община Сапарева баня, за което били отстъпено право на ползване върху имота на ЦЛБА, както и акт за държавна собственост от 04.05.1995 г. с описани 5 сгради, построени между 1986 г. и 1989 г., бетонова алея, външно електрозахранване, вътрешно електрозахранване, ограда и водопровод, в който като собственик било посочено „Академтехника” ООД, с отбелязване за липса на отстъпено право на строеж или документи за собственост на земята. Въззивният съд установил, че с влязло в сила на 21.02.2011 г. решение по гр. дело № 464/2004 г. на РС – Дупница, след осъществен инстанционен контрол, били отхвърлени като неоснователни предявени от наследниците на А. К. против ЕТ „Георги Георгиев - АИС“ искове по чл. 108 ЗС върху земеделски имот № * по картата на землището на [населено място] баня, който бил идентичен с процесния имот, като искът бил обоснован с твърдения за проведена земеделска реституция с решение № 07 от 06 юни 1999 г. на ПК Сапарева баня и неоснователно ползване от ответника и отхвърлен поради пречка за земеделската му реституция съгласно чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ във вр. с пар. 1 от ДР на ППЗСПЗЗ. С друго влязло в сила решение № 36 от 27.05.2016 г. по гр. дело № 4751/2015 г. на ВКС, постановено след осъществен инстанционен контрол на решение по гр. дело № 73/2013 г. на РС – Дупница и потвърждаващото го решение на въззивния съд, бил уважен предявен от БАН против едноличния търговец иск по чл. 108 ЗС за признаване на собствеността върху недвижими имоти, сред които и поземлен имот с идентификатор ***, стар имот пл. № * по картата на землището на [населено място], заедно с изградена в него производствена сграда (бивша туристическа спалня) със застроена площ 160 кв.м, и осъждане на едноличния търговец да предаде владението му. Обсъдил е и приетите пред първоинстанционния съд заключения на основна и допълнителна съдебно-техническа експертиза, от които се установявало, че имотът, за който на наследниците на А. К. било издадено решение от 1999 г. на ПК Сапарева баня, представлявал ПИ *** по КККР на [населено място] баня, с площ по скица от 1227 кв.м, който имот попадал в ПИ със стар пл. № * с обща площ от 3200 кв.м по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед от 18.12.1989 г., като по регулационния и кадастрален план, действал към 27.08.1985 г., процесният имот бил извън регулацията, и бил част дворно място по АДС от 09 септември 1992 г. Върху имота имало изградени пет постройки, които били обозначени на приложената скица под номера 1, 3, 4, 5 и 6 с прилежащата към тях площ. Установявало се, че имот със стар пл. № *, част от който бил процесният и оставал извън регулация, съответствал на имота, който бил предоставен на БАН с протоколно решение № 40 от 27.08.1985 г. на ИК на ОбНС - гр. Сапарева баня и изготвената за него скица. В него било реализирано мероприятие в периода 1982 г. – 1989 г., чрез осъществено комплексно строителство, изградена подземна и надземна инфраструктура и ограждането му. В имота попадали горепосочените постройки, като тази под номер 3 попадала в него с 21 кв.м. Въззивният съд извършил преценка и на събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля Х. Н., който работел при ответника БАН от 1984 г. Посочил, че имотът на БАН се намирал на една улица над парка и бил ограден от четири страни, като в него имало няколко постройки, част от които били ползвани от Института по микробиология. В имота се намирали две бунгала и туристическа спалня, в които имало инвентар на БАН, леглова база и складови помещения, като поне веднъж годишно служители на института извършвали инвентаризация или различни мероприятия, свързани с поддръжката на имота. При така приетите за установените факти въззивният съд е извел извод за недопустимост на първоинстанционното решение по отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на ответника ЕТ „Георги Георгиев – АИС“ поради приложимостта на чл. 299, ал. 1 ГПК при постановено влязло в сила решение за процесния имот, с което е отхвърлен предявен от същите ищци срещу едноличния търговец иск за собственост по чл. 108 ЗС, при липсата на наведени от тях нови фактически твърдения. Позоваването им на отречени със сила на пресъдено нещо субективни права по отношение на имота било равнозначно на липса на защитимо за тях вещно право, а и не се установявало този ответник да оспорвал с някакви фактически и/или правни действия твърдяното им право върху имота. Приел е наличието на такъв интерес против ответника БАН, тъй като ищците поддържали притежаването на самостоятелни права върху спорния недвижим имот, изключващи конкуриращите права на ответника. Изложил е съображения от приетите за установени релевантни факти, че въз основа на решението по протокол № 8 от 27.08.1985 г. на ИК на ОбНС гр. Сапарева баня туристическо дружество „Паничище“ е прехвърлило безвъзмездно туристическата база в [населено място] на ЦЛБА - Единен център по биология при БАН, включваща по скица терен и две сгради в него. Извел е извод, че теренът на държавния имот - туристическа база, представлявал държавно имущество, което било предоставено за стопанисване и управление на БАН. Имотът бил стопанисван от БАН, чрез нейното подразделение ЦЛБА, което следвало и от приетите за установени данни за изграждане в същия на допълнителни сгради след предоставянето му за времето от 1986 г. до 1989 г. Извел е извод, че процесният имот съставлявал част от поземлен имот със стар пл. № * с обща площ от 3200 кв.м по РП на [населено място] от 1989 г., който имот бил държавна собственост и още през 1985 г. бил предоставен за ползване на БАН. Имотът бил стопанисван от БАН и към момента на влизане в сила на чл. 10, ал. 2 ЗБАН същият по силата на закона станал собственост на академията. Изложил е съображения, че осъществяването по възражението на ответника БАН на косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението на реституционния орган било допустимо, тъй като ответникът не е имал качество на участник в административното производство по ЗСПЗЗ по преписката за възстановяване на собствеността на наследниците на А. К.. Приел от преценката на събраните доказателствени средства, че в периода след 1985 г. в имота, предоставен за ползване на БАН, било реализирано мероприятие с изграждане на постройки, имащи производствени и административни функции, външни тоалетни, паркинг и алеи, съществували както към 1999 г., така и към настоящия момент. Извел е извод, че имотът бил загубил характер на земеделска земя и върху същия имало проведено мероприятие, което не позволявало възстановяване на собствеността върху него в полза на ищците поради предвиденото в чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ ограничение. Предвид всички тези съображения приел за установена принадлежността на собствеността върху спорния недвижим имот от ответника БАН, респективно неоснователността на предявения иск. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване в оспорваната част не се обосновават. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актове на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. За така постановеното въззивно решение в обжалваната му част не се извежда извод за допускането му до касационно обжалване по поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос за допустимост на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК при упражнен пряк съдебен контрол на реституционния административен акт с влязло в сила съдебно решение. Разрешението на този въпрос е дадено в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС - решение 95 от 9.02.2021 г. по гр. дело № 3066/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 298 от 25.03.2014 г. по гр. дело № 3296/2013 г. на ВКС, I г. о., и други, включително и посоченото в изложението решение № 208 от 9.04.2019 г. по гр. д. № 3392/2017 г. на ВКС, IV г. о., и тълкувателната практика на ВКС. Обобщено в тази практика се приема, че косвеният съдебен контрол за законосъобразност върху административни актове по чл. 17, ал. 2 ГПК е допустим, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Производството по възстановяване на собствеността върху земеделските земи е уредено в ЗСПЗЗ като административно. То се развива между лицето, подало заявление за възстановяване, респ. наследниците по арг. от чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ при подадено заявление от наследник, и компетентния административния орган. В това производство не могат да участват трети лица, тъй като в него не се разрешават спорове за материално право. Съгласно чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, постановените решения на общинската служба по земеделие подлежат на обжалване пред районния съд, който решава спора по същество. Неговото решение подлежи на касационно обжалване по реда на АПК. В производство по обжалване на административния акт също не се допуска участие на трети лица. Страни по него са оспорващият и административният орган, издал акта - общинската служба по земеделие. Влязлото в сила съдебно решение е задължително за страните и техните правоприемници. Следователно, когато административният акт е бил предмет на пряк съдебен контрол, гражданският съд може да се произнася инцидентно по неговата валидност и законосъобразност само когато този акт се противопоставя на трети лица, които не са били страни и не са правоприемници на страни в съдебното производство по оспорването му. На тях административният акт е непротивопоставим, поради което при направено възражение за материална незаконосъобразност на акта е допустимо съдът да упражни върху него косвен съдебен контрол. С Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. дело № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС се приема, че когато върху акта на общинската служба по земеделие е упражнен пряк съдебен контрол по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, постановеното решение обвързва държавата, която чрез своя административен орган, издал акта, е била страна в производството по обжалването му. Следователно решението обвързва и лицата, които са придобили възстановения имот от държавата по време на висящото съдебно производство по арг. от чл. 226, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 144 АПК или след влизане в сила на решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, каквото е постановеното в конкретния случай. За да осъществи косвения съдебен контрол за законосъобразността на решението за възстановяване на собствеността по наведеното своевременно с отговора на исковата молба възражение, въззивният съд е приел, че ответникът БАН е придобил собствеността върху предоставения му през 1985 г. държавен поземлен имот от туристическата база, част от който бил и процесният, на основание чл. 10, ал. 2 ЗБАН по силата на закона с влизане в сила на ЗБАН, обн., ДВ, бр. 85 от 15.10.1991 г., а ответникът не е бил участник в административното производство по издаването и обжалване на решението за възстановяване на имота на основание земеделска реституция. Приемството е настъпило преди образуване на производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, по което е било постановено решение от 08.01.1999 г. по гр. дело № 773/1998 г. на РС – Дупница. Постановеното по него съдебно решение и издаденото въз основа на него реституционно решение № 07 от 06 юни 1999 г. от ПК Сапарева баня били непротивопоставими на ответника като трето лице, неучаствало в административното производство по издаване и обжалване на решението на реституционния орган. Затова изводът на въззивния съд за допустимост на възражението на ответника за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразността на реституционното решение относно наличието на материалните предпоставки за земеделска реституция, включително и дали върху спорния имот било реализирано мероприятие по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, съставляващо пречка за възстановяването му, е в съответствие, а не в противоречие с горепосочената практика на ВКС. Посоченото в изложението към жалбата решение № 183 от 01.11.2016 г. по гр. дело № 702/2006 г. на ВКС, I г. о., не е относимо към поставения от касаторите правен въпрос за допускането на оспорваното част от въззивното решение до касационен контрол, поради което и не се обсъжда. Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, наведено по този правен въпрос от касаторите, тъй като по въпроса има правна уредба и установена практика на ВКС (посочена по-горе), от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната промяна. Други правни въпроса от значение за изхода по делото, обвързани от доводите за обосноваване и на касационните основания, не са посочени от касаторите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като общо основание за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част. Такива не могат да бъдат изведени от касационната инстанция, дори и чрез конкретизиране и уточняване от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба, доводите в която са относими към приетите от въззивния съд факти и правилността на обжалваното решение, които не могат да бъдат разглеждане в производството по селектиране на касационната жалба. Предвид изложеното и тълкувателните разяснения, дадени в мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тези доводи остават извън приложното поле на производството по чл. 288 ГПК и не могат да обусловят допустимост на касационното обжалване на решението в оспорваната му част. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение в атакувана му част не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. При този резултат на ответника БАН, подал отговор и направил своевременно искане, следва на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК да се присъдят претендираните разноски в производството пред касационната инстанция в размер на 150 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.